Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и кралят на черепите (19)

17.
Предварителна игра

Джейк излезе от късия мрачен тунел и се озова на озарения от слънчевите лъчи стадион. Той вече кънтеше от възбудената глъчка на прииждащите зрители. По всички трибуни, разположени на три етажа една над друга, се вееха знамена. Те образуваха пъстроцветен килим около игралното поле, тъй като всяко племе бе заело определен сектор от стадиона. Дори външният ръб на върха на стадиона бе зает от накацали по него гигантски археоптерикси и техните ездачи от Народа на вятъра.

— Насам! — подкани ги Пиндор и задърпа Джейк след себе си. Марика забърза след тях.

Пиндор ги поведе към предните редове на римския сектор, където ги очакваха няколко празни места. Джейк и Марика се настаниха на първия ред. Двамата магистри седнаха зад тях и въздъхнаха щастливо, доволни, че няма да им се наложи скоро да стават.

Пиндор отказа да седне и застана край оградата, заобикаляща арената. Джейк и Марика се присъединиха към него.

В другия край на стадиона се подготвяха два отбора отиси, които хората тук наричаха бързоноги. Всички зверове бяха оседлани, а край тях се суетяха мъже и жени, проверяваха кожените ремъци и юзди. Отборът на римляните носеше широки бели пояси с извезана върху тях в червено гръмотевица на Зевс. От другата страна на арената бяха шумерите. Те носеха плътно прилепнали черни кърпи, които покриваха долната половина на лицата им. Вече се качваха по седлата.

— Скоро започва — каза Пиндор.

Марика погледна слънцето в небето и се съгласи.

— Наближава пладне в деня на равноденствието.

На стъпалото до тях внезапно застана центурион Гай. Той повика Джейк.

— Наредено ми е да те отведа при сестра ти преди началото на олимпиадата.

Джейк знаеше, че викингите са заели места в съседния сектор. Размахваха морскосини знамена със сребърно око в средата.

Джейк последва едрия мъж по тесните стълби. Докато вървяха по пътеката край арената, под краката им хрущеше пясък. На другия край на сектора, зает от викингите, Джейк забеляза група по-големи момичета с рогати шлемове, зелени туники и зелени бричове.

Когато Гай приближи към тях, някои от момичетата изпънаха туниките си или сведоха глави и зашепнаха нещо, сочейки към високия, широкоплещест войник. Джейк се огледа за Кейди.

След миг групата момичета се раздели пред центуриона и Джейк я видя. Кейди се бе облегнала на стената край един от входовете. До нея стоеше един от римските ездачи, подпрял се с ръка на стената. Беше се привел напред сякаш се канеше да я целуне.

— Херонид! — изрева Гай.

Братът на Пиндор се обърна и застана мирно. Гай посочи входа.

— Не трябва ли да се погрижиш за твоето животно, вместо да се опитваш да завъртиш главата на тази млада жена?

— Не… тоест, да, центурион Гай.

— Тогава предлагам да се заемеш със задълженията си.

Херонид удари гърдите си с юмрук, обърна се и се отдалечи. Кейди се изправи. В ръката си държеше навито около дръжката знаме, вероятно подарък от Херонид. Тя поне прояви благоприличието да се изчерви, когато се присъедини към тях.

Джейк поклати глава. Нищо не се променя. Дори в този необикновен свят, Кейди вече излизаше с капитана на футболния отбор.

— Джейк — поздрави го тя и пристъпи по-близо. — Чух, че те е ужилило нещо. Добре ли…

Той я прекъсна.

— Няма време за обяснения. Мисля, че някой се опита да ме убие. Постави гигантски скорпион в леглото ми.

Очите й се облещиха от учудване, цялата се напрегна.

— Какво? — Вкопчи се в ръкава на ризата му. — Какво се е случило?

Той превключи на английски.

— Дълга история… с много бели петна. Нуждая се от помощта ти.

— Какво трябва да направя?

— След като всички са тук, на стадиона, това е най-добрата — и вероятно единствената — възможност да се промъкна в онази пирамида и да я поогледам. Трябва ми нещо, което да им отвлече вниманието. Някаква суматоха. Каквото и да е, стига да ми позволи да се измъкна незабелязано.

— Добре.

— Какво добре?

Тя кимна.

— Аз и моите момичета ще измислим нещо.

— Твоите момичета?

Джейк погледна към шумната група викингски момичета. Едва сега забеляза, че всичките носят френски плитки.

— Какво ще…

Тя го прекъсна с жест.

— Не съм сигурна още. Но гледай да не пропуснеш сигнала ми, после действай.

Преди Джейк да зададе следващия си въпрос, прозвуча гонг, последван от биене на барабани.

Центурион Гай дойде при тях.

— Най-добре да се върнете по местата си. Олимпиадата започва.

 

 

След като се присъедини към Пиндор и Марика, Джейк загледа с интерес как двата отбора оформят редици в противоположните краища на полето. Всеки отбор се състоеше от седем играчи. Големите гущери пръхтяха и протягаха дългите си вратове. Ездачите си подвикваха последни инструкции. Тълпата се смълча в очакване. Джейк почувства ритъма на четирите огромни барабана — по един във всеки ъгъл на стадиона — да го удря в гърдите.

Пиндор се надвеси над оградата. Марика захапа пръст.

Приятелите му бяха направили опит да му обяснят правилата на играта, но Джейк почти не им бе обърнал внимание. Разбра само, че тази първа част от олимпиадата се нарича предварителна игра.

Прозвуча рог, който изсвири една-единствена нота и от най-високия сектор на стадиона излетя могъщ археоптерикс. Той пусна върху покритото с пясък игрално поле пурпурна топка с размерите на тиква.

Това, което последва, приличаше на хаос, лавина от хора и животни се устреми към топката, но в движенията им сигурно имаше някаква стратегия.

— О, не! — простена Пиндор. — Ще направят гамбита на протакането, не вижда ли Херон!

Откъм секторите на шумерите и техните поддръжници се разнесоха гръмогласни възгласи на одобрение. Феновете им развяха знамената като луди. Римляните на свой ред започнаха да охкат и пъшкат.

Пиндор обаче продължаваше със същия ентусиазъм.

— Това е само предварителна игра! Ще определи кой ще играе първи с топката — явно шумерите! Съвсем не е краят на играта, а само началото.

Римляните обаче не се представиха по-добре и когато започна същинската игра.

— Виж онзи отляво! — извика Пиндор. — Ще пресече паса!

Пиндор отново показа, че знае какво говори. Херонид хвърли топката, но тя се озова в ръцете на противника. Шумерът слаломира между двама римляни, използва ръцете си като бутала и изстреля топката във вратата на римляните. Над римския сектор се понесоха стенания.

Пиндор седна на мястото си, докато двата отбора се прегрупират.

— Защо никой не ме слуша?

— Защото не могат да те чуят — отвърна му Марика, която също седна на мястото си заедно с Джейк.

Пиндор кръстоса ръце. Може да не се чувстваше комфортно в компанията на големите гущери заради онзи отдавнашен инцидент, но определено разбираше стратегията и развитието на играта. Вероятно по-добре от брат си. Това обаче не бе в състояние да му осигури място в отбора.

Тримата седяха мълчаливо, потънали в лошо настроение, когато Джейк долови приглушен дрезгав глас:

— Магистър Балам, чувате ли ме…

Извърна се на мястото си. Бащата на Марика бръкна в кесията, която висеше на колана му. Дръпна връвчицата и извади малката рамка, в която държеше парчето зелен кристал в нещо като сребриста паяжина.

— Магистър Балам… — този път гласът прозвуча по-настоятелно.

Балам и Осуин се приведоха към кристала. Новата поза на телата им позволи на Джейк да чува по-добре.

Той се изправи на мястото си и се престори, че не подслушва, но Марика се пресегна и го хвана за ръка. Обаждането бе от магистър Захур. И двамата напрегнаха слуха, не искаха да пропуснат нито дума.

— Чувам те, Захур. Какво има?

— Ловджийката Ливия. През последните няколко минути изпадна в бяс, мята се в леглото, стене… Буйства ужасно. Между стоновете изрича някакви неразбираеми звуци, дави се, думите къкрят в устата й като прегрята купичка каша. Бълнува, вкопчва се в мен сякаш се опитва да каже нещо, но не успява да се измъкне от сенките, които са я обладали.

Осуин измърмори недоволно:

— Казах ти, че трябва да настояваме по-категорично за изваждането на онези парченца от стрелата.

Захур не го чу и продължи:

— Като че ли съзнава, че смъртта й наближава, но се бори до последен дъх, за да ни каже това, което знае.

Последните думи пронизаха болезнено Джейк. Той си спомни как Ливия лежеше, положила глава в скута му, спомни си и сините й очи, които толкова приличаха на тези на майка му. Все още се чувстваше обвързан с нея — и заради пролятата кръв, и заради клетвата, която бе дал.

Балам докосна кристала:

— Захур, нищо повече ли не можеш да направиш?

— Не. Всичко свърши. Смъртта й бързо наближава.

Осуин се изправи и бутна неволно Джейк по гърба.

— Край. Връщам се в Калакрис.

Балам кимна и заговори на кристала:

— Двамата с Осуин идваме при теб, Захур. Не зная какво друго можем да направим, но ще ти предложим подкрепата си и ще останем край смъртния й одър. Тя няма да оздравее, освен ако тези парченца от кръвния камък не бъдат извадени по някакъв чудодеен начин от тялото й.

— Разбирам.

Балам сложи край на разговора и прибра кристала в кесията си. Наведе се и прегърна Джейк и Марика.

— Трябва да се върна в Калакрис — каза той.

— Но, татко…

Баща й се изправи.

— Останете и се забавлявайте на олимпиадата. Ще се опитам да се присъединя към вас за пиршеството в двореца на Тиберий. — Той махна с ръка на Гай. — Центурион, ще бъдете ли така любезен да наглеждате дъщеря ми и младия Джейк? И да ги придружите след игрите?

— Разбира се, магистре. За мен ще бъде чест.

— Татко… — Марика се опита отново да привлече вниманието му, но баща й вече се отдалечаваше заедно с Осуин.

Центурион Гай зае едно от местата зад Джейк и Марика.

Откъм игралното поле прозвуча рог и ездачите се качиха по седлата си в очакване да започне втората четвъртина на мача.

Пиндор отново скочи на крака. Той единствен сред римляните проявяваше такъв ентусиазъм. Джейк се опита да се присъедини към него край оградата, но Марика го улови за ръката, дръпна го да седне и се приведе към него:

— Чу ли какво каза баща ми?

Джейк се намръщи, но отвърна:

— Нещата не отиват на добре.

— Не, не това. Онова, което каза накрая. Когато баща ми спомена, че единствената надежда на Ливия е да се случи чудо. Че ако парченцата от кръвния камък изчезнат, тя може да оживее?

Погледът й пронизваше Джейк, но той продължаваше да не разбира какво се опитва да му каже. Тя прочете недоумението, изписано на лицето му и въздъхна.

— Твоите ба-тери и електро-чество. Те унищожиха рубинения кристал в Астромикона.

Джейк примигна, опитвайки се да улови насоката на мислите й. Спомни си как червеният кристал с размери на гъше яйце се бе смалявал, смалявал, докато накрая изчезна съвсем. Но си спомни и пораженията, които бе нанесъл преди това: разтопения бронзов плот, обгорения камък.

Марика се приближи още повече до Джейк.

— Можеш ли да насочиш силата си към тялото й и да накараш парченцата от кръвния камък да изчезнат?

— Може би. — Джейк разсъждаваше трескаво. Какво би станало, ако пусне ток през раната на ловджийката? Отново си спомни дупката в бронза. — Но това би могло да я убие.

— И без друго ще умре.

Дори да беше така, Джейк не искаше той да бъде причината за нейната смърт. Ами ако нещо се обърка?

— Можем поне да кажем на баща ми — настоя Марика. — Нека той вземе решението.

Джейк се поколеба. След като магистър Балам научеше, че Астромикона е бил на ръба на катастрофата, той можеше да се сбогува с всяка надежда да посети пирамидата. Но можеше ли да позволи някой да умре, за да опази тайната си? Освен това бе дал клетва. Ако съществуваше дори най-нищожният шанс да спаси живота на ловджийката…

Марика видя решителността, изписала се на лицето му.

— Значи, ще кажем на баща ми.

Джейк кимна. Двамата се изправиха едновременно и заслизаха надолу по пътеката, когато една широка длан се стовари върху рамото му. Джейк се обърна и видя центурион Гай. Другата ръка на римлянина държеше Марика.

— Няма да ходите никъде — каза Гай и ги побутна обратно към местата им.

Марика погледна въпросително Джейк.

Какво ще правим сега?