Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и кралят на черепите (21)

19.
Смъртоносен капан

Марика и Джейк се оттеглиха към вратата и изкачиха трите стъпала, които водеха към изхода. Пиндор, който стоеше край заключената врата, се запрепъва в мрака, за да се присъедини към тях. Не можеха да избягат през вратата. Джейк замръзна неподвижен на стъпалата. Не искаше да се озове в капана на по-долното ниво, където отровните скорпиони летяха в мрака.

Нуждаеха се от оръжия… и от светлина.

Тогава си спомни. След суматохата, която бе предизвикал в Астромикона, бе прибрал фенерчето в джоба на панталоните си. Опита се да го откопчее, не успя и в раздразнението си скъса копчето. То отхвръкна и прелетя през стаята.

Джейк извади фенерчето и го включи. Ярък лъч прониза тъмнината. Пиндор ахна от изненада и едва не падна по гръб.

Марика стисна здраво другата ръка на Джейк.

При появата на светлината жуженето и тракането престанаха.

— Трябва да намерим къде да се скрием — каза Джейк. — Място, където отровните опашки да не могат да ни намерят.

— Пиндор е прав, че тук долу е същински лабиринт — каза Марика. — Зад тази стая има много други помещения. Ако успеем да стигнем там…

Това означаваше да прекосят дневната.

Джейк преглътна с усилие. Джобното му фенерче хвърляше съвсем тънък лъч светлина. Сега заобикалящият ги мрак изглеждаше дори още по-черен. Когато лъчът обходи помещението, той забеляза сенки, които скачат в тъмнината и други, които треперят в нея. Явно светлината увеличаваше, а не намаляваше броя на скришните места.

Светлият лъч обаче наистина показа затворена врата, разположена точно срещу мястото, на което бяха застанали в момента. Трябваше да тичат, за да стигнат до нея. Това бе единственото им спасение. Ами ако беше заключена? Ако зад нея ги очакваше нещо по-страшно от отровните опашки? Кой знае какви други ужасии криеше Захур в своите клетки?

Тогава Джейк долови тих стон. Беше забравил за стенанията, които бяха чули по-рано. Като че ли звукът идваше зад същата тази врата.

— Там има някого — прошепна Марика.

Това добра новина ли бе, или лоша?

Джейк рискува и слезе от стъпалата. Обходи с фенерчето около себе си. Огледа пода, масата, голите греди по тавана. Долови някакво движение сред железните вериги на свещника, провиснал от тавана. Една от тях се залюля и разкри черно тяло, вкопчено в нея.

Джейк освети летящия скорпион с фенерчето си. Когато светлината огря чудовището, то разпери крила и полетя с яростно жужене. Вдигна високо опашката си, която завършваше с остро жило. Раздразнен от светлината, скорпионът се втурна право срещу Джейк.

Момчето отскочи назад и се блъсна в Марика и Пиндор. Скорпионът уцели мястото, където бе стояло преди миг и… се разпиля на хиляди парченца като счупено стъкло.

Отровната му опашка се плъзна по пода и спря в основата на стъпалата.

След миг Пиндор излезе от вцепенението си и попита:

— Какво стана?

Джейк протегна ръка и побутна опашката с пръст. Беше твърда като камък и студена. Докосна я отново. Беше замръзнала, сякаш е била потопена в течен азот. Какво ли би могло да предизвика това?

— Твоята светлинна пръчка! — отговори Марика на неизречения му въпрос. Фенерчето на Джейк освети кристална ваза с цветя на масата. В един миг те бяха зелени и разцъфнали, в следващия — почерняха и се покриха със скреж. Вазата внезапно се пръсна и ледът се разпиля по масата.

— Твоята светлинна пръчка — повтори Марика. — Онази бат-ери, която сложи вътре! Тя е същата от Астромикона.

Джейк се сети, че бе поставил батерията в бронзовото котле, издигнало се към машината заедно с парченцето син кристал, същият кристал, известен със способността си да охлажда. Джейк смяташе, че кристалът е бил погълнат от машината, но сега разбра какво се е случило.

Червено и зелено правят жълто.

— Батерията и кристалът са се съединили в едно! — Свойствата на кристала и енергията на батерията се бяха обединили неизвестно как и бяха създали лъч светлината, от който материята замръзваше.

Джейк понечи да повдигне дланта си към лъча, за да го тества, когато Марика сграбчи ръката му:

— Не! Недей!

Джейк свали ръка. Пръстите му можеха да измръзнат и да окапят. Насочи фенерчето пред себе си. Сега вече разполагаха с оръжие — поне докато издържеше батерията. Кой знаеше обаче колко живот й остава?

— Стойте зад мен — нареди Джейк на Марика и Пиндор. — Трябва да стигнем до онази врата.

Той се насочи към нея като размахваше фенерчето наляво-надясно. Когато приближиха масата, чуха предупредително щракане на щипки. Джейк отстъпи крачка назад и изпод един от столовете изпълзя скорпион с високо вдигната опашка, от чието жило капеше отрова.

Джейк насочи лъча светлина към него. Краката му мигом замръзнаха, но инерцията плъзна тялото му напред по каменния под. Отровата на върха на опашката се бе превърнала в ледена висулка. Джейк му нанесе ритник от таекуондо и скорпионът отхвърча назад.

Момчето завъртя лъча около себе си.

Ако всичките пет скорпиона, останали в клетките на Захур, бяха излезли на свобода, това означаваше, че в стаята има още три, които пълзят някъде по пода или летят във въздуха. Две от чудовищата размахаха криле и ги нападнаха от различни посоки.

Джейк не можеше да спре и двете.

Насочи фенерчето към единия скорпион и се постара да задържи лъча достатъчно дълго върху него, за да го замрази. Жуженето на крилата спря насред полета и скорпионът падна като тежък камък върху масата. Краката му се счупиха, но тялото остана цяло и звярът заприлича на някаква зловеща пластика.

Джейк се опита да извърне лъча навреме, за да спре и втория скорпион, но тъкмо когато се обръщаше, Пиндор удари с юмрук и свали пикиращия скорпион на земята. Звярът се приземи по гръб, размаха крака и задращи с щипки. Пиндор отскочи назад, а Джейк се втурна и размаза с пета мекия корем на скорпиона.

— Вратата! — извика той и посочи напред. Някъде в стаята ги очакваше още една отровна опашка.

Марика отвори. Помещението зад вратата приличаше на малка лечебница с легло, рафтове с наредени по тях стъкленици, маса, отрупана с навити на руло бинтове, ножици, бурканчета с гъсти мехлеми. В стаята се стелеше остра миризма, резултат вероятно от лекарствата, използвани тук.

Марика изпищя.

Джейк мигом видя причината. Ловджийката Ливия лежеше на леглото, завита с тънко одеяло. Беше бледа като призрак. Кожата й блестеше със сребристо сияние, беше почти прозрачна на оскъдната светлина, която се процеждаше от миниатюрната лампа край леглото й.

На гърдите й бе кацнал последният скорпион. Отровната му опашка бе вдигната високо във въздуха, готова да нанесе своя удар. Джей се побоя да насочи лъча от фенерчето си към звяра. Светлината му можеше да засегне и Ливия.

— Назад — каза Джейк и изключи фенерчето. Промъкна се между Марика и Пиндор и слезе по трите стъпала, които водеха към леглото. Трябваше да се приближи.

При появата им скорпионът застина като статуя, оглеждайки предпазливо новата заплаха. Единственото нещо, което се движеше, бяха черните му очи, разположени върху издължени стълбчета. Те се въртяха във всички посоки.

Джейк се нуждаеше от една стъпка, само от една стъпка, но беше прекалено късно.

Скорпионът изстреля опашката си напред като глава на атакуваща гърмяща змия. Насочи се право към врата на Ливия. Джейк протегна светкавично ръка и включи фенерчето. Върхът му бе на не повече от два сантиметра от жилото, когато то се заби във врата на ловджийката.

Марика ахна, но Джейк не помръдна. Скорпионът извади жилото, от чийто връх капеше отрова. Пропълзя назад, опитвайки се да избяга от вледеняващото докосване на светлината. Джейк обаче извърна китката си и насочи лъча право в очите на скорпиона. Краката му се разтърсиха конвулсивно. Щипките му се забиха в одеялото. Сетне скорпионът потрепери за последно и се строполи като марионетка, чиито конци са били прерязани.

Мозъкът му бе превърнат в бучка лед.

Джейк потръпна, но избута скорпиона встрани от ловджийката. Марика се втурна към нея. Пиндор също се присъедини към тях, но преди това смаза с крака отровната опашка, за да се увери, че е мъртва.

— То я ужили! — простена Марика.

Джейк изключи фенерчето и се наведе над жената в леглото. По врата й се стичаше тънка струйка кръв, но съвсем бавно — капчица след капчица. Жилото не бе засегнало жизненоважен орган. Трябваше да я превържат и щеше да оздравее.

— Отровата ще я убие след секунди — каза Марика.

Джейк наблюдаваше как гърдите на Ливия се надигат и отпускат под одеялото.

— Може би не, Марика. Направих единственото възможно нещо. Замразих първо върха на опашката му. Ако имаме късмет отровата ще се е превърнала в лед и ще е останала в жилото.

Слаба надежда проблесна в очите на Марика.

— Ще разберем всеки момент.

Тримата застинаха в мълчаливо очакване. Джейк използва времето, за да притисне лекичко парче плат към раната на врата на Ливия, но кръвта и без друго се бе съсирила. След три минути лицето на Марика светна, когато погледна Джейк.

Гърдите на Ливия продължаваха да се вдигат и спускат, вярно, едва-едва, но в същия ритъм както преди атаката на скорпиона.

— Мисля, че ще оживее — каза Марика.

Пиндор, гласът на практичния разум в тяхната компания, попари надеждите й.

— Може да не е била отровена от ужилването, но парченцата от кръвния камък все още са в нея.

Сякаш за да потвърди думите му, ловджийката издаде тих стон. Едната й ръка потръпна конвулсивно и събори лампата от нощната масичка. Изведнъж изпадна в див, френетичен транс. Отвори широко очи, но в тях не се виждаха зеници. Показа се единствено бялото на очите й.

— Трябва да й помогнем! Но какво да направим? — Марика огледа стаята, беше объркана и безпомощна. — Къде е магистър Захур? Къде са баща ми и магистър Осуин?

Джейк поклати глава. Не бяха открили следа от нито един от тримата магистри.

— Може да не са пристигнали още.

В гласа на Марика се прокрадна истерична нотка.

— Дори да бяха вървели пеша, трябваше да ги видим от колесницата.

— Не, мисля, че са били тук — каза Пиндор. Той приклекна и вдигна лампата, която Ливия бе съборила. Бръкна под леглото и извади нещо. В ръката си държеше парче дърво, което приличаше на диригентска палка. Кристалният му връх отразяваше светлината на лампата. Джейк го позна. Бащата на Марика бе използвал тази пръчица, за да докосне кръвния камък и да го очисти от злото.

— Пръчката, с която татко гаси свещниците! — възкликна Марика.

Значи баща й е бил тук.

Марика грабна пръчицата от ръката на Пиндор и я притисна до гърдите си. Завъртя се в кръг, сякаш очакваше баща й да се появи изневиделица пред нея. Беше на крачка, съвсем малка крачка, от това да изпадне в паника.

Джейк се опита да я успокои.

— Това, че пръчицата е тук, не може да ни каже какво всъщност се е случило. Може да са отишли на друго място. — Спря се навреме, преди да добави — Освен това, не намерихме тела.

— Кой тогава е заложил този капан? Кой ни заключи тук? — попита Марика.

— Може би Захур — предположи Пиндор. — Тези остроопашати зверове бяха негови. Освен това той повика баща ти. Може би е искал да го подмами тук, докато всички гледат олимпиадата.

Марика поклати глава, не й се вярваше, но нито отрече достатъчно енергично, нито смъмри Пиндор за изказаното съмнение. Също като Джейк и тя бе изпълнена с подозрения. Пръстите й продължаваха да стискат пръчицата на баща й.

В съседната стая остро изскърцаха панти, сякаш кост стържеше върху кост. Всички замръзнаха. Някой идваше.

— Останете тук — прошепна Джейк.

Той отиде до вратата и надникна в тъмната стая. В сумрака успя да забележи малка странична врата, която се отвори бавно. Някой действаше предпазливо, може би искаше да провери дали тримата са вече мъртви.

Джейк влезе в дневната.

През тясната врата, досущ като онази в покоите на Балам, се появи сянка. Дали това не бе някой от магистрите? Дори да беше така, Джейк не знаеше как да постъпи. На кого да се довери?

Вратата се отвори по-широко и незпознатият влезе в стаята. Дребничката му фигура издаде самоличността му.

— Ба’чук — прошепна Джейк.

Момчето от племето ур застина на място. Изглеждаше готово всеки момент да хукне. Джейк можеше да си представи уплахата му, като чу името си в тъмнината. Включи фенерчето си, но го насочи към пода.

Ба’чук се изправи, но остана нащрек.

Марика се появи до Джейк.

— Ба’чук — повика го тя.

Дойде и Пиндор.

— Слава на Аполон! Ето как ще се измъкнем от този капан!

Джейк продължаваше да държи фенерчето си включено. Кой казва, че можем да се доверим на Ба’чук?

Марика не хранеше подобни съмнения. Тя се втурна и прегърна силно Ба’чук.

— Какво правиш тук?

Той се освободи от прегръдката и запристъпя от крак на крак.

— Видях нещо… нещо странно да излита от подземията. Дойдох да проверя дали всичко е наред у магистър Захур.

— Нищо не е наред — промърмори Пиндор.

Марика понечи да му обясни, но Джейк я прекъсна.

— Как изглеждаше това странно нещо?

— Беше направено от сенки.

— Какво имаш предвид? — попита го Марика.

Ба’чук се разтрепери целият.

— Нямаше форма. Раменете му бяха обгърнати в сенки, които го следваха като шлейф. Където минеше, факлите угасваха, погълнати от неговите сенки.

Джейк обгърна с поглед тъмната стая. Нищо чудно, че не бяха успели да запалят светлината в кристалите.

— Видях едно-единствено нещо да блести. — Ба’чук докосна гърлото си, сякаш искаше да покаже, че става въпрос за брошка, с която се закопчава плащ. — Но то блестеше само защото беше по-черно от сенките, които го заобикаляха.

Джейк разпозна описанието.

— Кръвен камък!

— Втурна се в замъка и се изгуби, погълнат от сенките. — Ба’чук поклати глава, сякаш за да покаже, че няма представа къде е отишъл непознатият след това.

— Виждал ли си баща ми? Или магистър Осуин? — попита го Марика. Тревогата в гласа й кънтеше като камбанен звън.

Ба’чук сбърчи чело.

— Не, само сутринта.

Марика изглеждаше съсипана.

— Какво ще правим? — попита Пиндор. — На кого ще кажем? Магистрите ги няма. И тримата! Всички останали са на олимпиадата.

От леглото на Ливия долетя немощно стенание. Прозвуча така, сякаш идваше от много далеч, сякаш Ливия се отдалечаваше от тях и пресичаше онази граница, която те не можеха да преминат.

— Не можем да оставим Ливия — каза Марика. — Трябва да се опитаме да я спасим. Може да е видяла нещо.

Джейк се съмняваше в това, но в бръчиците около очите на Марика прочете страх за съдбата на баща й. Той огледа Ливия. Нямаше да изкара дълго. Може би час, а може би дори по-малко. Трябваше да опита нещо.

Джейк кимна, по-скоро на себе си, отколкото на останалите.

— Да се опитаме да неутрализираме кръвния камък в нея.

Очакваше да чуе възражения, но Пиндор го изненада.

— Какво искаш да направим?

Джейк мислеше трескаво. Пиндор имаше дълги крака и можеше да тича по-бързо от него.

— Ба’чук, можеш ли да отведеш Пиндор до Астромикона като използвате задните стълби? Не искаме никой да ви види.

Ба’чук кимна.

— Пин, искам да вземеш айпода на Кейди, който магистрите разглобиха.

— Имаш предвид уреда й за разговори?

— Именно. Донеси всичко тук.

Пиндор кимна, обърна се и тръгна с Ба’чук.

Джейк и Марика седнаха на края на леглото. Очакването бе мъчително. Той впери поглед в пода, но по едно време ръката на Марика се озова в неговата.

— Той е добре — тихо рече Джейк.

Нямаше предвид Пиндор.

Марика се взираше в сумрака, съсипана от страх и скръб.

— Само той ми остана.

Джейк стисна ръката й, болката, която тя изпитваше, му бе позната прекалено добре. Загубата на майка или на баща причинява болка, която никога не отминава.