Серия
Джейк Ренсъм
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jake Ransom and the Skull King’s Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

3.
Шоуто на мистър Бледсуърт

Джейк никога не се бе возил в лимузина. Никога не си бе представял колко просторна е тя отвътре. Чувстваше се като в салона на частен самолет, който лети ниско над земята.

Лимузината профучаваше по тесните улици и объркващите кръгови движения на Лондон. Зад нея свиреха клаксони, а неколцина пешеходци размахаха юмруци след огромния автомобил. Закъсняваха.

Джейк залепи лице за затъмнения прозорец. Опита се да види небето.

— Не се тревожи — успокои го Кейди. Беше пъхнала в ушите си миниатюрните слушалки на айпода си, затова говореше по-високо от обичайното. — Няма да изпуснеш затъмнението.

Кейди насочи вниманието си към огледалцето в ръката си. Огледа лицето си за пореден път, след като бе прекарала цялата сутрин в банята, извършвайки безброй експерименти с помощта на гланцове за устни, червила, гелове за коса, очни сенки, маша за мигли, сешоар и дори нещо, което бе оставило блестящи прашинки по мраморния плот в банята. Подобно на всеки добър учен, тя никога не смяташе, че е приключила с експериментите.

Джейк не й обърна внимание и обходи с поглед синьото небе. През затъмнения прозорец слънцето приличаше на жълтеникаво петно. Луната очакваше своя ред, готова да започне неизбежната си разходка пред лицето на слънцето и да превърне деня в нощ.

Лявото коляно на Джейк трепереше от вълнение. Примесено с мъничко тревога.

В природата съществуваше и друга сила, също толкова непоколебима и неотклонна в своето движение, колкото и сестра му.

На хоризонта черни облаци се струпваха високо в небето. Дълбоко навътре в окото на приближаващата буря проблесваха искрящи светкавици. Беше истинска надпревара с времето. Джейк щеше да бъде съкрушен, ако бурята успееше да скрие слънчевото затъмнение.

Лимузината поднесе на един особено остър завой. Гумите ѝ изсвистяха. Джейк бе запратен към прозореца. Чу се тракане на бучки лед в кристална чаша. Огромна ръка го улови и го върна на мястото му.

Боботещ глас с типично английски акцент, завалящ някои срички, произнесе с укор:

— Млади господине, ако желаете да видите небето, може би ще успея да ви помогна, преди да си счупите врата.

Джейк бе забравил, че компания в лимузината им прави Морган Дръмонд, което бе изненадващо предвид огромните му размери. Тялото му изпълваше цялата предна половина на салона. Целият бе мускули, а чертите на лицето му бяха необичайно остри. Носеше двуреден черен костюм на фини райета с размерите на палатка, но въпреки това всяко негово движение караше бицепсите му да изпъват плата. Приличаше повече на сержант, натоварен с обучението на новобранци, отколкото на директор по въпросите на сигурността в „Бледсуърт Индъстриз“, спонсорът на маянската изложба.

Дръмонд се приведе към Джейк. Протегна дебел пръст към редицата от бутони близо до лакътя му и натисна един от тях. Тапицерията под тавана на лимузината се плъзна назад и разкри стъклен покрив, над който се показа небето.

Когато лимузината профуча покрай един двуетажен автобус, пътниците на горния етаж надникнаха през стъкления покрив право в салона. Джейк втренчи поглед в лицата, които го гледаха отвисоко, и се почувства като златна рибка в аквариум. Неколцина от пътниците посочиха лимузината с ръце. Джейк им махна за поздрав, но никой не му отвърна.

— Стъклото е специално, не позволява да се надникне във вътрешността на лимузината — обясни Дръмонд. — Те не могат да ви видят.

Огромният мъж се скри отново в сянката, в която бе потънало неговото място. За човек с неговите гигантски габарити, той притежаваше необикновената способност да се слива с фона и да остава незабелязан. Когато Дръмонд се облегна назад, в мрака проблесна нещо и Джейк го забеляза. Идваше от вратовръзката на мъжа. Беше парче оръжейна стомана с формата на символа на „Бледсуърт“.

Грифон.

pic006.jpg

Митологичното чудовище имаше глава, криле и нокти на орел, но тяло, задни крака и опашка на лъв. Беше изобразено в профил с черен скъпоценен камък вместо око, изправено на задните си крака, сякаш се готвеше да разкъса някаква плячка. Някои твърдяха, че то символизира обичайната делова практика на корпорацията: атакувай слабите и ги погълни целите.

По време на полета от Кънектикът до Лондон Джейк бе изчел доста за корпорацията. Никой не можеше да каже къде или кога е била основана компанията. Намекваше се, че корените на бизнеса й можели да бъдат проследени чак до Средновековието. Носеха се слухове, че фамилията Бледсуърт натрупала първоначалното си богатство от продажбата на фалшиви лекарства, които уж гарантирали спасение от чума. Членовете й били сред онези, които събирали мъртвите тела на жертвите, нахвърляли ги в каруци и продавали части от труповете за медицински изследвания. Независимо каква част от слуховете бе истина и каква — не, факт е, че през Средновековието семейство Бледсуърт натрупало повече злато от краля на Англия. Днес почти никой не поставял под съмнение доброто му име и то притежавало значителна част от финансовия център Блекфрайърс.

Джейк се изправи и се покашля. Зададе въпроса, който го измъчваше, откакто бяха кацнали в Лондон:

— Мистър Дръмонд, защо вашата компания спонсорира изложбата в музея?

Вместо отговор получи сърдито сумтене. Явно въпросът му не бе по вкуса на Дръмонд. Но дори Кейди свали дамското си огледалце и извади една от слушалките на айпода си, за да чуе отговора.

Морган Дръмонд въздъхна:

— Организирането на изложбата се оказва доста скъпо начинание. Допълнителна охрана, електронни системи за сигурност… компанията плати цяло състояние само за да убеди мексиканското правителство да позволи тези съкровища да напуснат страната.

По гласа му личеше, че съвсем не е щастлив от обстоятелството, че компанията му е похарчила толкова много пари за нещо толкова безсмислено.

— И защо корпорацията го е направила? — настоя Джейк.

Дръмонд се приведе към него:

— Мистър Бледсуърт настоя. И никой не смее да му възрази.

Джейк се намръщи. Бе изчел всичко, което успя да намери, за саможивия шеф на корпорацията: Сигизмунд Олифант Бледсуърт IX.

Мъжът, прехвърлил вече деветдесетте, бе представител на деветото поколение, което носеше фамилията Бледсуърт, но то щеше да си остане последното, тъй като не се бе женил и нямаше деца. Фотографиите на Сигизмунд Олифант Бледсуърт IX, достъпни на обществеността, се брояха на пръсти. Джейк успя да открие само една с помощта на своя компютър и на нея Бледсуърт бе далеч по-млад, висок и слаб, облечен в британска военна униформа. Подобно на миналото на средновековните му предци, и неговата биография бе изпълнена със слухове за измами, злоупотреби, престъпления. Една от историите разказваше как Бледсуърт е откраднал множество произведения на изкуството от Франция и Германия по време на войната. Част от службата си прекарал и в Египет.

След Втората световна война обаче никой не бе успявал да фотографира президента на „Бледсуърт Индъстриз“. Той се бе превърнал по-скоро в привидение, отколкото в човек.

Джейк сви вежди:

— А какъв интерес има мистър Бледсуърт от организирането на изложбата?

— Наистина ли искаш да знаеш? — попита го Дръмонд.

Джейк сви рамене, обърна се към сестра си, после — отново към едрия мъж:

— Не.

— Мистър Бледсуърт се чувства задължен. Смята, че така изплаща дълг.

— Дълг?

— Към родителите ви.

Изведнъж в лимузината стана много задушно и Джейк не можеше да си поеме дъх.

Дръмонд се отпусна в седалката си и отново потъна в сенките.

— Кой мислиш, че финансираше маянските разкопки на родителите ти? Кой, мислиш, ги изпрати там?

Джейк се намръщи. Мистър Бледсуърт? Възможно ли бе? Нима наистина загадъчният ръководител на „Бледсуърт Индъстриз“ бе платил на майка му и баща му да разкопаят върха, известен като Планината на костите?

Защо?

Лимузината забави ход и шофьорът се обади по уредбата:

— Пристигнахме в музея, сър.

 

 

Когато Джейк и Кейди напуснаха мрачния салон на лимузината, бяха посрещнати от ослепителен залп от светкавици на фотоапарати и прожектори на телевизионни камери. Стреснат, Джейк направи крачка назад, но нямаше накъде да отстъпи. Зад него се издигаше огромното туловище на Морган Дръмонт, високо и непоклатимо като стена.

— Продължавай да вървиш — измърмори той под нос.

Дръмонд ги поведе през тълпата от репортери, изпълнила тротоара пред музея. Две въжета от черно кадифе задържаха назад новинарските екипи и обикновените зяпачи, а между тях бе опънат червен килим. В дъното се издигаха мраморните колони на Британския музей, който наподобяваше масивен банков трезор. От единия до другия край на колоните се простираше огромен транспарант, опънат там в чест на изложбата.

Маянските съкровища на Новия свят

Джейк забеляза, че много хора носят специални очила за наблюдаване на затъмнението.

Погледна към небето. Разбира се, трябваше да се досети. Луната вече бе започнала да покрива слънчевия диск. Ослепителната слънчева корона сякаш опари очите му. Отмести поглед преди гледката да увреди зрението му. Далеч на юг проблесна светкавица, последвана от силен гръм. Бурята, разразила се по долното течение на река Темза, заплашваше да скрие уникалната гледка.

— Виж колко са очарователни! — извика пълничка жена на средна възраст.

— Одрали са кожата на майка си и баща си!

— И какви сладки дрешки имат!

— Истински малки изследователи, нали? — възкликна друга жена от тълпата.

Джейк погледна дрехите си. Бяха подарък от компанията „Бледсуърт“. Заведоха Джейк и Кейди в скъпо ателие за дрехи по поръчка на „Савил Роу“, улицата която беше прочута със скъпите си магазини за облекло. Джейк носеше панталони тип „сафари“ и риза с дълги ръкави, и двете в цвят каки, както и елек, целият покрит с джобове, някои се затваряха с цип, други с копчета, а имаше и джобове, скрити в други джобове. Беше обул водонепроницаеми туристически обувки, а на гърба си бе метнал раница в същия нюанс на каки. Бяха му предложили да сложи и шапка тип „сафари“, но той отказа.

Кейди обаче се бе влюбила в шапката. Носеше я наперено, със самочувствие. Отново проблеснаха светкавици на фотоапарати. Тя спря, сложи ръка на кръста, а един от пръстите й се заигра с връвчиците на шапката.

Джейк извъртя очи и продължи към музея.

Виковете зад гърба му се превърнаха в неразбираема глъчка. Не искаше нищо друго, освен час по-скоро да влезе вътре, да избяга от цялата тази шумотевица. Музеят и „Бледсуърт Индъстриз“ бяха организирали мащабна медийна кампания и рекламираха изложбата по вестници и телевизии, по автобуси и влакове от метрото. Историята с изчезването на родителите на Джейк бе водеща новина още по времето, когато се бе случило, все пак ставаше въпрос за злато, бандити и загинали археолози. Вестниците я раздухаха отново. Скоро всички научиха за осиротелите хлапета. Появата на децата тук, специално за откриването на изложбата, бе привлякла всички фотографи в града.

Морган Дръмонд вървеше редом с Джейк и подбутваше Кейди по гърба, за да не спира. Гласът му заглуши глъчката на тълпата:

— Закъсняваме! След края на церемонията ще имате възможност да направите нови снимки!

Изпрати ги ропот на разочарование.

Джейк забеляза, че Дръмонд спира за миг погледа си върху един от зяпачите в тълпата. Непосредствено до въжетата бе застанал нисък, дундест мъж, облечен в зелен костюм, който дъвчеше поничка. Очите му бяха скрити под гъсти вежди. Дебелите му устни бяха покрити с пудра захар. На врата му също бе окачен фотоапарат, но мъжът не посегна към обектива дори когато Дръмонд и децата минаха покрай него.

Непознатият кимна леко на Дръмонд, който подкани хлапетата да вървят по-бързо.

Най-накрая Джейк и Кейди минаха под транспаранта и се озоваха във фоайето на музея. То беше приятно празно, ако не броим, разбира се, охранителите в сини униформи. Кейди хвърли назад поглед, изпълнен с копнеж.

— Церемонията по прерязването на лентата ще се състои във вътрешния двор, който носи името на кралица Елизабет — уведоми ги Морган Дръмонд, докато минаваха покрай магазинче за сувенири и прекосяваха полирания мраморен под.

— Там ще има ли камери? — попита Кейди и отвори дамското си огледалце с ловкост, на която би завидял и жонгльор на ножове в цирка.

— Само от телевизионните новини и лондонския „Таймс“ — каза Дръмонд. — Мероприятието е ексклузивно, поканени са само най-щедрите спонсори, и дори те трябваше да платят солидна сума, за да присъстват на прерязването на лентата.

— А вашата компания получи отстъпка от тази сума?

Дръмонд погледна намръщен Джейк, сякаш момчето бе задало изключително невъзпитан или глупав въпрос.

— Разбира се. Ще трябва да съберем цяло състояние, за да покрием разходите си покрай тази изложба. — Гласът му прозвуча сърдито. — Защо мислите, че ви поканиха? Прашните артефакти не могат да привлекат тълпите… Историите могат! Като вашата… като трагедията, покрай… — Едрият мъж чак сега осъзна какво говори и пред кого. Млъкна внезапно, все едно си бе глътнал езика. Прояви достатъчно възпитание, за да се изчерви и да се почеше неловко по врата.

Лицето на Джейк също почервеня, но не от неудобство. Той сви едната си ръка в юмрук, когато осъзна за какво всъщност става въпрос. Поканата към тях не целеше да привлече внимание към постиженията на техните родители, а да се възползват от трагедията им, да превърнат загубата им в машина за студени, безчувствени пари, които да потекат към „Бледсуърт Индъстриз“. Изпита гняв, но и се почувства глупаво. Двамата със сестра му бяха прелетели океана, за да танцуват като марионетки пред тълпата и да я накарат да купи повече билети.

Кейди изобщо не изглеждаше развълнувана от думите на Дръмонд. Продължи наперено напред в очакване на следващата порция внимание и светкавици.

— Оттук — показа им Дръмонд и задържа вратата отворена.

Когато Джейк прекрачи прага, пред погледа му се разкри смайваща гледка. Огромен покрит вътрешен атриум с площ поне няколкостотин квадратни метра, целият застлан с мрамор.

— Големият двор — обяви Дръмонд. Бръкна в джоба си и извади очила с черни стъкла. — Очила, с които да наблюдавате затъмнението. Най-добре ги сложете още сега.

Джейк сложи своите без да забавя крачка. Крилата на музея заобикаляха огромния двор от всичките четири страни. Спираловидни стълби водеха към втория етаж. Но онова, което впечатли най-силно Джейк, бе конструкцията, която покриваше двора отгоре. Състоеше се от триъгълни парчета прозрачно стъкло, които сякаш се рееха във въздуха над главите им, безтегловни и озарени от слънчева светлина.

Джейк извърна глава нагоре и впери поглед през стъкления покрив.

Тъмните очила му позволиха да погледне директно, без да се страхува, че може да ослепее. Луната вече бе покрила слънцето до половината. Скоро щеше да настъпи пълното затъмнение.

Прогърмя нова гръмотевица. Джейк се обърна и погледна на юг. Вече се виждаше предният фронт на бурята.

Дали луната щеше да го изпревари?