Башак Саян
Страх от обвързване (46)

46.

Истанбул, януари 2011

Дълго гледа снимката, измачкана от постоянното изваждане и поставяне в портфейла. Докато прокарваше пръсти върху снимката, помисли какво ще прави, ако излезе оттук. Въздъхна и се усмихна горчиво. След толкова месеци да се върне вкъщи! Но какво ще прави там? Отново щеше да остане насаме със своята самота. Не помнеше как са преминали последните месеци. Нямаше вече никакво значение къде се намира, как се чувства. Единственото, което можеше да прави, бе да мисли. Да обмисля всичко, за което в продължение на много години не бе искал да мисли… Всяка нощ сънуваше все същия сън. Всяка нощ едно и също отекваше в главата му:

— Заради мен! Заради мен!

Изпитваше съжаление и чувство на вина. Непрекъснато пред очите му оживяваха призраците на отминалите спомени. Понякога само един кадър, друг път следващи един след друг и веднага след това последните думи на Бахар в болницата. Започваше да се чувства като след удар от силен юмрук. Какво ще последва? Как ще продължава да живее с това чувство на вина?

Размисли върху случилото се сутринта в съдебната зала. Поеха на разсъмване по пътищата. Въпреки че не бе установил близки отношения със затворниците в килията, всички му даваха кураж, изпратиха го с песни.

В началото някои никак не харесаха този мълчалив, постоянно умислен мъж, защото виждаха, че ги превъзхожда, но може би заради това, че не говореше много и не се намесваше в нищо, започнаха да изпитват уважение към него. Не знаеше коя е причината за това уважение. Може би бяха разбрали, че престъплението му е различно от техните.

Мислеха, че ще го пуснат след днешното, трето дело. Но ако го пуснеха, какво ли щеше да се промени? Нищо… Всъщност нямаше никакво значение дали един вече мъртъв човек е на свобода. Те не знаеха това. Всеки бе разказал своята история. Колко много истории имаха хората. „Колко много са искали да разкажат тези истории“ — помисли тогава. Всеки се надяваше, че като сподели, ще се освободи до известна степен от болката си. Разказвайки историите си, искаха да се отърват от призраците, обкръжили ги като в железен обръч.

Нищо не го интересуваше, докато пътуваха към съда в старата, смърдяща затворническа кола. Помисли, че за него няма бъдеще. През целия си живот човек все говори за бъдещето, като че то никога няма да дойде. Но един ден внезапно се събуждате и виждате, че бъдещето ви отдавна е тръгнало към миналото…

Затова вече нищо не го интересуваше. Нехайство, предизвикано от факта, че отдавна е изконсумирал онова, което е очаквал в продължение на много години.

Господин Хасан бе много развълнуван. Сякаш не бе водил безброй дела през годините. Говореше му, че трябва да е спокоен, но всъщност самият той имаше нужда от успокоение. Горкият непрекъснато бършеше потта от кръглото си лице, обградено от оредели коси.

Джем не чуваше нищо от онова, което се говореше в съдебната зала. Пред очите му беше онзи последен поглед. Не беше ли се появила изведнъж една усмивка? Една неопределена усмивка на устните й. Да, да, сигурен бе, че е видял. Или умът му започна да смесва реалността и халюцинациите? Гласовете се засилваха, засилваха и като че бяха станали неразбираеми.

В този момент всички в залата станаха на крака. Една ръка придърпа отзад сакото му и като се опитваше да го обърне с лице към залата, го накара да стане на крака. Леко се обърна назад. Видя очите на Синан. Той му вярваше. Съдията с голо теме и с оредели бакенбарди прочете решението. Трябваше да остане в затвора, докато пристигне заключението на вещото лице от Съдебна медицина и се изслушат свидетелите. И предишното заседание бе отложено за днес поради същите причини.

Господин Хасан радостно дойде при него, прегърна го и развълнувано заговори:

— Господин Джем, майката на Бахар оттегли обвиненията си… Това е добре за нас.

Раната в сърцето му отново се отвори. Една майка казваше, че му е простила, въпреки че бе причинил толкова мъки на чедото й. Разговаряла с лекарите, изчакала поне малко да премине мъката й и в същото време направила равносметка на станалото. Но беше ли достатъчно всичко това, за да прости на самия себе си? Не изпитваше и капчица съжаление заради стореното. Ако се наложеше, пак би го направил. Но самият той бе причината Бахар да се разболее! Затова не си прощаваше!

Взе цигара от сребърната табакера, която извади от джоба си, и я запали. Замисли се, докато гледаше образувалите се кръгчета от дима. Колко странно беше, че човек късно разбира стойността на онова, което е притежавал. Още по-странното бе, че сега търсеше онова, което преди го нервираше, дразнеше, не му харесваше и предпочиташе да не го върши. В такива моменти човек разбираше, че дребните неща, от които се оплакваше, всъщност правят живота перфектен.

Надигна се и седна по турски. Веднага до него се приближи младият човек, лежащ на горния нар, чието име бе Ръза. В очите му сега имаше мъка. Попита:

— Бате, може ли да седна?

Джем кимна. Потупа леглото и отговори:

— Ела, разбира се.

Възможно ли е човек да се състари само за няколко месеца? Като че можеше. Като че от онзи ден за него времето се движеше различно. Минаваше бързо, много бързо. Колкото по-забавени бяха възприятията, толкова по-бързи бяха следите, оставени по тялото от изтичащото време.

— Бате, ти обичал ли си някога?

Джем дълбоко въздъхна. Ясно му бе какво измъчва младежа, но едва след най-тежките уроци човек се научаваше да цени истинската любов.

— Обичах. Много обичах.

Младият човек смукна дълбоко от цигарата си и заговори:

— Нали понякога човек не разбира, че обича някого. Ядосва се. Дори идва момент, в който казва, че не иска да я вижда. — Млъкна. С наведена глава се взираше в цигарата си. — Но после идва ден, в който осъзнаваш, че обичаш. Изведнъж не можеш да разбереш причината, казваш си откъде се взе сега това.

Джем се усмихна на младежа.

— В този момент не можеш да намериш друг, който да те разбира по-добре от мен.

Младежът тъжно се усмихна. Засмееше ли се, се показваха белите му зъби. Бе с чисто лице, тих, затворен в себе си. Беше в затвора, защото намушкал един човек. Скарал се с един младеж, който се задявал със сестра му, и го намушкал с нож. Наранил го, но човекът не умрял. Не съжаляваше за стореното.

— В нашата махала имаше една девойка. Много ме обичаше, разбираш ли? Такава една слабичка като вейка. И все с насълзени очи. Казва се Серап. Понасяше каквото и да й кажа, не мога да си изкривя душата. Много измъчих това момиче, бате. Измъчих го и го оставих.

След тези думи отново замълча. Замисли се как да продължи. Загаси цигарата и извади от джоба табакерата си. Взе една и предложи друга и на Джем.

— Оттогава измина много време. От време на време си спомням, но не искам да мисля за нея. Защото когато си спомня за нея, си спомням и нещата, които й причиних.

Замълча и вдигна глава. Погледна към насъбралите се около масата и продължи да говори:

— Вчера майка ми дойде на свиждане. Предаде ми поздрави от Серап.

Гласът му трепереше, но продължаваше да говори, за да не заплаче. Помълча и отново заговори:

— Родителите й се връщат в родния край. В Истанбул не можели вече да се препитават. Аз сега я оцених. Но вече нищо не мога да направя, бате.

Джем искаше да разкаже много неща на младежа. Но в този момент за него бе много трудно да говори за неща, за които години наред се страхуваше даже да мисли. Сложи ръка на гърба на младежа.

— Никога за нищо не е късно. Особено, когато си млад. Като излезеш, ще отидеш и ще я намериш. Помоли майка си да й каже. Или можеш да й пишеш. Човек по-лесно се разкрива, когато пише, не забравяй това.

Лицето на младия човек светна.

— Правилно казваш, бате, най-добре е аз да й пиша. Въобще не съм се сетил за това досега.

Докато младежът бързо отиваше към леглото си, Джем погледна към малкото прозорче с решетките, откъдето се виждаше късче небе. „Младежът е късметлия“ — си каза. Защото рано бе намерил у себе си смелост да се изправи пред чувствата си. В неговия живот не бе късно за нищо.

Хората, които са в края на пътя, винаги завиждат на онези, които са в началото. Но много пъти завистта им не е заради младостта. А завиждат, защото нямат време, за да поправят сторените грешки. Джем много искаше да беше осъзнал по-рано някои неща, да можеше по-рано да се изправи пред себе си.