Башак Саян
Страх от обвързване (18)

18.

Истанбул, септември 2010

Хиляда и една тоналности на жълтия цвят приветстваха есента навън, но вътре всичко бе сиво. Като че забраняваха мечтите, надеждите, пролетта, очакването на лятото… Отнемайки цветовете от твоите ръце, сякаш те наказваха с едно вечно неспокойствие.

Седнал на една пейка, Джем погледна към хората, които вървяха ту напред, ту назад по време на дневната разходка в двора. Разхождаха се, за да минава времето по-бързо.

Защото очакваха накрая да се сдобият с нещо. Но той вече нямаше нищо, което да намери. Ето, че животът му беше свършил. Още колко пролети щеше да посрещне жив? Може би пет, може би десет? Не се надяваше дори на толкова.

Времето бързо беше изтекло, преди да успее да разбере какво става. Някои хора бяха късметлии. Отрано научаваха реалностите на живота и въз основа на това предприемаха стъпките си. Но на други животът играеше такива номера.

Почувства полъха на вятъра по лицето си. Беше настръхнал. Защо един човек, който цял живот не бе спазвал дадените обещания, ще иска в края на живота си да изпълни дадената преди много години дума?

Може би погрешно бе разбрал израза в очите й. Ако бе отворил уста, може би щеше да каже различни неща. Например: „Отказах се.“ Доколко бе правилно това решение? Почувства как в един момент топлина се разля вътре в него. Примигна няколко пъти. Така правеше, когато искаше да се ободри. Знаеше, че е правилно онова, което изпитва в този момент. Бе взел правилното решение. И днес пак би направил същото. А дали Бахар би направила същото? Или би предпочела да не спази дадената дума? Можеше да разбере защо една жена, която винаги държеше на думите си, не бе спазила едно обещание.

На следващия ден предстоеше второто съдебно заседание. Господин Хасан усърдно се подготвяше за процеса, но на Джем не му пукаше. Спокойствието, което му диктуваше вътрешният глас, му казваше, че е постъпил правилно. Ще каже, че не съжалява. Дали съдията ще го разбере? Или някой друг? Ще разберат ли спокойствието, породено в душата на човека, когато въпреки болката е изпълнил дадена преди много години дума? Можеше ли да разбере, че благодарение на онези очи, които го гледаха с признателност, се бе отървал от съжалението и угризението на съвестта, изпитвани в продължение на много години? Дори и да не разбереше, нямаше значение. С тези стягания на сърцето и той скоро ще си отиде.

Опитваше се да мисли хронологически за събитията, но понякога объркваше датите. С времето всичко започваше да му се струва като сън, като приказка, губеше реалност. Приказка с горчив край. Приказките винаги завършваха щастливо, но неговата бе нарушила това правило.

Опита се да си събере мислите. Започна да мисли за онова, което се бе случило след деня, когато отиде при Селин. Информацията за адреса и телефонния номер го обнадежди, че с още една крачка се е приближил до жената, която искаше да намери.

С желание набра номера. Телефонът веднага се включи, онзи механичен глас, който мразеше, се опитваше да го насочи. След кратко очакване каза на служителката от телефонната централа: „Добър ден. Искам да говоря с Тюлин Чевик.“

— Кой я търси?

Поколеба се дали да съобщи името си, но нямаше избор.

Онази противна музика, която звучеше, докато чакаше да го свържат, засили притеснението, което го беше обхванало. Прокара ръка по косата си и пое дълбоко дъх. Спомни си пререканията с Бахар по телефона. Така се бе задълбочил в работата, че не виждаше нищо друго. Троснато отговаряше на Бахар, когато му се обаждаше по мобилния телефон, казваше й, че нарушава концентрацията му. Като че телефоните, които преди това звъняха, бяха по нейна вина. Горкото момиче се чудеше кога да го търси. Ако го потърсеше сутринта, беше нервен, но ако го потърсеше следобед, не можеше да се концентрира в работата си. Понякога я оставяше да го чака в продължение на минути, докато й отговори. Защото говореше по другата линия. Много след това разбра колко страшни могат да бъдат подобни чакания!

Докато чакаше от централата да го свържат с Тюлин, пискливият глас се обади отново:

— Господин Джем, ако искате оставете телефонния си номер. Госпожа Тюлин ще ви потърси. В този момент не може да ви отговори.

Джем се усмихна. Точно както предполагаше. Тюлин така го мразеше, че не желаеше дори да разговаря с него. Вероятно се чудеше откъде се взе този мъж след толкова години. Самият той често прибягваше до този номер: сега съм зает, после аз ще ви потърся. Внезапно реши. Щом Тюлин не желае да разговаря с него, той ще отиде в службата й и ще й разкаже болката си. Знаеше, че ще я убеди, ако говори с нея. Защото чувствата му бяха истински. Този път бе събрал цялата си смелост, нямаше да се откаже. Нямаше да спре, докато не заговори на Бахар, гледайки я право в очите.

Потри ръце и облегна гръб на твърдата облегалка на пейката. Спомни си деня, когато чакаше Тюлин пред офиса й. Той се помещаваше в една от високите сгради в центъра на площад „Таксим“. Към края на работния ден мина през навалицата на булевард „Истиклял“, която задушаваше човека. Седна на една маса в кафенето, което се намираше точно срещу входа, и си поръча топъл салеп. Не беше лесно да я намери. В миналото не бяха близки. Въпреки че бе приятелка на Бахар, Тюлин не се срещаше с тях. Непрекъснато работеше. Поначало бе асоциална жена. Джем толкова малко я познаваше, че дори не знаеше къде работи. Налагаше се да премине през много трудни пътища, за да се добере до Бахар. Очакваше го разплата с миналото!

Обзет от огромен вътрешен страх и седнал в малкото кафене в центъра на „Таксим“, той бе започнал да чака излизането на Тюлин от работа. Доста време наблюдава хората, които минаваха по булеварда. Двойки, които вървяха, хванати за ръце, хора, които имаха спешна работа и тичаха, за да стигнат някъде, момиченце, което, без да пуска ръката на майка си, оглеждаше любопитно наоколо… Погледите им с момиченцето се срещнаха. Докато майка му разглеждаше сергията с шалове отстрани на входа на сградата, то бе застанало на тротоара и го наблюдаваше. Русокосото дете със сплетена коса му се усмихваше. Като че усещаше болката, която той изпитва. Усмихна се и след като срамежливо му махна с ръка, изтича и се хвана за ръката на майка си. Вероятно беше на пет или шест години.

Продължи да наблюдава сградата. Хора на групи започнаха да излизат отвътре. Явно бе, че работното време е свършило. Плати сметката и стана, като внимаваше да не изпусне Тюлин. След петнайсетина минути Тюлин се появи на входа. Придружаваше я висок мъж, облечен с костюм. Вървяха и говореха нещо. Тюлин доста се бе състарила и бе напълняла. Той тичешком излезе от кафенето и мина на отсрещната страна на улицата. Тюлин го видя и на лицето й се появи изненада, примесена с погнуса.

— Преча ли?

Въпросът го откъсна от мислите му. Питаше мъжът на горното легло. Седна, без да дочака отговора му, като държеше пакет цигари. Подаде му една цигара. Дори непушач започваше да пуши в затвора, а ако пушеше, се пристрастяваше още повече. Като че димът, вдишван от цигарите, помагаше на времето да минава по-бързо.

— Все си замислен, майсторе.

— Какво да се прави, цял живот тичаме насам-натам. А вътре е лесно да се мисли.

Младият мъж с белег под веждата продължи да говори:

— Веднъж да изляза оттук. Ще започна друг живот, решил съм го.

— Добре си решил. Ти имаш време да започнеш всичко отначало.

Младият мъж го погледна и се усмихна:

— Ти си хубав човек, майсторе.

Джем наведе глава и горчиво се усмихна. Добър ли бе наистина? По-точно спрямо кого бе добър и спрямо кого лош? Дали и тя бе помислила същото в последните минути, когато се е прощавала с живота? Или винаги беше мислила, че той е лош човек? Действително ли му бе простила случилото се, от което Джем изпитваше дълбоко съжаление в продължение на много години?

Стана му студено. Изправи се и докато вървеше, се замисли за какво му е домъчняло най-много. За утрините с аромат на току-що запарен чай и топъл хляб, когато в студеното време от топлото си жилище наблюдаваше хората, които бързаха по улиците, каймаклията турско кафе след закуска, разходките по Галата, вечерите, когато със Синан се отбиваха в старата механа, за да изпият по няколко ракии, усмивката на Бахар, думите, които нашепваше на ухото му… Нея най-много… Изгубените години… Изгубените години, през които заедно можеше да преживеят хубави дни.

Възстановяваше всеки миг от преживяното, за да не забрави. Искаше да запамети всичко в главата си. Защото съзнаваше, че те ще бъдат единственото му богатство. Полагаше и много усилия, за да не забрави лошите и неприятни спомени, които изгаряха сърцето. Макар да не искаше да си ги спомня, на инат се стараеше да ги възстанови и да разбере какво е изпитвал тогава, защо е постъпил така. Но винаги, когато си представеше какво е изпитвала Бахар, нарастваше чувството на тежест.

Защо изведнъж се бе променило всичко? Защо връзката с жената, която така силно желаеше и обичаше, бе взела такъв обрат? Опита се да си спомни кога се появи проблемът. Заради сцените на ревност? Или защото много често излизаше с приятелите си? Не, не, като че прекаленото им сближаване бе започнало да създава проблеми. И все пак не можеше да е причина да стигнат до това ужасно положение.

Всичко започна с настояването на Бахар да прекъсне всякакви връзки с бившата си интимна приятелка Ебру. От страх не го оставяше сам дори за минута. Не разбираше приятелството му с Ебру. Според нея една бивша любовница не можеше да се превърне в приятелка. Обичта, любовта никога не изчезваха, само живееха в очакване на деня, когато под въздействието на телата ще се възродят отново. Подходяща обстановка, едно докосване, един горчив опит и един поглед бяха достатъчни, за да се възпламенят отново. Каквото и да правеше, Бахар така и не се сприятели с Ебру. Държеше се любезно с нея, но винаги резервирано и студено. Винаги недоволстваше, когато Джем започнеше да говори с Ебру по телефона.

Той започна да си мисли, че постепенно загубва свободата си. Да се опитва да не прави неща, които не са приятни на Бахар, за него означаваше, че се е предал напълно в ръцете на другия. Бахар не казваше нито дума, но даже нейното присъствие бе повод за Джем да изпитва натиск върху себе си. Беше започнал да се съобразява изцяло с нейните желания. Ужасно се страхуваше, че ще я загуби, този страх го настройваше още по-войнствено. Чувстваше, че с всеки изминал ден се привързва все повече към Бахар. Човек, привързал се към нещо до такава степен, не можеше да живее, когато го изгуби. Нямаше дори да може да си поеме дъх.

Още като младеж бе научил какво означава това. Тази мисъл не го напусна никога през живота му. Никога не се привързвай до такава степен към някоя жена, никога не се оставяй до такава степен! В продължение на години непрекъснато си повтаряше това. Човек само в определен момент можеше да разбере до каква степен го е обзела любовта. В мига, когато разбра, че обича Бахар, страхът му се преплете с ужас и породи желание да избяга и да се освободи. Бягаше от самия себе си. От собствените си страхове, от собствените си болки…

Дали щяха да продължат да се обичат, ако не бяха забранени един за друг? Ако нямаше толкова много пречки, щеше ли да я желае както в началото? Щеше ли да е убеден, че тя е тази, която е очаквал цял живот? Това бе единствената му мисъл в този момент.