Башак Саян
Страх от обвързване (41)

41.

Истанбул, юли 2002

Когато Бахар разтърка очи, за да се разсъни, забеляза, че през вдигнатите щори слънчевите лъчи я заслепяват. Домързя я да стане от леглото и да спусне щорите. Стомахът много я болеше. Винаги, когато пиеше алкохол, сутринта се събуждаше с това чувство. Погледна към часовника. Беше рано. По-лошото от паренето в стомаха бе, че когато поемеше алкохол, в колкото и часа да си легнеше, все се събуждаше на разсъмване. Докато хората при подобни случаи спяха до обяд, тя беше на крак от зори. Заради безсънието денят й се объркваше.

Отново затвори очи и си спомни предишната вечер. Със Селин имаха неприятно спречкване. Съжаляваше за думите си, но, от друга страна, смяташе, че има право. Всъщност и Селин имаше право. Ако същото нещо беше направила на нея, и тя щеше много да се ядоса. Но притежаваше и лошия навик да отлага неприятните неща. Като че отлагането ще разреши проблема. Бе виновна. Сега трябваше да направи нещо, за да я умилостиви.

Добре де, права ли бе Селин по отношение на другите си думи? Действително ли бе зарязала работата си заради Джем? В действителност Бахар в продължение на много години все имаше проблеми по отношение на интимните връзки. Де що имаше неподходящ за влюбване човек, тя се влюбваше в него. Всичките й интимни връзки бяха нещо средно, между има и няма, трябваха много усилия, за да бъдат наречени връзки. „Значи не ми е дошло времето“ — си казваше.

Връзката й с Джем беше нещо съвсем различно. Не можеше да си представи живота без него. Изненадваше се на чувствата си, когато понякога нощем се събуждаше и дълго–дълго го съзерцаваше. Въпреки че понякога не разбираше причината за постъпките му и й се струваше, че всичко е нереално, не бе в състояние да се откаже от него. Много пъти не успяваше да подреди камъчетата на местата им. Джем криеше нещо от нея. А може би криеше от всички. Поради тази причина каквото и да направеше, Бахар не успяваше да почувства, че й принадлежи. А може би това бе причината, поради която го обичаше толкова много и с всеки изминал ден това чувство се засилваше.

Разбра, че повече няма да може да заспи. Нямаше да е лошо да стане тихичко и да хапне нещо. Протегна се и като се обърна, остана изненадана. Джем го нямаше. Въпреки че се будеше и при най-малкия шум, този път Бахар не бе усетила, че е станал. А всъщност досега нямаше случай, когато Джем да е станал рано, след като вечерта е пил. Странно, си каза. Облече тънкия халат на цветя. Докато миеше лицето си в банята, забеляза, че очите й са зачервени. Олекна й от студената вода. После небрежно събра косата на тила си и тръгна към хола. Стараеше се да не вдига шум, като внимателно пристъпваше и гледаше към тъмния паркет. Забеляза дамски обувки, захвърлени до масата за хранене. Значи Селин снощи бе заспала в хола. „Сигурно Джем е излязъл рано“ — помисли си. Обхвана я гняв. А дали бе оставил бележка? Когато влезе в хола, изведнъж почувства ужас. Като че огнена топка облиза и покри цялото й лице. Гърлото й пресъхна. Зави й се свят! Няколко пъти отвори и затвори очи.

На широкия диван Джем и Селин спяха един до друг!

Бахар се стъписа от ужас. Селин бе поставила едната си ръка върху Джем. Косите й покриваха част от гърдите й.

В този момент Бахар остана без дъх. Като че се намираше в много дълбока вода. Ушите й бучаха, цялото й тяло гореше, сърцето й биеше като лудо. Помисли, че сънува кошмар. След малко ще се събуди и ще разбере, че всичко това не е истина. „Това е кошмар, това е кошмар“ — нашепваше вътрешният й глас. Изтръгналият се вик от устата й, широко разтворените от ужас очи на Джем, Селин, която, опитвайки се да прикрие разголените си гърди, търсеше нещо за обличане, думите, излизащи от устата на Джем, докато навличаше ризата си… Нищо не чуваше. Като че времето бе спряло! Като че на забавен каданс наблюдаваше всяка секунда. Не чуваше думите, които излизаха от устата й, виковете, шума на града, нахлуващ отвън. Като че ли във Вселената бе настъпила дълбока тишина. Тишина, която бе равносилна на смърт. Единственото, което чуваше, бяха ударите на сърцето й.

Бързо грабна чантата си и се втурна към вратата. Цялото й тяло трепереше, като че по него преминаваше електрически ток, опитваше се да си поеме дъх, от гърлото й излизаха странни звуци. В този момент разбра, че Джем, който се опитваше да се облече, крещи нещо, но чуваше само бученето в ушите си. Когато отвори вратата и се втурна по стълбите, почувства, че налягането изчезна. Отново започна да чува. Сълзите се лееха по лицето й, докато Джем викаше след нея:

— Бахар, спри, моля те, изслушай ме!

Когато излезе пред сградата, се затича бързо към булеварда. Хората, покрай които тичаше, собственици на магазини, деца, я гледаха с любопитство и се мъчеха да разберат какво става. Щом излезе на булеварда, се качи в първото такси, което видя. За малко щеше да попадне под една кола. Не почувства даже болка, когато колата я удари по ръката. Хвърли се в таксито, не разбираше какво й каза слезлият от колата шофьор. Джем и Селин, които тичаха след нея, продължиха да тичат и след като таксито потегли. След като с насълзени очи изгледа лицата им, Бахар се обърна към шофьора и каза адреса „Нишанташъ“. Нямаше друг избор, освен да си отиде вкъщи. В този момент си нямаше никого, при когото би могла да отиде.

Когато влезе вътре, спусна плътно всички завеси. Изключи телефона. Запрати мобилния телефон в стената. Седна на края на един фотьойл и се втренчи в една точка. Един куршум се бе настанил в мозъка й и като че всичката кръв изтичаше от тялото й. Върна се към случката. Страхуваше се, че ако се изтърколи в тази агония, ще изгуби разсъдъка си.

От колко време продължаваше тази връзка? Това бе първото, което й дойде наум. Каква бруталност бе това? Що за наглост? Когато тя е вкъщи… Със Селин… Двамата, на които най-много държеше, й поднесоха най-жестоката рана. Но защо, защо?

Как можа Селин да го направи? Смяташе я за сестра, приятелката, която в продължение на много години бе съпричастна на дните й, нощите, грижите, радостите… Кой ли човек заслужава такова жестоко наказание?

А Джем? Ах, Джем… Любимият, когото не се насищаше да гледа, не се уморяваше да го обича, любовта на живота й. Всичко бе лъжа. Думите му! Любовта му! Бе я убил заради една лъжа. А Бахар, застанала срещу тях, бе станала свидетелка на собствената си смърт.

Тя се бе влюбила в един идеал. Джем не можеше да е мъжът, в когото се е влюбила. Не можеше да се е влюбила в човек, който бе ужасен до такава степен, че да спи с най-добрата й приятелка.

— Безсрамник — извика Бахар. Гласът й се блъсна в стените и докато ехото се връщаше, заплака на глас. Плачеше заради съдбата си. Заради съдбата, която я изправи пред най-горчивата изневяра. Прииска й се да умре. Така я болеше душата, болката й бе толкова силна, че смъртта бе единственият начин да я премахне. Знаеше, че няма да мине. Само смъртта бе лек за тази болка.

Юмручните удари, които лудо се сипеха върху вратата, я извадиха от унеса. Съседите ли бяха дошли да се оплачат? Или да разберат дали има нещо нередно? Нямаше сили да се среща и да говори с когото и да било. Тръгна към вратата, като едва си поемаше въздух. Погледна през ключалката, за да види кой е. И в същия момент поднесе ръка към устата си, за да затисне риданията си. Пред вратата бе Джем. Продължаваше да блъска с юмрук вратата.

— Бахар, моля те, изслушай ме, моля те!

Какво имаше да слуша? Бе видяла всичко с очите си. Значи затова бяха колебанията му от толкова време насам! Беше излъгана! От най-близките си хора.

— Върви си! — извика. — Напусни живота ми!

Гласът й излизаше толкова глух, че не можеше да го познае.

Джем настояваше:

— Бахар, моля те, отвори вратата! Всичко ще ти разкажа. Моля те, изслушай ме! Не е както си мислиш.

— Казах ти, върви си! — изкрещя Бахар с цяло гърло. Бързо избяга в спалнята и затвори вратата. Захлупи лице във възглавницата и зарида с глас, а през това време той продължаваше да блъска по вратата.

— Господи, какво направих, за да заслужа това! — започна да вика тя. — Какво направих, за да заслужа това!