Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и кралят на черепите (24)

22.
Първа кръв

Когато стигнаха парка, слънцето бе залязло напълно. Звезди изпълваха небосвода, а бялата линия на Млечния път озаряваше небето. Луната се бе издигнала високо над Калипсос и хвърляше мека светлина върху веселбата в града. Откъм кварталите, разположени в подножието на хълма, долиташе музика, а също и песни, изпълнявани от хор на най-различни езици.

Колко дълго щеше да продължи това?

Ниско над главите им премина огромен археоптерикс, който излетя от имението на Тиберий. Когато прелетя над главата му, Джейк усети повея от крилата. Вероятно бе куриер, изпратен да вдигне по тревога Народа на вятъра.

— Продължавай — подкани го Гай, когато Джейк намали крачка, за да проследи полета на птицата.

Застланата с чакъл пътека хрущеше под краката им сякаш стъпваха по натрошени кости.

С всяка крачка, която правеха и навлизаха все по-навътре в гората, усещането на Джейк, че някой ги наблюдава — или по-скоро го наблюдава — се засилваше. Тук, заобиколен от горския мрак, той си спомни черните очи на Ливия и думите, излезли от устата ѝ.

Виждам те…

Косъмчетата по врата му настръхнаха, сигурен признак, че в мрачната гора се крие някаква опасност. Отляво помръдна сянка, изпращя клонче.

Там имаше нещо!

Джейк ахна, направи крачка встрани и се блъсна в Ба’чук. Момчето се оказа достатъчно пъргаво, за да го улови и да не позволи и двамата да се строполят на земята. Продължиха напред. Джейк най-сетне забеляза светлина. Ускори крачка и мина най-отпред. Алеята напускаше гората и прекосяваше една от многобройните поляни с цветя, онази, от която се откриваше панорамата към града.

Точно когато пое водачеството, над главата му изгря дългоочакваната лунна светлина. Тя окъпа поляната със сребристите си лъчи и разкри нещо, което бе кацнало на края на панорамната тераса. Беше толкова черно, сякаш бе изтъкано от сенки, които отблъскваха лунната светлина.

Първата мисъл на Джейк бе за черния убиец, който Ба’чук бе забелязал, мъжът с плащ от живи сенки. Заблудата му бе подсилена от обстоятелството, че когато съществото ги чу да се приближават, се завъртя настрани и разпери крила от мрак. На фона на звездното небе обаче стана ясно, че крилата не са направени от плат или от сенки, а от кости и кожа.

— Гракил! — извика Гай зад тях.

Джейк хукна по-далеч от терасата и увлече останалите със себе си. Зад тях остана само центурионът. Гай извади меча си и приклекна готов за бой. Звярът подскочи във въздуха с разперени крила. Махна само веднъж с тях и се спуска към Гай.

— Бягайте! — извика римлянинът. — Бягайте към замъка!

Те се подчиниха, но Джейк постоянно се обръщаше, за да види какво става. Гракилът нападна Гай, като вършееше с крайниците си. Блъскаше го с крилата си. Центурионът танцуваше, въртеше се и го пронизваше с меча си. Гракилът пищеше, звуците, които издаваше, приличаха на драскане с ръждясала вилица върху черна дъска. От раните му течеше кръв. Но не се опита да избяга. Потрепери, нададе пронизителен писък и се приготви да атакува отново.

Най-лошото бе, че на писъка му отвърна друг писък. Отвъд терасата долетя втори гракил и се спусна към мястото на схватката. Двамата нападнаха Гай с истинска вихрушка от нокти и зъби.

Сетне Джейк навлезе в друга част от гората и изгуби центуриона от погледа си. Четиримата продължаваха да тичат, бяха прекалено уплашени да говорят, само тичаха и тичаха. Джейк отново почувства, че нещо го наблюдава, че може би дори го преследва. Чу характерните звуци: шумолене на листа, чупене на клонки.

Достигнаха пейката, където младите влюбени се бяха целували. Двамата отдавна си бяха тръгнали, но някой друг бе заел мястото им. Съществото скочи от пейката и препречи алеята. Разпери крила и блокира напълно пътя им. Четиримата замръзнаха на място.

Гракил. Свинската му зурла ги подуши. Ушите му се завъртяха в опит да доловят и най-слабия шум. Озъби се, разкривайки паст, осеяна с остри зъби.

Това обаче не бе обикновен гракил.

Ноктите на единия му крак стискаха сабя, а от главата му стърчаха два вити рога, досущ като уродлива корона. Гракилът изсъска към тях и свали сабята, сякаш се чудеше кого от четиримата да убие първи. Джейк се опита да извади фенерчето, но го бе прибрал в друг джоб, който сега не успяваше да откопчае.

Чупене на клони зад гърба им го предупреди за приближаването на втори звяр. Бяха обкръжени. Нямаше да има време да извади фенерчето. Грабна Марика за ръка и хукна встрани.

Звярът, който се прокрадваше зад гърбовете им, прелетя покрай тях — тичаше приведен ниско към земята, беше толкова бърз, че не успяха да различат формите му. Скочи във въздуха и се вкопчи в гърлото на гракила. Инерцията и теглото му събориха на земята зловещото летящо създание. Дългите му и остри като саби зъби се забиха дълбоко в мекия врат на чудовището и то нададе пронизителен котешки писък.

Това беше саблезъбата котка! Онази, която Джейк освободи. Впила се в гърлото на чудовището, тя продължи да хапе и дере, докато крилата на гракила не увиснаха безжизнено.

Джейк подкани останалите да заобиколят пътеката.

— Хайде! Да минем оттам! — посочи им той и те го последваха.

Когато минаха покрай мястото на кървавата схватка, котката се ухили на Джейк. Очите й бяха вперени право в него, очевидно виждаше отлично, въпреки гъстия мрак, който се стелеше в гората. Явно ги бе проследила. Тя не отместваше поглед и Джейк почувства, че между тях двамата има някаква връзка. Но това не беше връзка между стопанин и домашен любимец, а връзка между равни. Ти ми помогна преди, аз ти помагам сега.

С един скок котката изчезна сред дърветата. Но Джейк знаеше, че тя е там някъде и ги наблюдава.

Затича се след приятелите си. Продължаваше да усеща, че нечий поглед го следи, но сега това му вдъхваше успокоение. Вече не се чувстваше толкова самотен.

— Какво, в името на огньовете на Хадес, беше онова нещо? — възкликна Пиндор. — То имаше рога! И носеше меч!

— Властелин на гракилите! — отвърна задъхано Марика. — Чела съм за тях, но… никой не вярваше, че са истински, че изобщо съществуват.

— Този ми изглеждаше съвсем истински! — каза Пиндор.

Когато достигнаха края на гората, Джейк им направи знак да спрат и да останат в сянката на клоните. Ярката лунна светлина озаряваше пътя пред тях. Докато той се опитваше да си поеме дъх, светлината помръкна внезапно.

Притеснен, Джейк видя, че луната е скрита зад нисък черен облак, понесъл се към замъка.

В града, разположен под тях, музиката бе спряла. Цял Калипсос се бе смълчал.

Високо в небето прозвуча пронизителен крясък. При този сигнал от облаците започнаха да се появяват гракил след гракил и да се спускат надолу.

Писъци огласиха улиците.

Джейк и останалите се скриха по-навътре в гората.

— Те са тук! — простена Марика. — Преминали са бариерата! Но как?

— Нямам представа, но явно са успели да го сторят.

— Какво ще правим? — попита Пиндор.

— Трябва да намерим скривалище. Това е най-наложителната ни задача.

— Ами Гай? — попита Марика.

Джейк поклати глава. Не можеха да разчитат на помощта на центуриона.

— Той ни каза да отидем в замъка — обади се Пиндор.

Всички се обърнаха към Калакрис. Ята от гракили бяха накацали по стените му. Шепа войници се сражаваха по зъберите му, но скоро вълната от чудовища ги помете. Нови ята от гракили кацнаха в двора на замъка. Зад стените прокънтяха ревове на динозаври и викове на войници.

Откъм стадиона долетя силен и ясен призив на тръба. Джейк вдигна поглед тъкмо когато в небето се появи ново ято. Народът на вятъра! Огромните археоптерикси напускаха скалните си домове, строяваха се във V-образни ескадрили и политаха сред облаците. Издигаха се високо, сетне се спускаха бързо надолу. Гигантските птици прорязаха спираловидния черен облак. Още след първото прелитане на археоптериксите към земята полетяха множество гракили със счупени криле. Острите нокти на археоптериксите разрязваха с лекота кости и кожа.

Крилатите ездачи обаче бяха далеч по-малобройни от гракилите.

Пиндор проумя това.

— Няма да издържат дълго — каза той. — Нуждаем се от подкрепления.

— Откъде ще дойдат те? — попита Марика. — Кавалерийската гвардия е пръсната из цял Калипсос. А Народът на вятъра е само едно племе.

Пиндор поклати глава.

— Нямам представа. Но Джейк е прав за момента. Нуждаем се от безопасно място, където да се прегрупираме, някъде, където можем да съберем повече войници.

Джейк изгледа Пиндор. Явно познанията и уменията му в областта на стратегията не се ограничаваха само до играта на топка. Някой друг имаше ли план? Огледа изпитателно най-мълчаливия член на тяхната групичка.

— Ба’чук — каза той. — Пещерите ви се намират от другата страна на скалите, нали?

Ба’чук кимна.

— Старейшините ни предпочитат да гледаме черната гора в лицето, за да не забравяме. Такива са обичаите на нашия народ.

Джейк се обърна към Пиндор и Марика.

— Градът не е безопасно място за нас, замъкът — също. Най-добре да се скрием там.

Пиндор застана пред Ба’чук.

— Вашите хора ще дойдат ли да защитят Калипсос?

Джейк знаеше на какво се надява Пиндор — че може би племето на неандерталците ще се окаже подкреплението, за което стана въпрос. Ба’чук обаче отмести поглед и се втренчи в обувките си. Надвисналото му чело криеше изражението на лицето му.

— Това не е според обичаите на нашия народ — промълви момчето. — Но все пак по подобни въпроси се произнасят старейшините.

— Тогава ще говорим с тях — каза Пиндор. — Ще ги убедим.

Очите на момчето от племето ур проблеснаха гневно, но огънят бързо бе потушен и на лицето му отново се възцари спокойствие.

Пиндор не бе забелязал реакцията му.

— Как да стигнем там?

— Има път. Ще ви го покажа. — Ба’чук посочи някъде отвъд замъка в посока към Свещената гора. — Има тунел.

Джейк погледна натам. Засега боевете се водеха само в града и в замъка. В гората като че ли цареше не само мрак, но и спокойствие. Освен това, Кейди също се намираше там.

Марика сбърчи чело.

— Не съм чувала нищо за тунел в гората?

Ба’чук посочи с ръка. Джейк проследи посоката. Като че ли момчето сочеше към каменния дракон, който се извисяваше над върховете на дърветата, облян в лунна светлина.

— Големият храм ли имаш предвид? — попита го Марика.

Ба’чук кимна.

— Тунел там.

— Вътре в храма? — настоя тя.

Ново кимване, придружено този път от нетърпеливо сумтене.

— Но само магистрите имат право да влизат в големия храм на Кукулкан — настоя тя.

В очите на Ба’чук отново пламнаха искрици.

— Магистрите… и онези, които им служат.

Марика го погледна изпитателно, сетне — явно объркана — каза на Джейк:

— Не знам.

— Никой не ни вижда — каза Ба’чук и този път раздразнението му прозвуча по-осезателно. — Никой не ни брои за нищо. Ние сме само ур.

Джейк си спомни, че бащата на Марика като че ли наистина не забелязваше присъствието на Ба’чук. Марика определено му бе благодарна за помощта, но Джейк си спомни думите, описващи интелекта на ур. Татко смята, че мисълта им тече бавно, но иначе са силни и изпълняват прости команди.

Джейк знаеше, че не е права. Очевидно и Ба’чук го знаеше.

— Ще ни заведеш ли? — попита го Джейк.

Ба’чук кимна и понечи да тръгне, но Марика не помръдна от мястото си.

— Дори ур да имат право да влизат в храма, ние нямаме — каза тя. — На всички, освен на магистрите, е забранено да влизат в пирамидата.

Джейк положи усилие да не завърти очи. Много уважаваше момичето, но на моменти проявяваше инат, който не отстъпваше на неговия. Трябваше да преодолее упорството й. Хвана я за ръка.

— Марика, в Калипсос вече няма магистри. Поне в този момент.

Видя, че думите му я нараниха, напомниха й за изчезването на баща й. Но той трябваше да го каже.

Джейк докосна значката на елека си.

— Като чираци, ние сме единствените магистри, с които Калипсос разполага в момента.

Тя сви вежди, очевидно обмисляше нещата от тази гледна точка. Вдигна поглед към небето, където се водеше истинска война, сетне кимна.

— Може би си прав — започна колебливо, сетне гласът й прозвуча по-твърдо. — Длъжни сме да опитаме.

Джейк я стисна лекичко за китката, сетне даде знак на Ба’чук да ги поведе.

Пиндор тръгна след тях, като мърмореше кисело.

— Вие сте единствените магистри на Калипсос, така ли? Тогава със сигурност сме обречени.