Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джейк Ренсъм
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jake Ransom and the Skull King’s Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 19 гласа)

Информация

Форматиране
VaCo (2016 г.)

Издание:

Автор: Джеймс Ролинс

Заглавие: Джейк Ренсъм и Кралят на черепите

Преводач: Милко Стоименов

Година на превод: 2011

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Коректор: Валя Иванова

ISBN: 978-954-655-293-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1796

История

  1. — Добавяне

11.
Чиракът на алхимика

Джейк се събуди с оплетени около тялото си завивки. Нужен му бе само един миг, един миг, изпълнен със страх и ужас, за да се опомни къде се намира. Бе сънувал родителите си. Изправи се и разтърка очи. Сърцето му биеше силно като сърце на състезателен кон, който току-що е пресякъл финалната права. Сънят бе толкова реален, че продължаваше да го плаши.

Беше се спуснал в каменната кариера зад имението и копаеше за фосили, когато майка му и баща му започнаха да го викат. Паниката в гласовете им го бе накарала да зареже всичко и да тръгне да се катери по ръба на ямата, но стените й бяха станали два пъти по-високи от обичайното и той не можеше да се измъкне. През цялото това време родителите му продължаваха да го викат, а той не можеше да ги види. Докато търсеше начин да се измъкне от каменната кариера, вниманието му привлече миниатюрна точица в небето. Джейк разбра, че това е причината за страховете на родителите му. Той наблюдаваше как точицата става все по-голяма и по-голяма, как добива очертанията на крилато създание, по-черно от катран, със змийски врат и копиевидна глава. То се устреми право към него, крилата му се разперваха все по-широко и по-широко и накрая закри слънцето. Сянката му падна върху Джейк и цялата кариера потъна в мрак. Температурата изведнъж падна и Джейк усети мразовит зимен студ.

Тогава един глас го повика, сякаш крилатото създание носеше на гърба си ездач, който Джейк не бе в състояние да види.

Ела при мен…

Думите — същите, които бе чул, докато пропадаше в мрака, преди да се озове в този чужд свят — го бяха стреснали и сложили край на кошмара, който сънуваше.

Джейк остана в леглото още няколко минути, докато сърцето му се успокои. Тялото му се обливаше в пот, като при остър пристъп на треска. Продължаваше да чува онзи глас, дрезгав и стържещ, сякаш се опитваше със зъби и нокти да изпълзи от гроба. Накрая изрита завивките и юргана и отиде по боксерки до прозореца.

Отвори капаците и утринното слънце изпълни стаята. Една от онези малки птици от рода на птеродактилите, които тук наричаха остропери, прелетя покрай прозореца му. Нададе пронизителен писък и изчезна от погледа му.

Джейк задиша дълбоко, опитваше се да се успокои.

В Калипсос, прострял се в подножието на замъка, вече кипеше живот. Тракаха каруци, хора изпълваха улиците, тромави животни топуркаха по широките булеварди. На Джейк му се прииска да излезе навън и да се запознае по-отблизо с този нов свят.

Отдалечи се от прозореца, отиде до мястото, където предната нощ бе съблякъл дрехите си и ги бе захвърлил на пода. След дългия ден, необикновения прием в Калипсос и вълненията на върха на кулата, той едва бе успял да се добере до леглото.

Стаята му бе малко по-голяма от каменен килер, но пък бе уютна. В нея имаше легло, масичка с настолна лампа, стол и дървен гардероб, покрит с маянски йероглифи.

Докато прекосяваше помещението, Джейк мигом забеляза две неща. Дрехите, които бе захвърлил на пода, лежаха грижливо сгънати на стола и изглеждаха току-що изпрани. Взе елека си. Още беше топъл, сякаш преди минута-две го бяха извадили от сушилнята.

Това обаче бе невъзможно, нали?

Второто нещо, което му направи впечатление, бе открехнатата врата на гардероба. Разтвори я докрай и видя, че някой е върнал раницата му. Отвори ципа и провери съдържанието й. Като че ли всичко беше тук, но той провери по-обстойно, за да бъде сигурен. Пръстите му напипаха нещо необичайно на дъното.

Какво е това?

Опипа един от вътрешните джобове. Сигурно се бе скъсал по време на вчерашното бягство. В него обаче откри сребристо копче с размерите на монета от десет цента. Джейк го обърна. Нокътят му зачовърка миниатюрна антена.

— Това е… бръмбар… — изрече на глас смаяният Джейк.

Навъси се. Раницата, както и всички дрехи, бяха подарък от корпорацията „Бледсуърт“. Очевидно му бяха „подарили“ и още нещо.

Кипна от гняв. Прекоси стаята и изхвърли устройството през прозореца. То проблесна във въздуха, а един остропер се гмурна надолу, улови го с клюн, все едно бе истински бръмбар, и отлетя.

Джейк поклати глава.

Защо корпорацията — същата, която бе финансирала разкопките на родителите му — ще поставя бръмбар в раницата му?

Облече се бързо. Нямаше отговор на въпроса, но трябваше да отложи всяко проучване в тази посока. Точно сега имаше по-неотложни грижи.

Джейк огледа стаята си. Вратата на спалнята бе затворена, но очевидно някой бе влизал в помещението, докато бе спал.

Присви тревожно пръсти в юмрук. Предната вечер бе взел една допълнителна предпазна мярка. Прекоси стаята и приклекна до ръба на леглото. Пъхна ръка под рамката и напипа дневниците на родителите си. Беше ги скрил там на сигурно място.

Взе ги в ръце, но веднага изпита усещането, че нечии очи се взират в него, а нечии уши се ослушват за всяка негова дума. Прибра дневниците в джоба на елека си и ги потупа лекичко; сега се чувстваше малко по-спокоен. Метна раницата на гръб.

След като се приготви, отиде до вратата и я отвори. Стаята му бе разположена на втория етаж в дома на Балам. Стълбите, които водеха към дневната, се намираха в края на късичкия коридор. Джейк долови приглушени гласове, но разговорът се водеше прекалено тихо, за да чуе каквото и да било. Стигна площадката на стълбите, когато чу един глас да казва на висок тон:

— Просто го събуди, Марика!

Джейк надникна надолу и видя Марика да седи на масата с разтворена книга пред себе си. Беше отбелязала страницата си с пръст. Край масата се въртеше момче с римска тога и сандали. Беше Пиндор. Джейк си спомни, че старейшинът Тиберий възложи на момчето да бъде негов водач. Очевидно Пиндор бе дошъл, за да пристъпи към изпълнението на своите задължения.

Марика трябва да бе усетила присъствието на Джейк. Вдигна поглед към него, а той се изправи и леко се изчерви, смутен, че са го заловили да подслушва. Вдигна ръка, поздрави момичето и слезе по стълбите.

Марика се изправи.

— Има малко каша — каза тя и посочи купичката, покрита с капак. — Още е топла.

Пиндор завъртя очи.

— Нямаме време…

Тя го накара да замълчи само с един поглед.

— Само защото ти вече изяде три купички.

— Бях гладен! — Пиндор погали стомаха си. — Снощи си легнах, без да вечерям. — Последните му думи бяха придружени от сърдит поглед, отправен към Джейк, сякаш вината за това бе негова.

Марика въздъхна и се обърна към Джейк. Имаше сенки под очите, изглеждаше уморена. Очевидно не бе спала добре.

— Татко помоли да му се обадим, преди да тръгнем.

Джейк погледна към затворената врата на кабинета.

— Не — каза тя. — Той е горе в Астромикона. Магистър Осуин е при него. Двамата прекараха там цялата нощ.

— Изучаваха върха на стрелата? — попита Джейк.

— Така мисля.

Пиндор пристъпи към тях.

— Настина ли видя кръвния камък?

Джейк присви вежди:

— Кое?

— Стрелата, която е ранила ловджийката Ливия и я е отровила.

Джейк си спомни смъртоносното парче кристал, толкова черно, сякаш бе късче от най-черния мрак. Обзе го хлад само при спомена за него.

— И двамата видяхме върха на стрелата — каза Марика. Тя улови погледа на Джейк. — Татко я обезвреди бързо и отне силата й.

— Съжалявам, че съм го пропуснал — каза Пиндор.

— Не — изрекоха Марика и Джейк едновременно, при което стреснатият Пиндор отстъпи назад.

— Никога не съжалявай за подобно нещо — завърши Марика. Тя посочи с ръка към масата, за да смени темата.

— Джейкъб, искаш ли да закусиш? Днес кашата е с горски плодове. Много е вкусна.

Той поклати глава. Споменът за снощното кръвопролитие уби апетита му.

— Не, благодаря…, а и можеш да ме наричаш Джейк — добави той.

Марика посрещна думите му с усмивка, след което се обърна и тръгна към стълбите.

— Тогава да си вземем довиждане с баща ми и да тръгваме.

— Къде ще ходим? — попита Джейк.

— Татко предположи, че ще пожелаеш да посетиш сестра си. Да се увериш, че всичко с нея е наред. Също както при теб.

Джейк кимна бавно. Не всичко при него беше наред, но не каза нищо. Почувства се леко гузен. Изобщо не се бе замислил как се справя Кейди. Нищо чудно да се бе скрила под леглото от страх.

 

 

Горе, на върха на кулата, слънчевата светлина хвърляше отблясъци върху бронзовия купол на Астромикона. Джейк присви очи срещу ярките слънчеви лъчи и забърза след Марика, която се бе отправила към вратата.

Момичето почука и след миг пантите мазно проскърцаха. Магистър Балам надникна навън. Посивелите му коси бяха още по-разрошени от предната нощ, а очите му изглеждаха уморени. Въпреки това се усмихна, като видя кой стои на прага.

— А, добре. Исках да разменя няколко думи с младия Джейкъб, преди да излезе. — Той отстъпи назад и махна с ръка на Джейк да влезе. — Ела. Магистър Осуин отиде да подремне… и да хапне малко каша, предполагам. Което е добре, защото в противен случай нямаше да има къде да се завъртим.

Джейк влезе през ниската врата. Марика и Пиндор понечиха да го последват, но Джейк замръзна на място, вперил поглед в купола.

Цялото пространство над главата му бе изпълнено с плетеница от медни тръби и накъдрени спирали от стъкло с цвят на кехлибар, а от време на време от медните клапани излизаха със съскане облачета пара. Още повече го обърка обстоятелството, че целият този механизъм се въртеше бавно около централната си ос. По-малките му части обаче се въртяха с по-голяма скорост. Все едно се бе озовал в сърцевината на огромен часовник. С тази разлика, че този механизъм съскаше, въздишаше, къкреше, проскърцваше тихичко все едно бе живо същество.

Необикновената гледка се подсилваше от обстоятелството, че цялата тази машинария бе украсена с парченца кристали във всички цветове на дъгата. Висяха като коледна украса, но не върху елха, а върху метално дърво. Дали кристалите не служеха за баланс или пък задвижваха механизма?

Най-вероятно и двете, реши Джейк.

Каквато и да бе целта им, тази астрономическа лаборатория съвсем не беше примитивна.

Бащата на Марика го подкани да влезе по-навътре. Джейк спря погледа си върху долната секция на купола. Тя беше празна, ако не броим бронзовия работен плот, който опасваше в кръг цялата стена. Извитата като полумесец маса бе отрупана с всевъзможни странни на вид инструменти и прибори: най-различни тръби, купчини метални отпадъци, дървени лавици с парченца кристали. Навсякъде бяха разпилени книги с кожени подвързии, крехки на вид свитъци, листа пергамент, натрупани един върху друг. Част от работната маса бе заета от каменна плоча с височината на Джейк. Всеки сантиметър от повърхността й бе покрит със ситни редове. Знаците приличаха на онези, които бе видял изписани върху Рухналата порта.

Магистър Балам поведе Джейк към нещо, което момчето мигом разпозна. Айподът на Кейди бе разглобен на части. Сестра му би се хванала за косата при вида му.

— Ние, магистрите, се събрахме вчера и разговаряхме — каза Балам и посочи разглобения електронен уред. — Намираме тази ваша на-ука за изключително интересна. Не открихме в кутията нито един кристал и не можем да си обясним тази алхимия, която пренася гласове и звуци на голямо разстояние. Изглежда има какво да ни научиш, да споделиш… както и ние с теб.

Балам се обърна към него със скръстени ръце.

— Затова взехме решение да станеш мой ученик. Мой чирак. Също като дъщеря ми.

Марика изпищя зад гърба на Джейк, беше изненадана и развълнувана.

— Чирак? — попита Джейк.

— Ще започнеш да изучаваш алхимията.

Джейк не знаеше какво да каже, но си спомни предупреждението на Марика по отношение на пирамидата с дракона — как на всички било забранено да влизат там, освен ако не са магистри, господари на алхимията. Дали пък това не бе начинът да влезе в пирамидата? Надеждите му обаче бързо бяха разбити на пух и прах.

— Ако започнем сега, кой знае, — продължи Балам, — като навършиш трийсет, може да станеш и магистър.

На трийсет години?

— Не е ли чудесно? Ще бъдеш най-младият магистър в историята на Калипсос! — усмихна се широко Балам.

Джейк преглътна стона си. Не можеше обаче да откаже предложението.

— Кога… Кога започваме?

Балам изправи снага.

— Няма защо да прибързваме, ще започнем утре сутрин. Зная, че сега искаш да видиш как се справя сестра ти. Преди това обаче исках да ти дам този отличителен знак, символ на чираците на магистъра на алхимията.

Балам бръкна в джоба си и извади оттам тънка сребърна плочка — квадрат с височина колкото палеца на Джейк. Възрастният мъж пристъпи напред и я закачи на елека му като значка. Джейк погледна плочката. В среброто бяха инкрустирани четири парченца кристал. В средата искреше прозрачен кристал, ярък като диамант. Този диамант обаче блестеше със собствена светлина. Джейк позна, че това е същият камък, който кара да светят лампите и свещниците в Калипсос. Около него бяха разположени три други камъка, образуващи триъгълник: рубин, изумруд и ледено син сапфир.

pic015.jpg

— Четирите основни кристала в алхимията — поясни Балам, забелязал интереса на Джейк към камъните. — Четирите крайъгълни камъка, на които е построен нашият свят.

Бащата на Марика се обърна към работната си маса и взе в ръка рубинено червен кристал с размерите на яйце. Потри го между дланите си и той заблестя със свой вътрешен огън. Балам подаде камъка на Джейк.

Изгарящо от любопитство, момчето взе кристала и започна да го трие с бързи движения на ръцете. Камъкът бе горещ — и ставаше още по-горещ.

Балам му го взе с усмивка. Почука кристала със сребърно чукче, подобно на онова, което носеше на врата си като символ на магистърския си сан. Кристалът звънна като звънче и огънят в него угасна.

— Подобни кристали ни осигуряват топлина, докато сините камъни… — Балам взе друг кристал, този път с цвят на светъл сапфир. Присви устни и подухна върху повърхността на камъка. Студеният блясък във вътрешността на кристала засия по-силно.

Джейк можеше да отгатне предназначението му. Протегна длан над кристала.

— Студен е.

Балам кимна, почука камъка и го остави. Взе следващия, който бе с цвят на изумруд.

— Използваме тези два камъка, за да разговаряме на големи разстояния. Ако разделим зеления кристал на две, всяка половина вибрира в унисон с другата. Например…

Прекъсна го глас, който долетя от другия край на работната маса. Звучеше като през тенекия.

— Магистър Балам, трябва да говоря с вас. Спешно е.

— Извинете ме.

Балам взе някакъв предмет, който приличаше на дървена ракета за тенис на маса, но в средата й имаше дупка. Там, разположен в центъра на фина мрежа, подобно на паяк в своята паяжина, бе монтиран зелен кристал.

Джейк видя как мрежичката започва да вибрира, когато от камъка долетя глас.

— Магистър Балам…

Балам докосна камъка с пръст, накара го да замлъкне, сетне доближи устни и заговори като по радиостанция.

— Тук съм, Захур. Какво има?

Джейк усети напрежението в гласа му. Обичайното спокойствие бе заменено от тревога.

— Става въпрос за Ливия. — Последва продължително мълчание. — Състоянието й се влошава. Моите отвари и мехлеми трябваше вече да са й подействали. Опасявам се, че се нуждая от помощта ти, за да потърсим парченца от стрелата, останали в тялото й.

Джейк си представи ловджийката. Прониза го тревожно чувство. Спомни си какво се бе зарекъл предната вечер — да направи всичко възможно, за да й помогне.

Балам въздъхна и затвори очи. Позата му издаваше отчаяние, сякаш прогнозата, която бе направил, бе мрачна. Приведе се към кристала.

— Ще дойда в твоето подземие.

Сложи край на разговора с едно докосване с пръст. Сетне се обърна към Джейк и останалите. Опита се да си придаде изражение, което да бъде изтълкувано като надежда, но то се получи доста фалшиво.

— Ще продължим разговора си по-късно. Виж се със сестра си, Джейкъб.

Бащата на Марика ги отпрати с уморен жест. Джейк обаче не помръдна. Може би имаше начин да помогне, макар и с мъничко, на ловджийката.

— Магистър Балам — каза той. — Снощи, след като извадихте стрелата от ловджийката Ливия, аз я чух да шепне нещо. Не зная дали е важно, но това бяха последните й думи…

Гласът на Джейк заседна в гърлото му. Преглътна с мъка, но това бе най-малкото, което можеше да стори за жената, да сподели последните й думи.

Балам смръщи буйните си вежди.

— Чул си я да говори?

— Да. Макар че изглеждаше изпаднала в делириум, като че ли не съзнаваше какво става…

— Какво каза тя?

— Помоли за помощ, но каза и две други думи. Прошепна ги няколко пъти. Той идва. Сетне замлъкна.

Той идва — повтори Балам. Сивите му очи проблеснаха угрижено. — Благодаря ти, Джейкъб. Не казвай нито дума за това пред никого. А сега, иди да видиш сестра си. Ще поговорим повече утре сутрин.

Трите деца бързо се изнизаха през вратата.

Навън, под ярките лъчи на утринното слънце, Марика и Пиндор впериха погледи в Джейк. Очите на Пиндор бяха огромни, а тези на Марика бяха присвити тревожно. Джейк не се нуждаеше от кристална топка, за да прочете мислите им, знаеше какво си мислят.

Той идва.

Само едно същество можеше да предизвика подобен страх.

Калверум Рекс.