Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джейк Ренсъм
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jake Ransom and the Skull King’s Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 19 гласа)

Информация

Форматиране
VaCo (2016 г.)

Издание:

Автор: Джеймс Ролинс

Заглавие: Джейк Ренсъм и Кралят на черепите

Преводач: Милко Стоименов

Година на превод: 2011

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Коректор: Валя Иванова

ISBN: 978-954-655-293-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1796

История

  1. — Добавяне

12.
Борнхолм

— Кой, по дяволите, е този Крал на черепите? — попита Джейк, докато тримата прекосяваха двора на замъка. Отдавна искаше да зададе този въпрос, но не сметна за уместно да го стори, преди да се озоват под ярката слънчева светлина.

Пиндор направи гримаса и захапа палеца си. Погледна към Марика.

Тя снижи гласа си до шепот и се приближи до Джейк. Пиндор направи същото.

— Името му е Калверум Рекс. Бил е магистър в Калипсос преди половин век. Баща ми е бил сред неговите чираци. — Марика посочи сребърния знак, който Джейк носеше. — По онова време Калверум бил най-надареният алхимик в Калипсос, несравнимо по-добър от останалите двама магистри. Но също като магистър Захур, той се настанил в подземията и забранил на останалите да влизат в тях. Държал там същества от джунглата.

Марика потръпна.

Пиндор продължи:

— Казват, че извършил всевъзможни ужасии там долу, експериментирал с нов вид кристал — кръвния камък — черен кристал, който отравя и уврежда плътта.

— Възможно е тази отрова да е увредила и него — продължи Марика. — Усамотявал се за все по-дълго време, понякога не излизал навън в продължение на месеци. После започнали да изчезват деца…

Стомахът на Джейк се сви на топка.

— Баща ми никога не би ни казал какво са открили в онези подземия. Един от магистрите загинал. Кулата едва не се срутила при пожар. Но Калверум избягал. Преминал през Рухналата порта и се скрил в джунглата. Неколцина избягали с него. Времената били трудни за народа ни. Останали сме само с един магистър, а той бил много стар и немощен и с трима чираци.

— Баща ти — предположи Джейк, — заедно със Захур и Осуин?

Тя кимна.

— Изгубили сме ценни познания, но поне сме се отървали от чудовището.

— Или поне така са смятали тогава — добави Пиндор.

Марика продължи:

— Двайсет години по-късно от джунглата започнали да пристигат слухове за необикновени зверове — като гракила, който ти видя. Уловили сме един от тях и сме го довели тук. Магистрите го изучили и установили, че е плод на зловещата алхимия на Калверум Рекс. Смята се, че той е построил крепост сред чукарите на Гръбнака, планините, които лежат на север от Блатото на огнените плевели. През годините изчезнаха доста ловци и патрули, а други, завърнали се от покрайнините на блатото, разказват за зловонен дим, издигащ се над заснежените склонове на Гръбнака.

— Значи още е там — каза Джейк.

— И става все по-силен — завърши Марика. — През последните няколко години противните му зверове идват все по-близо и по-близо до нашите граници.

Джейк си спомни гракила, пленен от силовото поле на Рухналата порта, неспособен да преодолее силата, закриляща долината.

— Ами този кръвен камък? — попита, сетил се за стрелата. — Какво всъщност представлява?

— Никой не знае със сигурност. След пожара в кулата изучаването на черната алхимия било забранено. Най-добре попитай баща ми…

Прекъсна я нечий вик:

— Ха! Я вижте, братчето на Херон!

Джейк се обърна и видя в другия край на двора групичка по-големи момчета. Седяха на оградата около корала. Зад тях конярите оседлаваха няколко отиса.

— Ей, Пин, още ли се страхуваш от големи гущери? — извика един от тях.

Друг се приведе към него и каза:

— Да не повярваш, че е брат на Херон. Страхува се дори от сянката си.

Лицето на Пиндор стана алено червено. Марика докосна приятеля си по лакътя, но той се дръпна рязко. С бърза крачка пое към вратите на замъка, а Джейк и Марика нямаха друг избор, освен да го последват.

— За какво е всичко това? — тихо попита Джейк.

— Пиндор искаше да се присъедини към ездачите, които патрулират из града, също като брат си и като баща си преди него. — Марика поклати тъжно глава. — Не се получи. Уплаши се, докато се опитваше да се качи на седлото. Всички бяха там. Дори баща му. Сега ще трябва да почака до следващата година.

— Какво се случи?

— Пин… ами, той се плаши от големите животни. Забелязал ли си как куцука с левия крак? Старият гущер на баща му — един свадлив бързоног — счупи пищяла на Пин, когато той беше на пет години. Влязъл в бокса му, за да му даде шепа сладка папрат. Никой не го видял.

Джейк се загледа в гърба на Пиндор. Момчето вървеше сковано, но изглеждаше така, сякаш едва се сдържа да не хукне към портата, да избяга по-далеч от младите ездачи, събрали се край плаца за упражнения.

— Всички разбраха как се е изложил и всеки, който разказваше историята, я украсяваше все повече и повече — каза Марика. — Ако Пин не беше син на старейшина Тиберий, едва ли щяха да обърнат толкова внимание на случката. Хората могат да бъдат толкова жестоки. Това бе една от причините да отидем отвъд Рухналата порта — където намерихме теб и твоята сестра.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако бяхме успели да се завърнем с парче от яйцето на гръмогущер — или още по-добре с цяло яйце! — това щеше да докаже смелостта на Пин и да сложи край на историите. Може би дори щяха да му дадат нов шанс да стане ездач.

Наближиха портите и последваха Пиндор, който пое по главната улица. Най-сетне той забави крачка и им позволи да го настигнат. Вървеше мрачно по улицата, забил поглед в пръстите на краката си.

Джейк закрачи редом с него. Не знаеше какво да каже, но определено разбираше какво изпитва Пиндор.

Момчето подсмръкна и рече тихичко:

— Вчера, когато онзи гръмогущер ни нападна, ти го прогони с твоята флейта.

— Всъщност това е свирка. — Джейк извади стоманената свирка от джоба на елека си. Подаде я на Пиндор да я разгледа. Момчето я взе в ръка и я загледа замечтано.

— Тя издава звук, който ние не можем да чуем — обясни Джейк, — но някои животни могат. Искаш ли да я задържиш за известно време.

Пиндор не откъсваше поглед от свирката.

— Наистина ли?

— Разбира се. — Джейк сви рамене, добре съзнаваше, че някой трябва да ободри Пиндор.

Пиндор сви пръсти около подаръка.

— И това може да контролира зверовете в полето?

— Нямам представа, но определено привлича вниманието им. Ако се поупражняваш, можеш да я превърнеш и в средство за дресура.

Пиндор кимна. Болката в очите му бе изчезнала, отстъпвайки място на удивление.

— Благодаря — промълви той и продължи надолу по улицата с далеч по-лека стъпка.

Марика се изравни с Джейк и му се усмихна.

— Какво? — попита я той.

Тя се извърна, сетне го погледна крадешком с крайчеца на окото си. На устните й играеше усмивка.

— Какво? — отново попита той.

— Нищо — отвърна момичето. — Абсолютно нищо.

Пред тях изникна Борнхолм, домът на викингите. Приличаше на боен кораб, който се носи над покривите на Калипсос. Горната половина на сградата определено някога е била нос на древен кораб. Носовото украшение — издялана от дърво глава на чудовище с озъбена паст — стърчеше над улицата. Под нея се намираха портите, сковани от тежки греди, взети вероятно от самия кораб.

Пиндор хвана желязното чукало с формата на вълча глава и удари силно.

Отвори се дървен капак с желязна решетка.

— Кой иска да влезе в Борнхолм?

— Аз… — Пиндор се покашля, защото гласът му прозвуча плах и дрезгав. Опита отново, този път далеч по-уверено. — Идвам по заповед на магистър Балам. С мен е новодошлият Джейк Ренсъм, за да посети сестра си.

Миг по-късно отвътре отвориха едната половина от двойната порта. На прага застана висока русокоса жена и огледа гостите. Ако се съди по дълбоката бръчка между веждите й, не хареса особено това, което видя.

— Влизайте — рязко ги подкани тя.

Озоваха се в огромно помещение, с оголени мертеци под покрива, което стигаше чак до другия край на сградата, а там друг чифт врати отвеждаха в слънчев двор. Когато Джейк пристъпи прага, остана смаян от залата, наподобяващата пещера. В железни свещници с формата на еленови рога блестяха късчета бели кристали. Те осветяваха фреските, изписани на стената срещу камината. Викингски кораб пореше разпенените вълни на бурно море, квадратните му платна бяха издути от вятъра, а от бордовете му стърчаха гребла.

Тяхната домакиня забеляза интереса на Джейк.

— Това е „Валкирия“ — каза тя, а когато мина покрай нея, целуна върховете на пръстите си и докосна с тях кораба.

Джейк разпозна името от скандинавската митология.

— „Валкирия“? Не бяха ли те жените войни, които носили щита на Один?

Жената се обърна към Джейк с ръка на кръста.

— Явно знаеш нашите легенди.

Той я погледна право в ледено сините й очи.

— Някои от тях.

Тя кимна доволно.

— Аз съм Брунхилдр и се грижа огъня в Борнхолм никога да не угасва. Добре дошъл — сега вече гласът й прозвуча по-приветливо. — Сестра ти е навън. Следвай ме.

В мига, в който тя се обърна, от стълбите пред тях долетя тропот на ботуши. От последните стъпала скочиха две момичета, и двете чернокоси с еднакви смугли лица. Близначки. Трябва да бяха по-големи от Кейди.

Брунхилдр спря пред тях.

— Как е старейшината? — попита тя.

Едно от момичетата поклати глава.

— Старейшина Улфсдотир изкара нощта в Калакрис, край леглото на сестра си. Отказа да си легне и прекара цялата сутрин, отправяйки молитви към Один.

— И освен че отказва да легне, отказва и да се храни — добави второто момиче. — Но ние видяхме кой идва и се надяваме да носи новини за Ливия.

Всички погледи се насочиха към Джейк, Марика и Пиндор.

— Това са Христ и сестра й Мист — поясни Брунхилдр. — Те са носили ловджийката Ливия по целия път от бреговете на Блатото на огнените плевели насам.

Марика пристъпи напред и заговори с тих глас:

— Опасявам се, че не носим радостни вести. Баща ми и магистър Захур продължават да се грижат за Ливия с цялото си умение, но се страхуват, че в тялото й може да са останали късчета от кръвния камък, които да я държат на границата между този свят и отвъдния.

Близначките се спогледаха тревожно. Мист едва сдържаше сълзите си. Христ се опита да я успокои.

— Направихме всичко, което можахме.

Сетне се обърна към Джейк и останалите.

— Ливия прекоси блатото с малък сал. Остави ни на брега, а тя се приближи до леговището на Калверум Рекс. Отсъства пет нощи и се върна полужива с прясна рана от стрела. Изгуби съзнание, щом кракът й стъпи на сушата. Не каза нито дума.

Марика погледна Джейк и поклати съвсем леко глава. Баща й ги бе предупредил да запазят в тайна онова, което Джейк бе чул на върха на кулата.

Мист закърши ръце.

— Тя трябва да оживее.

— Магистрите ще направят всичко по силите си — обеща Марика.

Христ въздъхна.

— Ще предадем тези новини на старейшина Улфсдотир. — Тя улови сестра си за лакътя и двете хукнаха нагоре по стълбите.

Брунхилдр продължи към другия край на помещението и оттам към слънчевия двор.

— Живеем в мрачни времена — процеди тя през зъби. — Съжалявам, че сестра ти дойде в Борнхолм при такива трудни обстоятелства.

Тревогата на Джейк нарасна. Зачуди се как ли се спогажда сестра му с тези корави жени. Когато пристъпи под слънчевите лъчи, забеляза сестра си в центъра на двора. В двете си ръце държеше мечове!

— Вижте сега! — подкани Кейди събралите се около нея жени. Беше облечена в зелена туника и чифт ботуши, високи до коленете.

Кейди се отдалечи от жените с танцова стъпка и започна да върти късите мечове край тялото си в смъртоносен танц.

Какво правеше тя?

Джейк ахна, когато сестра му подхвърли единия меч във въздуха. Той се завъртя, проблесна на слънчевите лъчи и падна. Кейди го улови ловко за дръжката и го завъртя с елегантен жест.

Джейк изведнъж проумя, че е виждал този танц и преди. Това бе обичайното упражнение с палки на нейните мажоретки. Сестра му го бе репетирала толкова пъти, че сигурно бе в състояние да го изпълни и насън, а също и с мечове.

Изпълнението й бе посрещнато с аплодисменти.

Пейката, разположена край далечната стена на двора, бе изпълнена с мъже с викингски шлемове и плащове. Те се смееха и си шепнеха. Накрая на пейката Джейк забеляза познато момче с туника. Херонид май се наслаждаваше на назначението си като охрана на Кейди. Не откъсваше поглед от нея, следеше всяко нейно движение.

— Кейди! — извика Джейк, за да привлече вниманието ѝ.

Тя го забеляза и се усмихна още по-широко.

— Джейк, ето те и теб! Чух, че си дошъл!

Кейди подаде мечовете на една от зрителките и отиде при брат си. Той видя още, че тя е вързала косата си с панделка, какъвто бе обичаят сред ловджийките, но косата на Кейди бе сплетена на модерна френска плитка.

Тя забеляза погледа му и потупа косата си.

— Как ти се струва? Не исках да я връзвам на опашка. Щях да заприличам на Хайди.

Но това не беше всичко. Две от викингските жени също бяха вързали косите си френски плитки. Вгледа се по-внимателно. Какво бе това? Да не би едната да си бе сложила сенки на очите?

Олеле, Боже!

А той си въобразяваше, че сестра му страда и се къса от плач.

— Как си… какво…? — заекна Джейк.

— Добре съм, ако това искаш да ме попиташ. Грижат се добре за мен. А ти как си?

Джейк не знаеше откъде да започне. Изминалата нощ бе свързана с болка, кръв, слухове за вражеска армия, която се събира в джунглата. А какво правеше Кейди? Връзваше панделки в косите на своите приятелки и споделяше с тях козметичните си тайни. Нима нищо не се бе променило?

Кейди се засмя.

— Какво? Нали ми каза да си създавам приятелства.

Така си беше.

След което сестра му понижи глас.

— Ами ти? Успя ли да научиш нещо?

Джейк огледа останалите. Всички погледи бяха вперени в тях. Затова зашепна тихичко.

— Ще ти разкажа по-късно. Засега се опитвам да намеря начин да стигна до пирамидата. Там трябва да има някакъв енергиен източник.

Той докосна сребърния знак, закачен на елека си.

— Нещо свързано с кристалите.

Кейди се приближи и разгледа значката.

— Красива е.

Джейк се изчерви.

— Не е красива… тя е… важна.

Кейди се изправи и сви рамене.

— Добре, ако пирамидата е толкова важна, какво правиш тук? — Тонът й казваше Защо ми досаждаш?

— Защото исках да видя как си.

Кейди се намръщи на проявената от него загриженост, очевидно разкрила подтекста й.

— Не съм толкова безпомощна, Джейк.

— Никога не съм казвал подобно нещо.

Добре, де, може да ми е минало през ума…

Разговорът обаче не вървеше в желаната от Джейк посока. Той направи последен опит и махна с ръка към Борнхолм.

— Освен това реших, че ще искаш да разгледаш града с нас.

— С вас? — В гласа й се прокрадна познатата нотка на надменност. — Херон ще ме заведе на плаца за упражнения.

Херон! Откога Кейди и Херонид бяха толкова близки?

Кейди продължи:

— Очевидно след два дни ще има някакво голямо състезание. Нещо като шампионат с участието на римляните и… — Тя сбърчи нос. — Някакви сумисти или нещо подобно.

Сумисти? Джейк премисли всички възможности, припомняйки си различните култури, които бе забелязал тук.

— Да не би да имаш предвид шумери?

— Сигурно. Както и да е. Херон се опита да ми разкаже за играта. Прозвуча ми като поло. Както и да е, ще ме заведе на някоя тренировка. — Тя махна с ръка на своя придружител или пазач, който й отвърна със същия жест, но съпроводен от глуповата усмивка.

Джейк накрая се предаде.

— Ако нямаш нищо против, аз ще тръгвам с Марика и Пиндор.

Тя сви рамене, но в гласа й прозвуча остра нотка. Погледна го строго.

— Внимавай какво правиш. Не се разсейвай прекалено.

Джейк разбра какво се крие зад това подмятане. С други думи, Не се размотавай… намери пътя към дома. И докато той работеше именно по този въпрос, Кейди продължаваше да си играе на Барби в страната на викингите.

Сестра му му обърна гръб и се запъти към останалите от своята компания, а Джейк я изпрати със смръщен поглед. Кейди оставяше всичко на него, той трябваше да разбере какво става тук и как да се приберат у дома.

Щеше ли да се справи?

В съзнанието му отекнаха страховитите думи, сякаш за да му напомнят, че не разполага с много време.

Той идва, той идва…