Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джейк Ренсъм
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jake Ransom and the Skull King’s Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 19 гласа)

Информация

Форматиране
VaCo (2016 г.)

Издание:

Автор: Джеймс Ролинс

Заглавие: Джейк Ренсъм и Кралят на черепите

Преводач: Милко Стоименов

Година на превод: 2011

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Коректор: Валя Иванова

ISBN: 978-954-655-293-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1796

История

  1. — Добавяне

29.
Огън и сенки

Всеки здравомислещ човек би побягнал, когато срещу него се извиси подобна кула от сенки. Джейк обаче не помръдна. Кралят на черепите направи още една крачка към прага. Сенките продължиха да се отдръпват от ръката му, разкривайки още люспи и остри костни плочки.

Джейк се боеше от това, което следваше да се покаже, скрито под сенките. Обаче не бе в състояние да му обърне гръб, попаднал в плен едновременно на ужаса и на смайването. Съществуваха граници, които едно любопитство не можеше да преминава. Най-накрая Джейк отмести очи от сенките, които се смъкваха от тялото, както змия се измъква от кожата си.

Това се оказа грешка.

Погледът му спря върху нагръдника от бронз, който бе оставил край прага. Левият крак на Калверум се спъна в него. Бронята издрънча и привлече вниманието на чудовището към земята.

Калверум спря. Сведе поглед, сетне вдигна очи, после пак ги сведе към каменния под. Позата му издаваше предпазливост и подозрителност. Джейк затаи дъх. Тогава Калверум Рекс направи това, от което Джейк се боеше най-много. Обърна се настрани и хвърли поглед през рамо на изток, където слънцето току-що бе надникнало зад хоризонта. Първите лъчи на новия ден се простираха над долината, устремени към пирамидата.

Кралят на черепите замръзна.

Умно момче…

Чудовището се наведе бързо и сграбчи нагръдника.

— Не! — извика Джейк и се опита да му го отнеме.

Но Калверум се движеше със скорост, родена от сенките, движеше се с бързината на черна мълния на фона на новия ден. Отдръпна се назад, здраво стиснал нагръдника в ръка.

Джейк видя как това, на което разчиташе най-много, вече е недостъпно за него. Сърцето му се сви, когато осъзна, че се е провалил. Но бе забравил още нещо, нещо, което бе жизненоважно, съдбовно.

Той не беше сам.

В другия край на долината се разнесе пронизителен вой на рогове, възвестяващ изгрева на слънцето. Звукът им отекна силно и ясно. Римските сигнални тръби прокънтяха оглушително, докато бойните роговете на ур издаваха остър, пронизителен звук. Какофонията бе толкова силна, сякаш бе причинена от хиляди тръби и рогове.

Пиндор!

Приятелят му даваше знак, че се е появил заедно с последните римски ездачи и армията на ур, както беше обещал.

Събралите се край пирамидата гракили излетяха рязко нагоре, подобно на ято изплашени гарги, които някой бе стреснал сред житата. Дори Калверум Рекс се обърна на север, за да оцени новата заплаха.

Тъкмо от това се нуждаеше Джейк.

Хвърли се напред, сграбчи бронзовия нагръдник и го издърпа от сенчестата хватка на Калверум. Приклекна край прага и насочи полираната повърхност, гладка и искряща като огледало, към първите лъчи на новото слънце. Улови светлината, извъртя бронята встрани и насочи отражението навътре в тунела зад гърба си.

— Сега! — извика Джейк.

Далеч навътре, в спускащия се надолу тунел, отразената слънчева светлина огря Ба’чук. Момчето от племето ур повдигна своя нагръдник така, че да поеме светлината. Бронята засия ярко като частица от самото слънце, каквато всъщност беше. И той завъртя нагръдника така, че да отрази светлината и да я препрати още по-навътре в тунела към Марика.

Щеше ли да проработи?

Марика бе дала на Джейк тази идея. Това бе единственият начин да се изчисти изумрудената сфера от отровните сенки и да се възстанови защитното поле над долината. Всичко бе започнало с нейните думи, че трябва да има начин да се прогонят сенките от камъка. Отговорът беше очевиден. Кой е най-добрият начин да прогониш една сянка?

Като насочиш светлина към нея.

По това време Джейк се чудеше как да съчетае съвременната наука и пангейската алхимия, за да генерира електричество, което да излекува камъка. След като батериите на фенерчето му бяха изтощени, той се нуждаеше от нов източник на енергия. А кой бе най-големият източник на енергия на света? Отговорът на този въпрос изгряваше на небето всеки ден, огряваше и стопляше Земята.

Слънцето.

Дори бащата на Марика бе изтъкнал връзката между кристалите и слънчевата светлина. Бяха в Астромикона и наблюдаваха танца на кристалите между отворите в купола, през които проникваха слънчевите лъчи. Джейк не бе забравил думите му.

Слънцето е в основата на цялата алхимия.

Затова Джейк възложи всичките си надежди на новия ден, на изгрева. Опитваше се да пренесе ярките лъчи на сърцето в храма, да прогони сенките от камъка и да използва енергията на слънцето, за да събуди кристала за нов живот. Проблемът бе как да генерира енергия.

Бронзовите пръстени, украсили жезлите на неандерталските старейшини, му бяха напомнили нещо.

Огледалата отразяват светлината.

Единственото, от което се нуждаеше, бе да насочи утринните лъчи от едно огледало към следващото, от Джейк към Ба’чук и от Ба’чук към Марика. Тя щеше да насочи светлината към сърцето на пирамидата и да окъпе помръкналия кристал в ярките слънчеви лъчи.

Щеше ли да стане?

Всички тези мисли преминаха през съзнанието му с бързината на тръбен зов. Държеше здраво нагръдника, докато гракилската орда се устреми да пресрещне предизвикателството, отправено й от армията на Пиндор. Навътре в тунела Ба’чук се къпеше в светлина и отразяваше лъчите й към вътрешността на пирамидата.

С периферното си зрение обаче, Джейк долови и още нещо. Калверум Рекс се извърна и се хвърли към него.

В този миг времето спря. Джейк видя баща си седнал под едно дърво да му разказва историята на Исак Нютон и да му обяснява как ученият открил гравитацията с помощта на една ябълка. Тогава бе обяснил на Джейк, че най-големият дар на човешкия ум е способността му да задава един-единствен въпрос, една-единствена дума. Развитието на цялата човешка история можело да бъде сведено до проследяването на този въпрос и неговите отговори.

Защо?

Думите на бащата отекнаха в главата му.

Това, което всички търсим, е истината. Когато я открие, добрият човек застава зад нея и я защитава дори с цената на живота си.

Затова, когато Кралят на черепите атакува, Джейк дори не трепна. Целият огрян от слънчеви лъчи, той държеше здраво нагръдника. Трябваше да се довери на преценката си. Дори това да му струваше живота.

Калверум протегна нокти към гърлото му. Докосна кожата му и я прогори, от допира тя мигом се поду и покри с мехури.

Тогава онова изтръпване, което тялото му усещаше в резултат на действието на защитното поле, изведнъж експлодира в изумруден порив с ослепителна мощ. Взривът отхвърли Джейк назад в тунела, сякаш някой го бе ударил силно в гърдите. Калверум бе отхвърлен в противоположната посока, надолу по стъпалата на пирамидата.

Джейк падна тежко по гръб. Нагръдникът изхвърча от ръцете му и изтрака по наклонения тунел. Момчето си пое дъх, превъзмогвайки болката в белите си дробове, и се изправи олюлявайки се. Едва се добра до входа.

Още докато приближаваше прага, усети силата на защитното поле. Макар да стоеше на метър от него, косъмчетата по ръцете му настръхнаха наелектризирани. С усилие пристъпи напред, за да хвърли поглед към стъпалата под себе си. Кралят на черепите се взираше в него, здраво стиснал обвитите си в сенки юмруци. Цялото му зловещо създание се тресеше от омраза.

Джейк усети, че под тази черупка от мрак се надига истинска буря, усети че Калверум се готви да се хвърли срещу възкръсналото защитно поле. Над главите им обаче прокънтяха гръмотевиците на истинска буря. И двамата устремиха взора си към небето.

А то отново прокънтя и сред облаците засия свод от чиста енергия, над долината се понесе изумруден огън. Енергията му сякаш хвърляше в огъня скалните ридове по краищата й. Носеше се по небето досущ като северното сияние.

Защитното поле! Цялата долина се връщаше под неговата закрила!

На този огнен фон се открояваше и ятото гракили, полетели в нестройни редици.

Тогава започна същинската гръмотевична буря, придружена от ослепително ярки светкавици. Двузъбец от светлина разцепи въздуха и прониза един гракил в полета му. Миг след това изумрудената светкавица се прибра в небето, отнасяйки гракила със себе си. Звярът се запремята, запратен далеч отвъд долината и обхвата на новото защитно поле.

Проблеснаха нови светкавици, уловиха гракилите и ги захвърлиха с такава сила, че някои от тях паднаха мъртви на земята. Други бяха запокитени и бързо изчезнаха от погледите.

Застанал на стъпалата в подножието на пирамидата, Калверум Рекс осъзна, че развоят на битката се променя. Насочи погледа си към Джейк. За първи път се видяха очите му. Приличаха на черни пламъци. Джейк реши, че това е огън, който пламти в сърцевината на кръвни камъни.

Изпитваше чувството, че се взира в очите на древно зло, много по-старо от един магистър от Калипсос, преминал на страната на силите на мрака. Зад този черен поглед се криеше безименен звяр, който обитаваше кошмари, сенки и мрачни кътчета, който се спотайваше някъде в най-затънтените ъгълчета на този свят още от самото начало на времето.

Джейк понечи да изкрещи, но викът застина в гърлото му.

В този миг чудовището отмести поглед. Калверум се втурна надолу по стъпалата към обгърнатия от сенки птеранодон и скочи върху седлото му. Около птицата и ездача й засвяткаха мълнии, които пронизваха и разкъсваха сенките. За разлика от гракилите, Калверум притежаваше някаква алхимия, която го спаси от мигновеното изхвърляне от долината. По бързия полет на птерозавъра обаче, Джейк можеше да заключи, че защитните му сили няма да издържат дълго. Мрачните фигури на Калверум и птерозавъра се устремиха към небето и започнаха да се изкачват все по-нависоко и нависоко.

С последни сили Калверум Рекс преодоля защитното поле, съпроводен от експлозия от изумруден огън, и отлетя надалеч.

Всичко свърши.

Джейк обаче не изпита облекчение. Беше му студено, целият трепереше… и добре знаеше каква е причината.

Миг преди Калверум Рекс да се обърне, той беше доловил безмълвното му обещание: още не сме приключили. В зората на новия ден, когато балансът между светлината и тъмнината бе нарушен, Джейк бе избрал да застане на страната на светлината. От този момент насетне, тъмнината щеше да го наблюдава и да дебне и за най-малката му грешна стъпка.

В онзи миг Джейк можеше да се изплаши, да изгуби цялата си смелост, нищо, че победата наближаваше. Но той си бе спомнил нещо много важно.

Не беше сам.

Ба’чук излезе тичешком от вътрешността на пирамидата. До него тичаше и Марика. Тя улови Джейк за ръката, беше озарена от слънчевата светлина и топлина. Джейк прегърна Ба’чук. Нуждаеше се от присъствието им, което да му напомня, че светът не е само сенки.

Тримата заедно се заслушаха в радостните възгласи, които отекваха над града.

— Ти успя — каза Марика, като едва си поемаше дъх.

Ние успяхме — поправи я Джейк, но устните му отказаха да изрекат истината.

Засега.

 

 

Не след дълго цялото небе бе прочистено от неприятели. За броени минути над главите им не остана нищо, освен отблясъците на изумрудения огън. Сетне дори те изчезнаха и се появи ясното синьо небе.

— Трябва да се върнем в града — каза най-накрая Марика. Вдигна ръка и опипа защитното поле пред тях. Отблясъците, хвърляни от изумрудената енергия, затанцуваха по пръстите й.

— Можем ли да минем оттук? — попита Джейк.

— Така мисля. Би трябвало да можем да излезем навън.

Марика излезе и дръпна Джейк след себе си. Той почувства познатата тръпка да преминава по цялото му тяло, но миг по-късно се озова навън, огрян от утринното слънце.

Ба’чук ги последва.

Подтикван от любопитство, Джейк се обърна назад и протегна ръка към входа. Защитното поле го отблъсна с яростно пращене. Беше им позволило да излязат, но нямаше да им позволи да се върнат.

Доволни, че поне за момента пирамидата е в безопасност, тримата слязоха по каменните стъпала и тръгнаха по пътеката, която прекосяваше Свещената гора. Не бяха направили и няколко стъпки, когато се оказаха обкръжени.

Заобикаляха ги мъже и жени, облечени във викингски доспехи и римски брони — разкъсани, очукани, окървавени.

— Джейк!

Той се обърна и видя Кейди да си проправя път към него. Разбира се, че не бе отишла далеч. Сигурно през цялото време е смятала, че брат й е попаднал в капан вътре в пирамидата.

Джейк пусна ръката на Марика и се втурна към сестра си. Кейди също затича към него. Прегърна го силно. Мълчаха, затаили дъх, искаха да почувстват топлината на семейството, която да прогони страховете им без остатък, искаха просто да бъдат брат и сестра.

— Мислех си… не знаех… — каза тя, докато прегръдката й го оставяше без дъх.

— Знам — промълви той. — Аз също…

Тя го пусна и го изгледа строго.

— Не прави това повече! Никога!

— Кое?

Тя изглеждаше объркана, не знаеше какво да му отговори. Трудно можеше да изрази с думи страха си. Все пак успя да отвърне ядосано:

— Да ме плашиш така!

Джейк разбираше, че словото не е в състояние да предаде чувствата й. Той бе в същото положение, понесен във водовъртеж от емоции, които не бе в състояние да опише. Изпитваше облекчение и ужас, объркване и сигурност, щастие и скръб… Това бе едновременно най-болезненото и най-удивителното нещо, което му се бе случвало.

Но така се чувстваше част от едно семейство.

Прегърнаха се за последен път. Всички ги наблюдаваха. Джейк остана близо до сестра си. Пъхна ръка в джоба си и извади златния часовник.

— Намерих това — каза й той на английски, макар да му бе необходимо известно усилие да заговори на този, а не на общия език.

Първоначалното изражение на Кейди говореше за учтиво любопитство, след което облещи очи от удивление, а по лицето й пробягаха куп емоции.

— Това да не е… — Тя замълча, останала без дъх, не бе в състояние да изрече мислите си на глас.

— Да! — Джейк обърна часовника и й показа надписа.

Тя сведе глава и прочете всяка дума. Когато се изправи, в очите й напираха сълзи.

— Кога… къде го намери?

Джейк не смяташе, че моментът е подходящ, за да й обясни за картата на Пангея и останалите неща, които бе открил или научил в големия храм, затова само посочи с ръка към пирамидата:

— Там вътре.

Тя се загледа в стъпалата, които водеха към кръглия отвор. Сбърчи вежди в знак на учудване.

— Но как? Какво означава това?

— Нямам представа.

Поне засега, добави мълчаливо той.

Погледът на Кейди се зарея някъде в далечината, докато тя се опитваше да осмисли какво всъщност означаваше обстоятелството, че са открили часовника на баща им на това място. Джейк си каза, че в онзи момент, когато го бе намерил, обърканото му изражение едва ли се е различавало много от това на сестра му.

Той мълчеше. Нямаше думи, с които да успокои душата й. Сестра му се нуждаеше от време, за да преодолее този шок.

Почувствал объркването и страданието на Кейди, Херонид, който до този момент бе стоял при останалите римляни, пристъпи напред. Той накуцваше с десния си крак, а по лявата страна на лицето му минаваше дълбока драскотина, която едва не го бе лишила от едното му око. Преди обаче да заговори, от другия край на града прозвучаха рогове и бойни тръби. Те тръбяха триумфално.

— Кой е това? — попита Херонид, след като изви леко глава и се заслуша.

— Пиндор — отвърна Марика и гордо се усмихна. — Предвожда армията на ур.

Херонид я погледна невярващо.

— Ако не знаеш, просто си признай!

Той й обърна гръб, след което хвана нежно Кейди под ръка. Тя склони глава на рамото му, нуждаеше се от утеха, която Джейк не можеше да й осигури. Все пак се обърна и погледна брат си. Дари го с една невероятно тъжна усмивка.

За първи път от много време насам Джейк осъзна колко красива сестра има. Видя нещо отвъд гланца за устни, сенките за очи и безупречната прическа (макар в момента косата й да бе в безпорядък, а между кичурите й да стърчаха листа). За миг прозря в какво се превръща сестра му. Вълна на гордост изпълни тялото му с топлина. А също и с мъничко тъга. В онзи неин мимолетен израз на сестринска обич, той видя и още нещо: сянка от усмивката на майка му, усмивка, която се предаваше от едно поколение на друго.

Цялата им група се запъти обратно към Калипсос. Градът вече празнуваше, макар в радостта на хората да личеше объркване и предпазливост. Никой не знаеше какво ги бе спасило в последния момент, но чистото небе и ярката изумрудена светлина им бяха казали най-важното: вече сте в безопасност.

Жителите на Калипсос излизаха от мазетата и прашните тавани, където се бяха скрили по време на нападението. В замъка биеха камбани, за да дадат сигнал за отбой. Докато Джейк вървеше по улиците, отекваха предимно викове. Но той долавяше също плач и сълзи. Видя само един труп и то на гракил, проснат на улицата. Но със сигурност имаше и други жертви, които бяха потопили в скръб цели семейства. Колцина бяха загинала? Може би щяха да бъдат необходими дни, за да се даде точен отговор на този въпрос.

Олекна му, когато видя патрули на отиси да кръстосват града, да разнасят съобщения, да събират разпилените си сили. В небето летяха археоптерикси. Народът на вятъра отново се бе вдигнал във въздуха, за да не позволи да бъдат изненадани от нова атака.

Джейк обаче знаеше, че такава няма да има. Поне за известно време.

Пред тях изникна замъкът Калакрис. В двора му цареше истински хаос. Хора и животни се щураха в различни посоки. Издигаха се палатки, които да подслонят ранените.

Един огромен отис, който се носеше по улиците, връхлетя през портата и едва не събори Джейк. Погледна го и едва тогава забеляза сляпото око на животното и ездача му.

Беше Пиндор, яхнал страховития бързоног на име Белязано око.

— Джейк! Мари! Ба’чук! — Той дръпна рязко юздите и скочи от седлото си с такава лекота, сякаш ставаше от шезлонг. Каквито и страхове да бе изпитвал преди, възбудата му отдавна ги бе прогонила. Пиндор хукна към тях и започна да ги прегръща, да ги потупва по рамената, да разтърсва дланите им, опитваше се да направи всичко това едновременно.

— Прогонихте ги! — заяви Пиндор. — Възстановихте полето!

Виковете му привлякоха безброй погледи.

Херонид закуцука напред.

— Пин, това ти ли си? — Огледа брат си от главата до петите. Усмихна се, опита се да изобрази гордост, но се получи малко неловко. Рядко се случваше Пиндор да засенчи по-големия си брат.

Виковете на Пиндор привлякоха вниманието на още двама души.

Центурион Гай си проправи път сред тълпата, която бе започнала да се събира около тях. Джейк изпита облекчение. Центурионът бе оцелял след нападението на гракила в парка. Но целият бе в кръв, а едната му ръка висеше на превръзка, преметната през врата. Въпреки това успя да проправи път на човека, който вървеше след него.

Старейшина Тиберий се подпираше на своя жезъл. Единият му крак бе превързан от глезена до средата на бедрото. Всяка стъпка му причиняваше болка. Гласът му обаче бе твърд и уверен както винаги:

— Какво за защитното поле? — попита той.

Пиндор понечи да се втурне и да прегърне баща си, но се спря навреме. Вече не беше момче. Тупна с юмрук гърдите си, какъвто бе поздравът на римляните.

— Татко, Джейк Ренсъм успя да възстанови отслабналото защитно поле над долината.

Тиберий впери суровия си поглед в Джейк.

— Вярно ли е?

Джейк кимна, но добави:

— Не бях сам. — Махна с ръка, за да обхване Пиндор, Марика и Ба’чук. — Четиримата го направихме.

Тиберий ги изгледа изпитателно. Сетне се обърна и пое към замъка. Не изрече нито една дума, не направи нито един жест, но бе очевидно, че те трябва да го последват.

Докато куцукаше към вратите на замъка, той рече:

— Ще ми разкажете какво се е случило насаме. Магистрите също трябва да научат за станалото.

— Сторете път! — извика Гай, който се опитваше да отвори проход в събралото се множество.

В цялата тази суматоха, Марика избърза, настигна бащата на Пиндор и го дръпна за ръкава.

— Старейшина Тиберий, казахте магистрите — рече тя с треперещ глас. — Нали знаете, че магистър Осуин ни предаде?

Джейк пристъпи подир нея с нараснало безпокойство. Нима след всичко, което се бе случило, предателят е оцелял?

Тиберий отвърна с кимване на думите на Марика.

— Знаем. Баща ти и магистър Захур вече уведомиха съвета за неговото предателство.

— Баща ми… — Марика хвана ръката на Джейк, за да не се спъне. — Жив ли е?

Забелязал облекчението й, Тиберий забави крачка и я успокои.

— Разбира се, че е жив. С помощта на някакво заклинание Осуин неутрализирал другите двама магистри, те изпаднали в безсъзнание, той ги вързал и ги хвърлил в една празна килия в подземията. Когато се свестили обаче, успели да избягат.

Вече се намираха пред масивните дървени порти на замъка. Когато влязоха в голямата зала, Марика получи доказателство за думите на старейшината.

— Мари! Благодаря на всички звезди…

Балам стоеше редом със Захур. Извърнал глава, за да види каква е тази суматоха при вратата, той мигом бе забелязал дъщеря си и се втурна към нея. Облекчението в гласа му не бе по-малко от това, което Марика бе изпитала преди миг. Магистър Балам също се бе променил. Обичайната му непринуденост бе изчезнала, заменена от едно по-сурово изражение. Под очите му имаше тъмни сенки. Лицето му обаче светна като слънце, пробило си път сред черни облаци. Той силно прегърна Марика.

— Мислех, че си мъртъв — прошепна тя, притиснала глава към гърдите му.

Джейк наблюдаваше срещата им със смесени чувства. Изпитваше огромна радост, но и мъничко горчива ревност. Не можеше да направи нищо, за да върне собствения си баща от мъртвите.

— Не мисля, че Осуин е искал да ни убие — успокои я Балам. — Имаше възможност да го направи, но не се възползва от нея. Мисля, че въпреки всичко в него бе оцеляла частица лоялност.

Захур се присъедини към тях. Египтянинът бе на друго мнение.

— Или може би ни остави живи, за да злорадства?

Балам се намръщи на думите му, явно предпочиташе своята версия. Очевидно бе, че бащата на Марика е дълбоко наранен и разтърсен от предателството на толкова близък приятел.

Джейк отстъпи встрани и остави бащата и дъщерята насаме. Дори мълчаливият и сдържан Тиберий вдигна подканящо ръка и прегърна по-малкия си син.

Джейк им обърна гръб. Макар да се радваше за своите приятели, гледката бе прекалено болезнена за него. Ръката му сама намери пътя към джоба и стисна златния часовник.

Засега тази награда му бе достатъчна.

Но само засега…