Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и кралят на черепите (15)

13.
Първото племе

Джейк излезе на улицата и се озова под фигурата, украсила носа на викингския кораб. Обърна се към Марика и Пиндор:

— А сега накъде?

Бе си въобразявал, че ще му бъде необходим цял ден, за да измъкне Кейди изпод леглото. И беше сгрешил. Както обикновено, сестра му се бе превърнала в център на вниманието. Това едновременно го дразнеше и успокояваше. Стоеше на улицата, не знаеше какво да прави, откъде да започне своите проучвания.

— Можем да ти покажем още от Калипсос — каза Марика.

— Хайде да отидем на пазара — предложи Пиндор. Той погледна към слънцето и погали корема си с длан. — Умирам от глад.

— Но ти току-що закуси — учуди се Марика.

— Беше преди цяла вечност.

Тя завъртя очи.

— Първо ще видим колкото се може повече от града.

Марика поведе групичката им по улиците. Във въздуха около тях се носеше радостна възбуда, цялото това стълпотворение от хора, техните викове и смях сякаш наелектризираха атмосферата. Пред една китайска пагода се бяха събрали съвсем малки дечица, които се упражняваха с цимбали и хорни.

— Настъпва пролетното равноденствие — обясни Марика. — Всъщност след два дни целият град ще го отпразнува с голям пир и тържества.

— И освен това е денят на олимпиадата — добави Пиндор с ентусиазъм в гласа. — Последната битка, която ще определи кое племе ще носи Вечния факел през тази година. Виж там!

Пиндор забърза напред. Няколко семейства си бяха организирали пикник в малък парк край крепостните стени. Момчето мина покрай тях и се насочи към една издадена тераса, от която се разкриваше обширна панорама. Посочи северния край на града. Там се издигаше голям стадион от камък, досущ като миниатюрен римски колизеум, който стигаше чак до вулканичните скали, заобикалящи долината, всъщност част от него бе вдадена в скалата.

— Там се поставят пиеси и други представления — добави Марика. — Не го използваме само за игри и борби.

Някакво раздвижване вдясно от колизеума привлече вниманието на Джейк. В почти отвесния ръб в непосредствена близост до стадиона бяха вкопани скални жилища. От най-високите им етажи отлетя ято огромни птици, които се понесоха над града в строга V-образна формация.

— Народът на вятъра — обясни Марика, проследила погледа на Джейк. Гласът й изразяваше удивление. — Единствените, които знаят как да опитомят големите пернати гущери. Взимат ги за отглеждане, веднага след като се излюпят, привързват ги към най-малките си деца. Казват, че така между тях се създава връзка, по-силна от тази между братя и сестри.

Когато птиците — всъщност гигантски археоптерикси — прелетяха над главите им, Джейк зърна мъжа, който бе кацнал на върха на кулата — беше облечен изцяло в дрехи от кожа, а на главата си носеше корона от пера. Разбира се, хората от племето му не наричаха себе си индианци или коренни жители на Америка. Това бяха имена, измислени от пришълци.

Джейк не откъсна поглед от небето чак докато птиците не се отдалечиха, издигайки се във висините с помощта на топлия въздух, който излизаше от един страничен канал на вулкана. Народът на вятъра. Името определено им подхождаше.

Тримата проследиха птиците, които се носеха в небето, прелитайки високо над замъка. Когато най-сетне се скриха от погледа им, Марика въздъхна:

— Закъсняваме. Трябва да се прибираме.

Джейк погледна отново към скалите, когато една сянка, прокрадваща се в храсталака, привлече вниманието му. Тъмната сянка се прокрадна бавно, сетне изскочи от скривалището си с бърз скок, грабна кокал, останал след нечий пикник, и отново се скри в храстите.

Огромните котешки очи проблеснаха в златисто, озарени от лъчите на залязващото слънце.

Саблезъбата котка. Същата, която Джейк бе освободил. Значи бе успяла да избяга и да си намери местенце, откъдето да се снабдява с храна.

— Ей, вижте… — Джейк се обърна, за да я покаже на Марика, но котката вече бе изчезнала.

— Какво? — попита Пиндор.

Джейк поклати глава и махна с ръка.

— Няма нищо.

Заобиколиха стените на замъка и се озоваха пред главната порта. Тук Пиндор се сбогува с тях, оставяйки Марика и Джейк да прекосят двора и да влязат в кулата.

Марика мълчеше, потънала в собствените си мисли, затова Джейк също не пророни дума, докато изкачваха спираловидната стълба. Когато стигнаха площадката пред дома на магистър Балам, Марика отключи вратата и най-накрая рече:

— Чудя се как ли е ловджийката Ливия…

Джейк ахна от изненада и тя замълча. Когато прекрачи прага, той видя, че стаята не е празна. Малко момче, може би с година по-малко от него, поставяше купа с плодове на масата. Джейк зяпна непознатия. И момчето го зяпна, след което бързо излезе през тясната странична врата. Скри се и затвори след себе си. Преди то да стори това обаче, Джейк зърна за миг тесни стълби, които приличаха на тайно стълбище, предназначено за прислуга.

Марика се намръщи, като видя изненадата му.

— Това беше Бач’ук. Помага ни да поддържаме домакинството.

Джейк не можеше да забрави лицето на непознатото момче. То имаше широки скули и силно издадени вежди, които стърчаха от плоското чело, полускрито зад дълги черни коси. Преди да се скрие, сините му очи не се откъсваха от Джейк, сякаш го бе познал отнякъде.

Джейк определено го бе познал… или най-малкото бе познал племето, към което принадлежеше момчето.

Бач’ук беше неандерталец.

— Те наричат себе си ур — обясни Марика, след като поведе Джейк към масата.

Покани го да седне и му показа как да обели един от плодовете в купата. Приличаше на банан, но формата му наподобяваше тирбушон. Не се белеше лесно. Марика го нарече квармабоб, но вкусът му не приличаше нито на банан, нито на боб, а на презряла праскова.

Марика все още бе под впечатление на объркването и изненадата на Джейк; явно я бе разтълкувала погрешно.

— Не се страхувай, макар ур да изглеждат странни, те са кротки и безвредни същества.

Джейк кимна, умът му работеше трескаво. Значи на този свят бяха прехвърлени не само човешки племена — Homo sapiens, — но и други. Племена от най-ранната история на човечеството също бяха откъснати от родните си земи и уловени в капана на този свят.

— Не се отличават с особен интелект — продължи Марика. — Въпреки че алхимията, дарила ни с общия език, помага и на тях, ур говорят рядко, а дори когато го правят, говорят бавно и използват най-прости думи. Татко смята, че мисълта им тече бавно, но иначе са силни и изпълняват прости команди.

Джейк обели още един квармабоб в опит да прикрие реакцията си. Не искаше да възрази на Марика, но си спомни, че мнозина археолози, сред които и неговите родители, смятаха неандерталците за не по-малко интелигентни от съвременните хора.

Марика продължи да говори, като внимателно претегляше думите си:

— В същото време, миналото лято група шумерски писари влезе в пещерите им, разположени по скалистия хребет, и се върна с описания на невероятни скални рисунки.

— Дело на ур?

Марика кимна.

— Иска ми се някой ден и аз да видя тези пещери. Писарите разказват, че по стените са били изобразени животни, които никой не е виждал. От друга страна обаче, ур първи са дошли в долината и вероятно са видели куп невероятни неща.

Това привлече вниманието на Джейк.

— Ур първи са дошли тук?

Марика се замисли и почеса долната си устна преди да отговори:

— Казват, че са дошли много преди да се появи което и да било от Изгубените племена. Най-древните истории за Калипсос твърдят, че ур живели в сянката на големия храм на Кукулкан и първи приветствали новодошлите в тези сурови земи, помогнали им да поставят основите на бъдещия Калипсос. Продължават да ни помагат и до днес като домашна прислуга или като миньори, които търсят в недрата на скалите кристалите, които използваме в нашата алхимия.

Джейк впери поглед в тясната врата, спомни си как снощи някой бе подредил масата, изпрал и върнал дрехите му. Нима неандерталците се бяха превърнали в слуги — или, в нещо още по-лошо, в роби? Последната мисъл лиши от блясъка му образа на мирните и задружни жители на Калипсос.

Марика въздъхна.

— Ур обаче предпочитат да стоят в пещерите си. Много са затворени и срамежливи. Домовете им са разположени от другата страна на скалистия рид, обърнати са с лице към джунглата. Няма защо да се боиш от Ба’чук. И той, и баща му служат на семейството ни от много години. Когато майка ми се разболя… когато тя…

Гласът на Марика потрепери. Тя поклати глава и впери поглед в своя квармабоб. Почукването на входната врата я избави от необходимостта да продължи разговора.

— Не можем да направим нищо повече, Осуин. — Това бе гласът на магистър Балам; звучеше смъртно уморен и дълбоко разтревожен.

— Но знаем, че в рамото й трябва да са останали късчета от кръвния камък, в противен случай досега да е дошла в съзнание. Ако успеем да извадим няколко парченца и да ги изучим, тогава може би ще успеем да разберем заплахата, срещу която сме изправени.

— Рискът е прекалено голям. И за Ливия, и за Калипсос. Кръвните камъни са в състояние да отровят всичко и всеки около себе си.

— Но не може да живеем в мрак завинаги, не и когато сянката надвисва над нашата долина. Захур е прекалено предпазлив. Може би това не е случайно.

Настъпи продължителна пауза, след което Балам изрече с твърд глас:

— Не вярваш в това, което казваш, нали, Осуин?

Последва тежка въздишка. Марика и Джейк се спогледаха. Знаеха, че не бива да подслушват, но никой от тях не помръдна.

— Предполагам, че не. Но не мога да забравя, че едно време Захур беше чирак на Калверум.

— Така е, но по едно или друго време всички сме учили при него.

Джейк погледна Марика.

— Ами какво ще кажеш за опитите на Захур? — настоя английският монах, понижил глас. — Използва подземията на Калверум. Експериментира със зверове, затворени в клетки, следва път, сходен с пътя, по който вървеше онова чудовище.

— Това е така, защото той изучава изкуството на изцелението. Знаеш каква голяма част от познанията си в тази област изгубихме след прогонването на Калверум.

— Да, да, да, зная, че си прав — призна Осуин. — Предполагам, че недоспиването ме изнервя, кара ме да се стряскам при вида на собствената си сянка. Много ми се иска Захур да напредваше по-бързо. Онези думи, които момчето е чуло… Той идва. Не можем само да седим и да кършим ръце.

— Разбирам те, Осуин. Уважавам научните ти методи. Смелите ти опити откриха безброй полезни алхимии, които подобриха живота ни. Но съм съгласен със Захур. Трябва да сме изключително предпазливи, когато си имаме работа с кръвни камъни, даже с парченца от тях, дори това да означава смъртта на ловджийката Ливия.

— Надявам се да си прав, приятелю — каза Осуин. — Очакват ни мрачни времена.

— И в този мрак — подчерта Балам, — трябва да се доверим на светлината.

Кратък, уморен смях разведри настроението им.

— Не беше честно. Цитираш собствения ми баща.

— Той беше мъдър човек.

Последва още една въздишка.

— По всичко личи, че е бил по-мъдър от сина си.

Двамата магистри се сбогуваха тихичко и вратата се отвори широко. Марика се извърна на другата страна и се престори на изключително съсредоточена в беленето на квармабоб.

Балам влезе в стаята. Като ги видя, веждите му подскочиха изненадано.

— А, вече сте се върнали. — Погледна към вратата, после отново към масата. Прокара пръсти през косата си, но успя само да я разчорли още повече. — Значи сте чули всичко.

— Съжалявам, татко — каза Марика и го погледна в очите. — Истина ли е? Ливия наистина ли ще умре?

Балам погали нежно дъщеря си, сетне пристъпи към масата. Джейк видя лицето му да унива, когато мина зад гърба й, чудеше се дали да й каже истината, или не. Накрая, той се обърна и погледна дъщеря си в очите.

— Да — каза. — Въпрос на време е. Не можем да направим нищо повече.

Марика пребледня, но само кимна и се изправи. Прегърна баща си. Той също я притисна в прегръдката си.

Джейк почувства остра болка да пронизва гърдите му, изведнъж усети липсата на майка си и баща си толкова силно, че едва успя да си поеме дъх.

Марика се отдели от баща си, но не пусна ръкава му.

— Татко, изобщо не си спал. Имаш нужда от вана и почивка.

Магистър Балам хвърли поглед към вратата на своята библиотека.

— Имам още работа…

— Тя може да почака, докато дремнеш поне мъничко. — Марика го задърпа, както майка дърпа непослушно дете. — Позволи ми да ти приготвя ваната. И ще те събудя за вечеря.

Балам се остави дъщеря му да го отведе до стълбите.

Когато двамата се скриха от погледа му, Джейк насочи вниманието си към вратата на кабинета. Спомни си купищата папируси, свитъци, книги. Какво ли можеше да научи от тях?

Преди да осъзнае какво прави, вече бе на крака. Не разполагаше с много време. Втурна се към вратата и натисна бравата. Вратата се открехна с леко скърцане, което го стресна мъничко. След като се успокои, Джейк се промъкна през отвора и влезе в библиотеката.

Стаята беше с триъгълна форма като се разширяваше в посока към двата прозореца, които гледаха към града. Под прозорците имаше бюро. От двете му страни се издигаха библиотеки, чиито лавици бяха отрупани с прашни томове и навити на руло пергаменти. На един от рафтовете бе подредена странна колекция: скелет на непознато животно, чиито кости бяха съединени една с друга с помощта на тел, стройна редичка полирани камъни, сбирка от малки дървени кубчета, покрити с маянски знаци. Да се озове в библиотеката бе, като да се разходи покрай витрините с артефакти и чудати предмети в семейното имение в Норт Хемпшир.

Джейк обаче не разполагаше с време да се любува на експонатите.

Отиде до бюрото и го огледа, без да докосва нищо. Книгите бяха натрупани на купчини, които стигаха до раменете му, и той се боеше да не ги бутне. Насочи вниманието си към разтворената книга в средата на бюрото. Кориците й бяха изработени от дърво, а страниците й бяха груби и плътни.

Това беше рядък маянски кодекс, една от техните велики книги, събрали древни познания. Испанските конкистадори бяха изгорили повечето от тях още преди векове. Оцелелите маянски кодекси се брояха на пръсти.

Джейк надзърна в отворения кодекс. На страницата бе изобразена карта на долината. Назъбен кръг очертаваше вулканичния кратер, а в центъра му бе нарисувано не много точно изображение на пирамидата. От върха на храма се издигаше стилизирана спирала, която опираше на четири места в скалния рид около долината — север, юг, изток и запад.

Джейк се наведе още по-близо. Над западната точка бе нарисувана арка. Въпреки че изображението бе доста схематично, Джейк разпозна Рухналата порта или поне видя как е изглеждала преди да рухне. Рисунката в точката на източната порта изглеждаше позната. Това бе двуглавата змия, свила се на осморка.

Джейк се напрегна, разпозна изображението, въпреки че рисунъкът бе груб. Бързо бръкна в джоба си и извади дневника на баща си. Отвори го на страницата, която беше прочел в Британския музей.

От начина, по който змията образува тази изящна осморка, можем да съдим, че реликвата би трябвало да символизира представата на маите за вечната природа на вселената…

Докато четеше, сякаш чуваше гласа на баща си, който описва артефакта от музея, златната змия с рубиновите очи, маянското съкровище, открито при разкопките, извършени от неговите родители.

Джейк преглътна и отново погледна картата. Това бе рисунка на същия артефакт, който отбелязваше източния вход в долината. Как бе възможно това? Джейк разсъждаваше трескаво. Можеше да се сети само за едно логично обяснение: Някой трябва да е видял този вход и да се е върнал в своето собствено време, за да разкаже за него.

Усети прилив на надежда. Впери поглед в пирамидата, разположена в средата на грубо нарисуваната карта. Предположи, че спираловидната линия представлява полето, което защитава долината.

Трябваше да разбере повече.

Някакъв шум за гърба му, драскане като че ли, го накара да подскочи. Толкова се бе съсредоточил върху откритието си, че се бе застоял в кабинета на Балам повече, отколкото трябваше. Ако Марика го откриеше тук…

Джейк се обърна и видя на прага позната фигура. Това не беше Марика. Малкият неандерталец Ба’чук стоеше на прага на библиотеката. Лицето му не показваше нито изненада, нито друга емоция затова че заварва Джейк в библиотеката. Просто стоеше и го гледаше. После момчето се обърна и се насочи към масата в дневната. Носеше подноси с вечерята.

Джейк го последва и затвори вратата на библиотеката.

— Просто разглеждах — промърмори той.

Ба’чук не му обърна никакво внимание.

Няколко секунди по-късно от горния етаж долетя гласът на Марика.

— Татко, ще те извикам за вечеря. — Марика заслиза по стълбите. — А, Ба’чук, дай да ти помогна — каза Марика и взе последния поднос с чинии.

Неандерталецът наведе глава и отстъпи към вратата за прислугата. Когато Марика му обърна гръб, Ба’чук погледна Джейк и вдигна пръст пред устните си в универсалния жест, който означава запазване на мълчание. Сетне затвори вратата зад себе си и изчезна.