Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и кралят на черепите (23)

21.
Слухове за война

Няколко минути по-късно Джейк вече стоеше в дневната заедно с Марика.

— Възможно е просто да е кошмар — каза той, — но трябва да предадем думите й на старейшините.

Марика погледна към масата, върху която — подобно на някаква зловеща статуетка или украшение — лежеше един от мъртвите скорпиони. Присъствието му напомняше недвусмислено за опасността, в която се намираха.

— Не разбирам — каза тя. — Големият храм закриля нашата долина. Независимо дали заплахата идва по земя или въздух. Той ни е защитавал в продължение на стотици и стотици години. Армиите на Калверум Рекс не могат да преодолеят защитното му поле.

Джейк си спомни уродливия гракил, уловен в капана на защитното поле и сви рамене:

— Както ти казах, възможно е ловджийката да греши. Възможно е всичко, което ни каза, да е плод на халюцинации. Кой знае какви кошмари й е причинила онази отрова.

Марика въздъхна, но изглеждаше още по-разтревожена. Очевидно се страхуваше до смърт да не би с баща й да се е случило нещо лошо, но не забравяше дълга си към Калипсос. Нямаше да подведе баща си и да падне духом, обляна в сълзи.

Тясната врата към дневната се отвори широко. Появи се Ба’чук, който бе довел със себе си двама по-едри представители на ур, мъж и жена. Бяха облечени в грубо съшити кожи, но въпреки това облеклото им изглеждаше чисто и спретнато.

Ба’чук вдигна ръка.

— Те ще бдят над ловджийката Ливия, след като ние тръгнем. Ще се погрижат тя да бъде в безопасност.

Пиндор надникна от лечебницата.

— Готови ли сме? Ловджийката Ливия е разочарована, че ще я оставим тук. Непрекъснато се опитва да стане от леглото. Обещах й, че ще предадем думите й на баща ми.

Ба’чук заговори на останалите ур на собствения си език, смесица от гърлени звуци и цъкане с език. Двамата кимнаха и тръгнаха към лечебницата.

Пиндор каза:

— Олимпиадата трябва да е свършила вече. Старейшините ще се съберат в дома на баща ми за традиционното празненство в нощта на равноденствието.

— Тогава ще се срещнем с тях именно там — съгласи се Марика.

Тя тръгна към изхода, Джейк и Пиндор я последваха, а най-отзад вървеше Ба’чук. Помолиха го да им разкаже какво се е случило в кулата, най-вече онази част от историята, свързана с човека сянка.

Когато се озоваха на двора, Джейк остана изненадан колко е напреднало времето. Стелеше се сумрак. Слънчевите лъчи продължаваха да огряват единствено най-високите клони на гигантското спираловидно дърво. Остроперите бяха накацали по върха му, за да уловят последните топли лъчи на деня.

На запад слънцето вече се бе скрило до половината зад назъбената линия на скалните ридове. Ниско над хоризонта, от другата страна на долината, се бе показала пълната луна, готова да възвести наближаващата нощ.

— Ще стигнем по-бързо, ако вървим пеша! — каза Пиндор и посочи портите на замъка. — Ще минем през парка!

Джейк си спомни парка, който бяха видели по време на разходката до Борнхолм преди два дни. Той се простираше отвъд стените на замъка и от него се разкриваше гледка към града. Затичаха се, а слънцето продължи да залязва.

Когато излязоха от замъка, до тях долетя шумна веселба: викове, смях, камбани, рогове, рев на динозаври… Колесници и фургони, украсени с факли, се движеха в челото на импровизиран парад. Джейк не можеше да си представи каква фиеста ще се разрази по улиците след залез.

Надяваше се да не се случи нещо, което да развали празника.

Четиримата тръгнаха напряко през парка и оставиха Пиндор да ги води из лабиринта от застлани с чакъл алеи. Нощта вече се спускаше над Калипсос, гъстите корони на дърветата скриваха последните слънчеви лъчи.

Докато прекосяваха парка, четиримата изплашиха млада влюбена двойка, вкопчена в страстна прегръдка. При появата им двамата влюбени бързо седнаха един до друг на пейката и се престориха на изключително заинтригувани от корените на дърветата до нея.

Джейк и останалите продължиха напред. Преминаха през полянка с цветя, високи до коленете, сетне изтичаха покрай панорамната площадка, която бяха видели предния ден. В далечината се издигаше колизеят, който вече бе потънал в пълен мрак.

Джейк се питаше къде ли е Кейди. Дали се бе върнала в Борнхолм? Ако силите на злото нападнеха Калипсос, тя поне щеше да е заобиколена от някои от най-добрите воини на града. Въпреки това Джейк съжаляваше, че сестра му не е с него в този момент. Обзет от притеснения, той се спъна.

Пиндор погрешно изтълкува неуверените му крачки като признак на умора.

— Още малко — обеща той и посочи някъде напред.

След още два завоя дърветата се разредиха и пред тях изникна добре поддържана полянка. Декоративните храстите бяха подрязани така, че да образуват фантастични спирали или безупречни сфери. На върха на малък хълм се издигаше къща с островръх покрив и двойна редица колони по фасадата. На Джейк му заприлича на мавзолей.

— Там живея — каза Пиндор, докато тичаше.

Като част от подготовката за празненството, в градината бяха разположени малки тенти, а дългите маси бяха отрупани с планини от храна и пирамиди от бутилки вино.

Вече се бяха събрали и хора, най-нетърпеливите сред поканените на голямото пиршество. Разхождаха се на малки групи или по двойки. Пиндор ги огледа, докато прекосяваха двора. Зад голяма статуя на Аполон се бе скрил някой, който изскочи и го хвана за раменете.

— Пини! Можеш ли да повярваш?

Пиндор се освободи от ръцете му и отстъпи назад. Нападателят, по-голямо момче, изобщо не обърна внимание на реакцията му. Лицето му се бе зачервило от вино и възбуда.

Джейк го разпозна като едно от момчетата, които по-рано се бяха подигравали на Пиндор.

— Какво да повярвам, Регул? — попита Пиндор, без да прикрива раздразнението си.

— Спечелихме факела! Бихме ги с една точка! — Той плесна Пиндор по рамото. — Трябваше да видиш как брат ти се промъква през онези шумери и вкарва! Фиуууу! — Момчето имитира изстрелването на топката.

Пиндор се обърна към Джейк и възкликна:

— Спечелихме!

— Пиндор! — прекъсна го Марика, за да насочи вниманието му към по-важните неща.

Нищо не бе в състояние да помрачи въодушевлението на Регул.

— Съотборниците му понесоха на раменете си Херон още на стадиона. А онези красиви ловджийки вървяха пред нас и пееха…

Явно момчето имаше предвид мажоретките на Кейди. Джейк пристъпи към него.

— Имаш ли представа къде отидоха ловджийките?

Беше ред на Джейк да усети ръката на Регул на рамото си.

— А! Тази твоя сестра! Ако Херон не я следваше по петите…

Джейк го прекъсна:

— Знаеш ли къде е тя?

— В гората! Събира клони за празничния огън! Макар че двамата с Херон се запътиха натам хванати за ръце. — Той придружи думите си с намигване.

Марика дръпна Джейк.

— Това е друга традиция. Отборът на победителите пали в Свещената гора голям огън, който символизира Вечния факел. — Тя завъртя очи. — На практика обаче това е възможност за голям купон.

Джейк погледна към гората, която заобикаляше храма. Обземаха го страхове, свързани с Кейди. Изгуби способността си да говори, да задава въпроси.

Пиндор наруши мълчанието.

— Регул, виждал ли си баща ми?

По-голямото момче се намръщи.

— Май беше в атриума. Или слезе в избата. Забавлява най-близките си приятели. Споделя най-доброто си вино с тях. — Регул явно бе засегнат.

Пиндор го заобиколи и повлече останалите към стъпалата пред входа.

— Трябва да говорим с баща ми насаме… или в компанията на другите двама старейшини.

На върха на стълбите изникна висока фигура, която препречи пътя им.

— А, ето къде сте били! — Над тях се извиси центурион Гай, чието лице бе също толкова червено, колкото перата по шлема му. — Търсих ви цял следобед. Заради вас пропуснах нашата победа на олимпиадата!

Пиндор заекна уплашено.

Марика пристъпи напред.

— Центурион Гай, извинявам се, че се измъкнахме от опеката ви — каза тя с официален тон. — Но имахме основателна причина. Трябва да говорим със старейшина Тиберий.

— Ако си въобразявате, че ще получите милост от старейшината…

— Не! — Марика прекъсна едрия мъж. — Не става въпрос за това! Моля ви, направете ни път!

Лицето на Гай почервеня още повече. Джейк предположи, че това се дължи най-вече на неловкото положение, в което го поставят думите на едно момиче, което едва стига до кръста му.

— Марика Балам…

— Става въпрос за ловджийката Ливия — прекъсна го отново тя, като едва се сдържаше да не закрещи. — Тя се събуди и ни предаде съобщение за старейшините, което те трябва да чуят незабавно!

Гай огледа изпитателно Марика, сякаш се опитваше да прецени дали казва истината. Намеси се друг глас, който прозвуча някъде иззад центуриона.

— Какви са новините за сестра ми?

Центурион Гай отстъпи встрани и направи място на старейшина Улфсдотир. Тя бе на входа на къщата, когато чу гласа на Марика.

— Какви са новините за Ливия? — повтори старейшината. Очите й проблеснаха тревожно. — Тръгнах от Борнхолм и минах оттук на път към замъка, за да проверя състоянието й. Опитах се да се свържа с магистрите посредством говорителите, но никой не ми отговори.

Марика отново сведе глава.

— Ще оживее. Събуди се и ни съобщи за голяма опасност, надвиснала над Калипсос.

Жената притвори за миг очи в израз на облекчение, прошепна мълчалива молитва, сетне погледна и попита с глас, изпълнен с желязна решимост. — За каква опасност става въпрос?

— Предполагам, че старейшина Тиберий и старейшина Ву също трябва да чуят тази история — предложи Гай, който продължаваше да ги гледа с известно съмнение.

— Разбира се. — Старейшината от племето на викингите ги поведе във вътрешния двор. Тя заговори Марика с приглушен глас. — Мислех, че сестра ми е обречена, отровена от някаква черна алхимия.

— Дълга история — отвърна Марика, сетне кимна към Джейк. — Но тази на-ука на новодошлия я спаси.

Сините очи на старейшината погледнаха на Джейк с топлина, от която му стана много приятно.

— Задължена съм ти с кръвта си, Джейкъб Ренсъм! Кълна се в кила на „Валкирия“, че ще спазя клетвата си!

Достигнаха центъра на вътрешния двор, където завариха бащата на Пиндор да разговаря със старейшината азиатец. Плешивият старейшина бе намазал мустаците си с восък и сега те блестяха на светлината на лампата.

В мига, в който Тиберий зърна сина си, усмивката изчезна от лицето му.

— Пиндор! Къде беше? Знаеш ли какви неприятности причини на центурион Гай?

Гай пристъпи напред.

— Може би трябва да изслушате момчето.

Пиндор погледна към Марика за подкрепа. Тя му кимна лекичко, беше съвсем ясна. Разкажи на баща си всичко.

Пиндор преглътна с мъка и изпъна гръб. Започна бавно, запъваше се тук и там, но навлизайки в същината на разказа си, гласът му ставаше все по-уверен. Колебанието и притеснението му изчезнаха, далеч преди да приключи историята.

Изражението на баща му също се променяше: от гняв през съмнение към загриженост и страх. Старейшините зададоха въпроси и на останалите, дори на Ба’чук, който в повечето случаи отговаряше с една дума.

— Това трябва да е лудост, причинена от отровата — каза Тиберий. — Щитът на храма ни закриля.

— Възможно е Калверум Рекс да планира обсада — предположи старейшина Ву. — Да се опита да ни умори от глад.

— Но ние разполагаме с достатъчно храна — каза старейшина Улфсдотир и поклати глава. — А в скалите има извори с прясна вода.

Докато продължаваха да обсъждат възможността за нападение, небето промени цвета си от индиго на черно. Слънцето се скри напълно. На изток изгряха първите звезди. Опасенията на Джейк по отношение на сестра му — която бе отишла някъде в горите — притиснаха като камък сърцето му. Не можеше да мълчи повече.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — каза той.

Погледите на всички се насочиха към него, но той не се поколеба и продължи:

— От думите на Ба’чук съдим, че в града е проникнал поне един от хората на Калверум Рекс. Кой знае още колко са влезли в Калипсос! А и тримата магистри са изчезнали. Не мисля, че трябва да приемете предупреждението на Ливия като плод на бълнуване. Колкото повече чакате, с толкова по-малко време ще разполагате, за да се подготвите за отбрана.

Тиберий кимна.

— Момчето е право. Да ни нападнат точно тази нощ, когато градът празнува и мнозина ще са прекалили с виното, в това има определена логика, макар и извратена.

— Какво ще правим тогава? — попита старейшина Ву.

— Ще предупредя Народа на вятъра. Нека вдигнат цялото гнездо във въздуха и да наблюдават небето през цялата нощ. Ще вдигна по тревога и кавалерията, ще им наредя да изпратят патрули и съгледвачи.

— Ами хората в града? — попита Ву.

Отговори му старейшина Улфсдотир.

— Ще вдигна по тревога всички в Борнхолм. Можем да започнем евакуацията на гражданите в замъка. Калакрис е бил построен някога именно с тази цел. Като последна отбранителна линия, в случай че градът падне.

Тиберий се обърна и погледна Джейк и приятелите му.

— Центурион Гай, мисля, че е най-добре да съпроводиш тези четиримата обратно в Калакрис. Когато стигнеш там, предупреди твоите хора и нареди стражата по стените.

Гай удари с юмрук в гърдите в знак на подчинение. Обърна се и разпери ръце, сякаш за да подкара хлапетата като стадо пред себе си.

Джейк се мушна под ръката му.

— Старейшина Тиберий. Сестра ми… отишла е в горите. Мисля, че и синът ви е там, както и целият римски отбор.

Мъжът се намръщи, не разбираше за какво става въпрос.

— Огънят — напомни му Пиндор. — В Свещената гора.

Тиберий кимна бавно, бръчките по челото му станаха още по-дълбоки.

Старейшина Улфсдотир отговори на Джейк:

— Ще изпратя бързоходец да ги предупреди. Ти спаси моята сестра. Няма да позволя нищо лошо да се случи на твоята.

Джейк въздъхна облекчено. Уверенията на тази силна жена успокоиха тревогите му.

Но само леко.

След като въпросът бе уреден, Гай подкара Джейк, Пиндор, Марика и Ба’чук към изхода. Центурионът измърмори под нос:

— Този път не се опитвайте да бягате!

Никой не му възрази.