Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и кралят на черепите (4)

2.
Неочаквана покана

Трябва да чукна още малко ей тук…

Джейк лежеше по корем, докато слънцето напичаше гърба му. Беше прекарал цялата събота в каменната кариера зад дома си. Скалният пласт под него изглеждаше почти равен, но досега всяка малка грапавина по повърхността му се бе оказала вкаменелост.

Присви устни в строга гримаса — не от болка, от болезнена концентрация.

Не бива да повредя екземпляра.

Фосилът от палеозойската ера приличаше на кръстоска между силно сплескан рак и извънземен космически кораб. Джейк можеше да различи дори чифт тънки антени.

Беше рядка находка по тези места. Дължината му бе почти осем сантиметра, превъзходен екземпляр на Isotelus maximus, по-известен като гигантски трилобит.

Невероятна находка!

Джейк държеше миниатюрно длето в едната си ръка и малък чук в другата. Още един умел удар и щеше да измъкне фосила от заобикалящата го скала. След което можеше да го отнесе в стаята си и да го почисти както трябва в по-подходящи условия.

Вдигна длетото, пое дъх и вдигна чукчето. Искаше да затвори очи, но се съмняваше, че това ще помогне.

Сега…

Замахна с чука и…

— Търсят ви по телефона, господарю Джейк!

… стреснат, Джейк стовари здраво чукчето върху единия си пръст, право върху кокалчето.

— Чувате ли ме?

Виковете се разнасяха от радиостанцията тип уоки-токи, която Джейк беше подпрял на една скала до лакътя си.

Джейк разтърси ударената си ръка и се обърна настрани. Взе радиото и натисна бутона за предаване.

— Какво има, чичо Едуард? — попита раздразнен.

— Ще вечеряме.

Вечеря?

— И предполагам, ще ти трябва време да се измиеш. Джейк погледна небето и най-сетне забеляза колко ниско е слязло слънцето и колко дълги са станали сенките. Погълнат изцяло от търсенето на фосили, той не бе забелязал колко късно е станало.

Вдигна радиото към устните си:

— Добре, идвам веднага.

Забави се, колкото да освободи с помощта на чукчето и длетото трилобитния фосил от скалата, сетне го прибра в джоба си. След като приключи, обърна се по гръб само за да види една лигава муцуна и един голям и влажен черен нос, надвесени над лицето му. Усети горещ дъх. Кучешката лига капна върху челото му.

Уф!

Джейк протегна ръце и отблъсна муцуната на басета от лицето си.

— Престани, Уотсън. Дъхът ти може да убие и дракон.

Джейк седна. Уотсън не обърна внимание на обидата и прокара дългия си влажен език по лицето му.

— Е, това е по-добре. Сподели всичките си микроби с мен.

Джейк се засмя и почеса старото куче зад клепналото ляво ухо, което накара животното да зарита щастливо. Уотсън караше четиринайсетата си година и бе част от семейство Ренсъм по-дълго от Джейк. Майка му го бе спасила от английски развъдник на фоксери, в който щяха да използват кученцето като примамка, тъй като се бе родило с деформирано предно краче. Уотсън продължаваше да куца, но както обичаше да казва майката на Джейк, недостатъците ни правят такива, каквито сме.

Въпреки недъгавия си крак, видеше ли катерица, Уотсън се втурваше след нея бърз като светкавица. Джейк винаги носеше със себе си кучешка свирка, тъй като се боеше басетът да не се изгуби в гората. Особено след като зрението му бе започнало да отслабва с възрастта.

— Хайде, Уотсън, да похапнем. Храна!

Като чу последната дума, кучето замаха радостно с опашка. Повдигна нос във въздуха и подуши. Това сетиво определено не бе отслабнало с годините. Уотсън вероятно вече знаеше какво е сложила на печката леля Матилда.

Джейк погледната другите два фосила, които искаше да вземе. Щяха да почакат до утре. Смрачаваше се и той не искаше да допуска грешки. Така го бе учил баща му. Археологът трябва да бъде търпелив. Сякаш чу гласа на баща си: Не пришпорвай историята… няма да ти избяга.

Джейк последва съвета му, събра инструментите си и тръгна с Уотсън. Изкатери се по склона на старата кариера и пое към дома.

 

 

Пред Джейк се ширна имението Рейвънсгейт, повече от двеста декара хълмиста земя, осеяна тук-там с горички от захарен клен и черен дъб.

Джейк вървеше по пътеката, застлана с мулч от едри дървесни стърготини. Имението бе старо, първият Ренсъм дошъл тук малко след подписването на Декларацията за независимост. Бил прочут египтолог и всяко следващо поколение следвало стъпките на основателя, всеки от потомците му бил изследовател в една или друга област.

След последния завой пред Джейк се разкри домът му.

Насред просторна английска градина се издигаше малко имение с каменни кулички, дървени фронтони, каменни плочи по покрива, медни улуци, прозорци от оцветено стъкло, с месингов обков. Автомобилна алея, застлана с чакъл, отвеждаше до главния вход, чиито стълбове поддържаха чифт каменни гарвани, дали името на имението — Рейвънсгейт или Гарванова порта.

След изчезването на родителите му, къщата заприлича на изоставена. Бръшлянът бе излинял и пожълтял, от покрива липсваха няколко каменни плочи, стъклата на някои прозорци бяха заменени от картон и скоч. Сякаш някой бе откраднал нещо жизненоважно — от земята, от къщата, но най-вече от Джейк.

Джейк влезе в къщата, озова се в тесен коридор, застлан с червеникави плочки, избърса праха от обувките си и изтупа дрехите си. Окачи чантата, в която събираше образците и инструментите си, на кука до вратата.

От съседната стая надникна леля Матилда. Сбръчканото ѝ лице бе обрамчено от побелели къдрици повечето от които бяха скрити под готварската й шапка. Рядко излизаше в коридора, беше прекалено заета, за да напуска стаята си.

— А, ето те, миличък. Тъкмо сипвах супата. Побързай да се измиеш. — Ъгълчетата на устните й се извиха в лека гримаса, която издаваше загриженост. — Случайно да имаш представа къде е сестра ти?

Въпросът бе риторичен, леля Матилда не очакваше Джейк да й отговори, тъй като двамата с Кейди се бяха отчуждили напоследък.

— Измивам се и идвам веднага, лельо Матилда.

— Не се бави. — Тя се върна в кухнята, за да надзирава готвачката и двете прислужници. Миг след това отново надзърна в коридора. — А, Едуард, помоли да се отбиеш в библиотеката преди вечеря. Нещо пристигна с днешната поща.

Любопитството накара Джейк да ускори крачка. Уотсън, очевидно незаинтригуван от новината, се ориентира към кухнята с надеждата да получи нещо за хапване.

Библиотеката се намираше отвъд централното фоайе. За да стигне до нея, Джейк трябваше да прекоси големия салон, който се простираше от предния край на къщата до задния. Една цяла стена бе заета от маслени портрети на негови предци, чак до самия Бартоломю с огромните му мустаци. Той беше застанал до една камила и беше присвил очи от слънцето.

Всеки от портретите гледаше към собствена витрина на срещуположната стена. Баща му ги наричаше витрини с куриози и любопитни находки. Зад оловните стъкла на всеки шкаф бяха изложени артефакти и реликви, събрани от предците му по време на техните пътешествия: бръмбари и пеперуди, приковани с топлийки върху коркови дъски, скъпоценни камъни и минерали, миниатюрни керамични съдове и изваяни фигурки и разбира се, достатъчно вкаменелости, че да запълнят цял музей, включително яйце на тиранозавър.

Джейк сви по следващия коридор и се озова в библиотеката. Етажерките с книги се издигаха на височината на цели два етажа, като най-високите бяха достъпни единствено с помощта на стълба, която се плъзгаше по железни релси. На далечната стена имаше камина, достатъчно голяма, че да влезеш в нея, без да се навеждаш. В нея весело гореше малък огън и сгряваше помещението с дружелюбна топлина. В един от ъглите бе разположено масивното дъбово бюро на баща му. Останалата част от обзавеждането се състоеше от фотьойли и дивани с много мек пълнеж, които сякаш приканваха посетителите да се отпуснат в прегръдките им и да се потопят в световете, скрити между кориците на някоя книга.

Зад бюрото седеше чичо му Едуард.

— А, ето те, Джейк — посрещна го чичо му. Завъртя се на пети. Гърбът му бе изправен, маниерите му — сковани, но в очите му винаги грееше топлина, дори сега, когато бе примесена с леко чувство на безпокойство. На върха на носа му бяха кацнали чифт малки очила за четене. В едната си ръка държеше голям жълт плик. — Това пристигна днес. Изпратено е от Англия. От един квартал на Лондон, наречен Блекфрайърс.

— Блекфрайърс?

Чичо Едуард кимна:

— Един от най-старите финансови квартали в Лондон, банки и тем подобни.

Чичо Едуард би трябвало да знае най-добре. Беше израснал в Лондон. Всъщност, Едуард и Матилда не бяха истински чичо и леля на Джейк. Фамилното им име бе Батчелдър. Бяха приятели на дядото на Джейк и се грижеха за имението „Рейвънсгейт“ вече три поколения. Говореше се под сурдинка, че веднъж Едуард спасил живота на дядото на Джейк по време на Втората световна война. Случило се някъде в Африка, но никой никога не разказваше цялата история.

Тъй като Джейк и Кейди нямаха роднини, които да се грижат за тях, чичо Едуард и леля Матилда станаха техни настойници и продължиха да се грижат за имението. Двамата бяха грижовни и любящи като истински родители, а понякога и също толкова твърдоглави. През цялото време обаче тръпнеха в очакване, нямаха търпение да се завърнат истинските господари на имението.

Чичо Едуард отиде при Джейк и му подаде запечатания плик.

Джейк го взе и впери поглед в написаното на него име.

Господин Джейкъб Бартоломю Ренсъм.

Следваше пълното име на сестра му.

Обзе го хлад. Последният път, когато бе видял името си, изписано по този начин, бе върху колета с дневника на баща си, случка, която продължаваше да му навява тъга.

А сега името му бе изписано по същия начин, но равно и безлично на машина.

Чичо Едуард се прокашля:

— Не знаех дали няма да искаш да изчакаш, докато се върне сестра ти…

Джейк отвори плика. Кой знае кога ще се върне Кейди!

Зад гърба му се разнесе приглушено ръмжене. Обърна се и видя Уотсън да се промъква в библиотеката. Козината по врата му беше настръхнала, а носът му бе вирнат във въздуха. Явно го бяха напъдили от кухнята и басетът бе дошъл при Джейк, за да намери утеха и съчувствие. Чувствителният му нос обаче сигурно бе надушил миризмата на писмото, усещайки нещо, което само едно куче може да усети. Уотсън пристъпи още по-близо. Започна да обикаля в кръг и да ръмжи предупредително.

— Тихо, Уотсън, … всичко е наред.

Джейк извади съдържанието на плика. Между пръстите му се плъзнаха цветна брошура и още няколко листа и се разпиляха по дъсчения под. Уотсън отскочи игриво назад. Джейк успя да улови най-големия лист от твърда ленена хартия. Беше жълт на цвят, изписан с най-черното мастило, което бе виждал.

Чичо Едуард коленичи и вдигна разпилените листа и плика. Прелисти ги, докато Джейк четеше поканата веднъж, после втори път.

— Това са самолетни билети — добави чичото. — Два. За теб и за сестра ти. Първа класа. А това май е резервация за „Савой“. Много скъп хотел!

Джейк смръщи вежди, когато стигна до най-интригуващата част: „Маянските съкровища на Новия свят“.

Чичо Едуард прелисти брошурата. Снимки на златни и нефритени предмети обрамчваха рекламното съобщение на музея за организираната от него изложба.

— Това е от Британския музей — каза той. — Много странно. Самолетните билети са за другиден, понеделник, а според брошурата, първият ден на изложбата е вторник.

За нас е удоволствие и чест

да поканим

Господин Джейкъб Бартоломю Ренсъм

и

Госпожица Катрин Едуина Ренсъм

Да присъстват на официалното

откриване на интригуващата нова

изложба в

Британския музей

Лондон. Англия

Маянските съкровища на

Новия свят

Организирана със скромната

подкрепа на

Бледсуърт Съндрайс & Индъстриз

— Вторник? — попита Джейк, забелязал и друга странност. Спомни си лекцията за календара на маите, която бе изнесъл предния ден в училище, и за предсказанията на маите, свързани с този ден. — Това е денят на слънчевото затъмнение. В Лондон затъмнението ще бъде пълно.

Не бе в състояние да скрие възбудата в гласа си.

— Това не ми харесва — каза чичо Едуард и бръчките по челото му станаха още по-дълбоки. — Идва в последния момент. А и билетите са само два, за теб и за сестра ти.

— Двамата с Кейди сме достатъчно големи, за да пътуваме сами. А и ти винаги си ми казвал, че някой ден непременно трябва да видя Британския музей.

Чичо Едуард се угрижи още повече:

— Преди да обсъдим въпроса, бих искал да проведа няколко телефонни разговора. Трябва да се уточнят хиляди неща. Трябва да…

Джейк престана да чува думите на чичо си. Не можеше да откъсне поглед от една от снимките в разгънатата брошура. Пресегна се и я взе от ръката на чичо си. В средата бе поместена фотография на златна змия, инкрустирана с нефрит и рубини. Снагата й бе извита на осморка, а всеки край завършваше с глава — едната със зейнала паст и оголени зъби, другата — със затворена уста, от която се показваше тънък раздвоен език.

Джейк се взираше в изображението. Стори му се, че земята се клати под краката му, дишането му се ускори, но стана все по-плитко.

Той разпозна двуглавата змия. Виждал бе рисунката ѝ в скицника на майка си, дори бе прочел подробно нейно описание в дневника от археологическите разкопки на баща си. Двете тетрадки — двете половини на техния общ дневник — бяха пристигнали заедно със счупената златна монета, в колет, надписан с почерка на баща му. Но пратката не бе придружена нито от бележка, нито от каквото и да било обяснение.

Накрая Джейк вдигна брошурата и посочи:

— Това е един от артефактите от разкопките на мама и татко. — Прегледа набързо брошурата. Останалите предмети също изглеждаха познати, но той искаше да ги сравни с рисунките в скицника на майка си.

Чичо Едуард пристъпи към него:

— Мислех, че тези артефакти са заключени в някой трезор в Мексико Сити.

Джейк кимна. Скоро след като бандитите бяха нападнали лагера на родителите му, мексикански военни бяха пристигнали с хеликоптери и отцепили района. Никой не знаеше каква част от находките е била открадната или какво се е случило с телата на майката и бащата на Джейк. Беше изчезнал и един техен колега, доктор Хенри Бетел.

Все пак военните бяха успели да спасят по-голямата част от маянските артефакти. Ценността им ги правеше национални съкровища, затова те никога не бяха напускали Мексико.

До този момент.

Бяха временно изложени в лондонския музей.

Маянските съкровища на Новия свят.

— Нищо чудно, че са ви поканили — каза чичо му, докато надничаше през рамо, за да прочете брошурата.

— Синът и дъщерята на откривателите на артефактите.

Джейк не можеше да откъсне поглед от брошурата. Проследи с пръст извивките на двуглавата змия. Сигурно родителите му също я бяха докосвали, може би техните ръце я бяха извадили от пръстта.

— Трябва да отида — каза Джейк с мрачна решителност в гласа си.

Чичо Едуард постави ръка на рамото му, за да го успокои.

Кой знае кога щеше да получи втори шанс да зърне реликвите, които отново щяха да бъдат заключени в трезор? В очите на Джейк напираха сълзи. Така щеше да се почувства по-близо до родителите си.

Откъм централния вход на имението се разнесе скърцане на спирачки и свирене на гуми. Дочу се весел смях и шумно сбогуване. Миг по-късно вратата се отвори и в дома връхлетя Кейди. Обърна се и отново махна енергично с ръка:

— До утре, Ранди!

Влезе в библиотеката и видя Джейк и чичо Едуард, които впериха погледи в нея. Забеляза израженията им и върху съвършеното й чело се появи тревожна бръчка:

— Какво има?

 

 

— Е, аз няма да ходя! — заяви Кейди и започна да изброява причините на пръстите на ръцете си.

— В неделя Джефри организира парти край басейна. В понеделник имаме тренировка на мажоретките, след нея още един купон. Без да броим двете партита във вторник.

За финал тропна леко с крак.

— Определено няма да зарежа всичко това, за да се превърна в бавачка на Джейк в някакъв скучен музей.

Джейк усети как лицето му почервенява. Сестра му изобщо не си бе направила труда да го изслуша. Сърцето му заби учестено. Добре съзнаваше, че ако Кейди не замине, и той няма да замине. Чичо Едуард нямаше да му позволи да пътува сам.

— Кейди! Това са находките на мама и татко!

Тя преглътна. Сведе очи към брошурата, после отмести поглед от нея. Кейди проявяваше далеч по-голям талант в рисуването и въобще в изкуствата, в сравнение с Джейк. Надълго и нашироко бе изучавала скицника на майка си. Или поне го бе правила в началото, малко след като дневниците на родителите им бяха пристигнали по пощата. През последните две години не си бе направила труда да ги погледне.

Джейк обаче бе забелязал лекото треперене на ръцете на Кейди, когато тя сведе поглед към брошурата. Също бе разпознала двуглавата змия.

— Не зная — каза тя. — Имам да правя толкова много неща.

Джейк се обърна към чичо Едуард и го погледна умолително.

Чичо му само сви рамене. Очевидно все още се чудеше дали трябва да отидат. Особено след като сестра му не изгаряше от желание да го прави.

— Това да не са билети за първа класа? — внезапно попита Кейди и ги взе в ръка. — И резервация за апартамент в „Савой“?

Усетил, че бронята й се пропуква, Джейк промени подхода си. От вълнение бе забравил с кого си има работа.

— Това е, това е страхотно! — предпазливо каза той и размаха билетите. — Виж само колко струват. Освен това пътуването до Лондон съвпада със слънчевото затъмнение. Предполагам медиите ще отразят откриването на изложбата…

Забеляза как раменете на сестра му потръпват при споменаването на думата медии.

— Сигурен съм, че ще има камери — продължи той. — Новинарски екипи, подвижни телевизионни станции, дори знаменитости.

Очите на Кейди се разшириха от удивление. Отново погледна поканата.

Докато сестра му налапваше стръвта, Джейк се подготви да я улови на въдицата.

— Освен това — каза той, — помисли си за шопинга, за най-новата европейска мода, която още не е пристигнала в моловете на Норт Хемпшир. Сигурно ще бъдеш първата тук, облечена с тези дрехи.

Кейди сведе поглед към обувките си.

— Амииии, можем да отидем за малко. Едва ли ще е чак толкова скучно.

Джейк погледна чичо Едуард. Той поклати глава, знаеше кога е загубил битката. Може би щеше да успее да разубеди Джейк, но никога не би успял да застане между Кейди и някоя телевизионна камера.

— Предполагам, че ще трябва да се заема с организацията на пътуването — каза той.

Кейди кимна, а Джейк въздъхна с облекчение.

Остана само едно последно възражение.

Уотсън стоеше край бюрото на баща им с настръхнала козина по гърба. Басетът не откъсваше поглед от отворения жълт пощенски плик. Старото куче продължаваше да ръмжи тихичко.