Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и кралят на черепите (8)

6.
Рухналата порта

Джейк изкачваше тясната пътека с нейните резки зигзагообразни завои, която водеше нагоре по скалата. Марика се движеше най-отпред. Пиндор играеше ролята на ариергард и ги подканяше да стъпват по-тихо, за да не привлекат други чудовища. Движеше се бързо. Темпото, с което напредваха, не оставяше време за въпроси.

Въпреки това Джейк успя да разгледа отблизо нефритеното колие на Марика. Върху него бе изобразен някакъв символ.

Нямаше грешка. Символът определено бе маянски. Балам, името на глифа означаваше ягуар. Изображението дори приличаше на огромната котка от джунглите. Марика носеше и бродирана маянска блуза, досущ като онази, която майката на Джейк бе донесла веднъж от Централна Америка. Дори кожата на момичето имаше цвета на сутрешния чай на майка му, примесен с щедра доза сметана.

Нима тя наистина принадлежеше към народа на маите?

Ами Пиндор? Джейк разгледа отблизо сандалите му и бронзовото острие на копието. Изработката им бе римска, най-вероятно от II в. пр.н.е. Дори косата му, привързана на опашка отзад, бе подстригана на бретон отпред, досущ като изображенията на цезарите от онази епоха.

Маи, римляни, тиранозаври.

Какво ставаше тук?

След нови два завоя върхът на скалата най-сетне се показа пред очите им. Тясната пътека минаваше покрай две масивни стражеви кули, иззидани от тъмни камъни, с височина на десететажни сгради. Някога кулите са били свързани от арка, но тя бе рухнала и само тук-там стърчаха камъни, останали от зидарията. Двете кули изглеждаха отдавна изоставени.

— Рухналата порта — каза Марика.

Докато се катереха през прохода, Джейк забеляза, че камъните, от които са изградени кулите, са порести и тъмночервени на цвят. Вулканични скали.

Марика спря толкова внезапно, че Джейк се блъсна в нея. Разнесе се зловещ остър крясък, който заглуши обичайния хор от жужащи насекоми. Той долетя накъде от небето, приличаше на писъка на заек, приклещен от хищник. Марика се обърна, очите и се разшириха от неподправен ужас, много по-голям от ужаса, който бе изпитала при срещата с тиранозавъра.

Джейк също се обърна, а Кейди и Пиндор спряха. Високо в небето се рееше огромно създание с кожени крила. На пръв поглед Джейк реши, че това е птеродактил, още един хищник от епохата на гигантските гущери също като тиранозавъра. Когато присви очи обаче, разбра грешката си. Крилата сякаш бяха изкуствено прикрепени към мършаво създание, което бе кожа и кости. Когато то направи нов кръг, Джейк различи ръцете, краката, плешивата му глава с костен гребен върху черепа.

Джейк потръпна целия, почувствал колко неестествено е това създание. В същото време обаче, то му напомняше на нещо… на нещо, което бе виждал и преди.

— Гракил! — В гласа на Марика прозвучаха ужас и недоумение, сякаш не можеше да повярва на очите си. Откъсна поглед от небето и го насочи към Джейк. За първи път видя подозрение, изписано на лицето й. След миг то изчезна, заменено от угриженост. — Тичайте към портата! Това е единственият ни шанс!

Нов крясък разцепи небето и Марика се втурна към портата.

Джейк хукна подире й, но продължи да следи и какво се случва във висините. Съществото се завъртя около едното си крило. Джейк усети студеният му поглед да ги обхожда. Съществото изкрещя отново, прибра криле и се гмурна надолу. Беше ги забелязало.

Марика тичаше по каменистата пътека, която водеше към прохода. Каменните кули ги очакваха. Джейк тичаше след нея, следван по петите от Пиндор и Кейди.

Когато приближиха кулите, кожата на Джейк настръхна, сякаш по нея затанцуваха хиляди мравки. Усещането ставаше все по-силно с всяка нова крачка. Объркан, Джейк се спъна в един камък.

— Мари! — извика Пиндор.

Момичето погледна назад и видя Джейк да залита. Протегна ръка и го хвана за китката. Докосването й прогони паренето и сърбежа, макар усещането, че въздухът е натежал, че е зареден с електричество, да не изчезна напълно.

Джейк позволи на момичето да го замъкне до Рухналата порта в сянката на двете кули. Марика го пусна едва след няколко крачки, когато усещането за тежест изчезна. Той се обърна и видя Пиндор да държи сестра му за лакътя, докато минаваха през портата.

Крилатото създание се спусна надолу с остър вик, опита се да пикира под рухналия свод. Джейк се наведе, но създанието се блъсна в невидима стена. Завъртя се във въздуха, уловено от арката като живо насекомо, приковано към дъска. От тялото му излязоха искри. Явно го възпираше някакво поле.

Джейк отстъпи крачка назад, за да го разгледа по-добре. Крайниците му завършваха с остри нокти. Добре наточени шпори украсяваха колената и лактите му. Най-противно на вид бе лицето му — не защото бе лице на чудовище със свинска зурла и зъбата паст, а защото бе твърде човешко. Джейк забеляза интелект в изпълнения с болка поглед. Очите на съществото се вторачиха в него, сякаш го разпознаха.

Гракилът нададе последен пронизителен крясък и запляска с крила, за да се освободи от невидимата сила, която го бе пленила. Успя да се измъкне от капана на Рухналата порта като отчаяно махаше с крила. След като се отдалечи на достатъчно разстояние, той като че ли улови благоприятно въздушно течение и полетя обратно към джунглата.

Марика издаде дълга силна въздишка. Погледът й проследи съществото, сякаш за да се увери, че то наистина си отива. Най-сетне тя се обърна към останалите:

— Гракил — промълви отново момичето. Страхът не бе напуснал гласа й, но сега в него се прокрадваха и нотки на въодушевление и възбуда. — Никога досега не бях виждала гракил… само рисунки… в приказките…

— Но какво, по дяволите, беше това? — попита настоятелно Кейди.

Марика най-накрая забеляза, че продължава да стиска китката на Джейк и я пусна.

Пиндор отговори на въпроса на Кейди. Гласът стихна до шепот, а очите не се откъсваха от небето:

— Гракил. Прокълнатите зверове на Калверум Рекс. Неговите роби. Те…

Марика го прекъсна.

— Трябва да вървим. Слънцето е слязло доста ниско.

Джейк потри китката си на мястото, където Марика го бе хванала. Спомни си настръхването, топлината, сърбежа, съпроводили приближаването на Рухналата порта откъм външната й страна. Джейк подозираше, че ако Марика не го бе хванала за ръка, можеше да сподели участта на онова странно създание. Може би нямаше да е в състояние да премине.

Дали това не бе някаква невидима преграда? Защитно средство, което да не позволява преминаването през хребета? Джейк огледа кулите. Камъните наистина приличаха на вулканични, но пък по зидовете нямаше хоросан. Бяха подредени по сложен начин, приличаха на пъзел, нареден от камъни. Джейк забеляза и избелелите букви, изписани върху панделките, провесени по лявата кула.

Знаците не приличаха на нито една писменост, която бе срещал.

Не успя да ги огледа добре, защото Марика тръгна по пътеката, която се отдалечаваше от портата. Джейк нямаше друг избор, освен да я последва.

Отвъд кулите пред тях се разкри просторна долина. Стръмни скали я заобиколяха от всички страни, образувайки нещо като непрекъснат скален гребен. Долината наподобяваше метеоритен кратер, но Джейк забеляза, че скалите са осеяни с дупки, от които излизат серисти газове.

Не, това не бе метеоритен кратер.

Долината бе разположена в конуса на огромен вулкан.

И той не бе угаснал.

— Какво е онова място там? — попита най-сетне Кейди.

Джейк искаше да зададе същия въпрос, но се опитваше първо да осмисли онова, което вижда. В далечината пред тях се простираше обширна част от долината, разчистена от джунглата, която наподобяваше мозайка от разорани ниви и овощни градини. Те заобикаляха голям град с каменни постройки и дървени къщи.

Отдалеч изглеждаше, като че ли сградите са построени без никакъв план или логика. В единия край на града имаше постройка, напомняща за средновековен замък. Зад него, вкопчили се в отвесните скали, се издигаха жилища, подобни на тези, които Джейк бе посещавал в пустините на Ню Мексико. А онова там, в центъра на градския площад, не беше ли египетски обелиск? Приличаше на умалена версия на монумента на Вашингтон с тази разлика, че върхът му бе увенчан от бръмбар скарабей, древноегипетският символ на изгряващото слънце.

В това нямаше никаква логика.

— Калипсос — с гордост обяви Марика. — Нашият дом.

Тя продължи по тесния калдъръмен път, който се спускаше под лек наклон към града.

— Почакай… — спря я Джейк, който се опитваше да намери точните думи, но бе толкова объркан, че остана почти безмълвен. — Как… Къде…

Пиндор последва Марика.

— Ще получите отговори в Калипсос.

Думите му прозвучаха почти заплашително.

— Почакай — продължи Джейк, който искаше да каже нещо, каквото и да било. — Ти си римлянин, нали?

Момчето оправи гънките на тогата си.

— Разбира се. Нима поставяш произхода ми под съмнение?

— Не, не… — Джейк трескаво се обърна към момичето. — А, ти, Марика, си мая, нали?

В отговор получи кимване.

— Първите хора от моето племе пристигнали тук преди петнайсет поколения. Пиндор е в състояние да проследи предците си шестнайсет поколения назад. Други от Изгубените племена са пристигнали тук още по-отдавна. Много по-отдавна.

И Марика продължи по пътя.

Джейк зяпна подире й.

Изгубените племена?

Отново огледа Калипсос, този път по-внимателно. Нима онази дървена хижа със сламен покрив бе викингска? Ами онези наколни жилища? Приличаха на африкански. Но не беше сигурен. Струваше му се, че там долу е събрана цялата история, древни племена от различни епохи и различни краища на света.

Но как… и защо?

Джейк искаше да огледа Калипсос по-отблизо.

За разлика от сестра си.

Кейди не помръдваше от мястото си. Беше присвила очи, погледът й бе изпълнен с тревога и подозрение.

— Може би не трябва да се отдалечаваме прекалено много. — Тя хвърли поглед към каменните кули зад тях. — Ако има начин да се измъкнем от този Джурасик парк, може би трябва да стоим до мястото, на което се озовахме тук.

Джейк не я слушаше. Още една постройка бе привлякла вниманието му. Намираше се отвъд странния град и се издигаше в незаселената част от долината, заобиколена от гори. Всъщност по-голямата част от нея оставаше скрита от джунглата. Ето защо Джейк не я бе забелязал веднага.

— Трябва да намерим начин да се върнем у дома — продължи Кейди.

Джейк вдигна ръка и посочи полускритата постройка.

— Какво ще кажеш да започнем търсенето от там?

Кейди проследи ръката му.

Над джунглата се извисяваха само горните две стъпала на пирамидата, но това бе достатъчно, за да позволи на Джейк да види масивната скулптура на върха. Тя изобразяваше каменен дракон, озарен от танцуващите слънчеви лъчи. Драконът бе протегнал врата си към небето и бе разгънал крила, но само донякъде, сякаш се канеше да отлети всеки момент. Фигурата бе същата като онази на върха на златната пирамида в музея, същата, която майка им бе нарисувала в своя скицник, а баща им бе описал в дневника си.

Джейк пипна с ръка дневниците във вътрешния джоб на елека си. Невъзможно бе да сбърка постройката, която се издигаше пред тях.

Това бе същата пирамида.

Само че в естествена големина!

Бе толкова смаян, че не можеше да помръдне от мястото си.

— Идвате ли, или не? — нетърпеливо подвикна Марика.

Джейк погледна Кейди. Тя трябваше да разбере. Присви длан върху скритите в джоба дневници. Ако малката пирамида в музея бе успяла, неизвестно как, да ги пренесе тук, сигурно по-голямата пирамида в долината криеше ключа към завръщането им у дома. И не само това. Джейк си представяше на първо място как майка му и баща му са работили в онази гробница в Мексико и са открили малката златна пирамида.

Дали са подозирали истината? Дали са загинали, опитвайки се да опазят тайната?

Пирамидата можеше да им предложи не само път към дома, но и отговор на най-голямата загадка в живота на Джейк и сестра му:

Какво всъщност се бе случило с техните родители?

Разнесе се нов шум: скърцане на колела и подрънкване, съпроводени от тракането на нещо по-голямо. Пиндор изтича напред, за да огледа какво идва зад завоя.

Шумът се усили. Джейк успя да различи няколко приглушени гласа. Пиндор повдигна копието си за поздрав, сетне отстъпи встрани, за да направи място на идващите.

Появиха се две необикновени създания, които теглеха двуколка. Джейк зяпна смаяно с уста. Сиво-зелените животни, които теглеха двуколката, бяха с размерите на впрегатни коне, но не бяха коне. Всяко от тях тежеше по половин тон и се тътреше на четири крака.

— Europasaurus — разпозна ги Джейк. — Европазаври или динозаври-джуджета.

В колесницата се возеха трима мъже: един държеше юздите, другите двама носеха копия и мечове. Единият скочи и се запъти към тях. Беше облечен като Пиндор, с тази разлика че носеше бронзова броня и шлем.

— Херонид — каза Марика. Момичето скръсти ръце и произнесе с горчивина. — По-големият брат на Пиндор.

Новодошлият заговори високо.

— Баща ни е бесен, Пин! Какво правиш тук край Рухналата порта?

— Ние бяхме… Исках да покажа…

Херонид посочи:

— О, Юпитер, това да не е копието на баща ни? Пиндор скри оръжието зад гърба си. Вдигна поглед към Марика, която стоеше по-нагоре по пътя, с надеждата момичето да го спаси.

Херонид замръзна от изненада, когато видя Джейк и Кейди. Ръката му мигом се спусна върху дръжката на меча, който лежеше в ножницата. Махна с ръка на втория римски войник да слезе от колесницата.

— Нарушители на границата…

Вторият войник извади меча си.

— Кои…? — попита смело Херонид, който трябваше да се изкашля, за да прочисти гласа си и да постигне високия плътен баритон, характерен за римските командири. — Кои сте вие?

Пиндор пристъпи напред и опря копието си здраво в земята.

— Мисля… — Гласът му го подведе. Погледна към Джейк, сетне заби очи във върховете на сандалите си. Гласът му загрубя, за да заприлича на този на брат му. — Те са шпиони. Шпиони, изпратени от Калверум Рекс, Кралят на черепите.