Башак Саян
Страх от обвързване (22)

22.

Анкара, януари 2002

Джем изключи телефона и го сложи във външния джоб на тъмното си сако, после плати на служителя на паркинга, на чието лице имаше голяма странна подутина. От колко ли време телефонът на Бахар бе изключен. Къде ли можеше да е?

Джем ускори крачка, за да се измъкне от веселата група, която се движеше бавно до него, и премина на отсрещната страна на улицата. Преди това не се бе случвало да изключи толкова дълго време телефона си. Даже когато беше на сцената, все някой отговаряше на нейния телефон. Той също понякога не отговаряше на телефона, но ако някой понечеше да постъпи по този начин, полудяваше. Бързо влезе в сградата, където щеше да се проведе заседанието. Докато чакаше асансьора, си спомни деня отпреди няколко месеца. Джем бе дошъл в този град, за да види един терен. Пътят с кола от Истанбул бе няколко часа. Трябваше да остане няколко нощи там. Толкова много работа имаше, че не успя да намери време да се обади на Бахар. Занимавал се бе с много излишни подробности, освен това едва успя да убеди отсрещната страна да приеме парите, за които се бяха договорили. Хасан му бе предложил да се успокои и да пийне нещо, но той много добре знаеше, че без него въпросът няма да се разреши.

Единственото, което желаеше в този момент, бе час по-скоро да се върне при Бахар. Сутринта я потърси, но не успя да се свърже. Обхвана го неудържимо желание да я види. Силното чувство, което изпитваше тогава, не го притесняваше и не го плашеше. В един момент реши, че ще се върне в Истанбул и ще я види. Бахар сигурно щеше да се зарадва на тази изненада. А на следващата сутрин можеше пак да се върне в този проклет град, ако се наложеше.

Когато си купуваше билет на летището, забеляза, че телефонът му е изключен. От колко ли време беше изключен? Щом го включи, телефонът започна да звъни. Номерът, който се изписа, беше непознат. Избягваше да отговаря на непознати номера, но тъй като номерът бе от града, в който се намираше, реши, че вероятно го търсят по работа. Когато отговори, чу изпълнения с тревога, но и с радост глас на Бахар. В първия момент не съобрази, но после разбра, че и тя е в града. Добре де, но защо?

— Бахар, къде си?

— Реших да те изненадам, но не можах да се свържа с теб. А и ми падна батерията на телефона. Връщах се и реших за последен път да те потърся. Помолих да позвъня от кафенето, където се намирам, оттам те търся.

В първия момент Джем не можа да повярва, че и двамата са си мислели едно и също нещо. Зарадва се като дете. Това бе доказателство за невидимата връзка между хора, които изпитват силни чувства един към друг. Любовта бе толкова силно чувство, че много пъти думите биваха излишни.

Отиде да вземе Бахар от мястото, където се намираше. Косата й, която се развяваше от вятъра, подсилваше тъгата на лицето й. „Обичам тази жена“ — си каза той, докато вървеше към нея. И в момента, когато си помисли това, го обхвана проклетият страх. Да обичаш някого до такава степен… Това бе нещо, от което може да се страхуваш. Това усещане според него беше като да си гол. А да си гол, значи да си безпомощен и слаб. Винаги може да те наранят. Дотолкова чувствителен, че да не можеш да се отбраняваш. Не трябваше да бъде така. Трябва винаги за всичко да бъдеш готов, не трябваше силно да се привързваш. Трябваше да намери спешно разрешение, трябваше да подготви отбранителни планове, които веднага да му помогнат да излезе от това душевно състояние.

Взе Бахар от кафенето и заедно прекараха времето си в Анкара. Той се бореше с желанието да покаже докрай егото си пред тази жена. Когато човек обикне някого, непременно ли накрая трябва да изпитва мъка? Животът прекалено рано го научи, че това е така. Каквото и да правеше, не можеше да се отърве от този страх. Един глас му казваше, че трябва да се остави на течението, но друга фокусираше вниманието му върху други неща и му казваше, че трябва да сложи край на това положение, че трябва да натисне спирачката.

Звънът на телефона го извади от мислите, в които бе потънал. С вълнение погледна екрана на телефона, търсеше го Бахар.

— Бахар, къде си? Откога те търся!

Не повярва, че това се изплъзна от неговата уста. Предупредителните звуци бяха започнали силно да звучат вътре в него. Започнал бе да й търси сметка. Нещо повече, ако не успееше няколко часа да се свърже с нея, се безпокоеше. Следващата стъпка бе да остави юздите изцяло на другия отсреща. Да показваш слабостите си означаваше човекът срещу теб да почувства, че има влияние върху теб, всъщност това бе страшното.

— Забравила съм да включа зарядното на телефона. Не забелязах, като станах сутринта. След като въобще не звънна, разбрах, че е бил изключен.

Гласът й звучеше весело. Значи й доставяше удоволствие, че е видяла слабостта му. Нали беше жена? Колкото и да бе добра, в крайна сметка всички бяха еднакви. Щом осъзнаеха силата си, тъпчеха мъжете като мухи и дори у тази наивна жена можеше да настъпи такава промяна. Виж ти причина, изключен бил. Тревогата на Джем започна да се превръща в гняв, но не можеше повече да показва слабостта си. Трябваше да се държи спокойно и хладнокръвно.

— Добре, разбрах. Щях да те попитам дали не съм забравил харддиска на компютъра в твоята чанта. Затова те търся от толкова време.

Разбира се, че казаното не беше вярно. Трябваше да измисли нещо и най-напред това му дойде наум. На всичкото отгоре така студено и безразлично го изрече, че изведнъж почувства облекчение. Да, трябваше да се осъзнае.

Радостта в гласа на Бахар бе изчезнала, замени я разочарование. „Ха — каза си, — ти за човек, който може да ти бъде играчка ли ме помисли? Никога няма да стана твой пленник. Мога да си тръгна, когато поискам, и няма да ми е трудно да го направя.“

— Така ли? А аз си помислих, че се интересуваш от мен, и затова веднага те потърсих. Но не е в мен. Сигурно си го сложил някъде другаде.

— Може би. Както и да е… Сега имам много работа, после ще ти се обадя.

Почувства успокоение, когато затвори телефона, но същевременно се закле от този ден нататък да не изпуска контрола от ръцете си. Сети се за думите, които казваше в продължение на много години на приятелите си: „Жените рано или късно трябва да се напускат. Ако не ги напуснеш, не можеш да си представиш какво ще ти дойде на главата.“ Не, не трябваше да се залъгва, той отдавна беше преминал тази граница. Сега единственото, което трябваше да направи, бе да разработи защитни системи.

Когато преминаваше към заседателната зала, срещна погледа на жената, облечена в костюм с червена пола, която в този момент влизаше от вратата. Усмихна се и докато вървеше, започна да мисли откъде познава тази жена. Изведнъж си спомни, че на предишната конференция тя непрекъснато се мъчеше да улови погледа му. Бе сменила цвета на косата си, бе я потъмнила. Сега изглеждаше още по-привлекателна. Погледна към жената, която седна точно срещу него на дългата заседателна маса, и й се усмихна.

— Здравейте, как сте?

Жената, в чиято усмивка се долавяше предизвикателство, отвърна с дрезгав глас:

— Благодаря, добре съм. А вие?

Като се настани на фотьойла, Джем вече знаеше как ще приключи тази вечер. Ето, от това имаше нужда. Започнал бе да оформя първата защитна система. От около една година, освен Бахар друга жена не бе влизала в живота му и чувстваше, че все повече се привързва към нея. Единственият начин да попречи на това бе да си припомни съществуването и на други жени. Други тела, други дихания можеха да го измъкнат от състоянието, в което бе изпаднал. Ще започне по-малко да мисли за Бахар, по-малко да се тревожи за нея. После току-виж дошъл ден, в който тя няма да е от такова значение за него. Ако станеше така, можеше да продължи по-спокойно тази връзка. Бахар бе добро момиче, не искаше да я наскърбява, но ако не го стореше, много повече щеше да се измъчва, беше сигурен.

Дойде неговият ред да говори на съвещанието и той застана пред голямото осветено пано. Докато показваше скиците и обясняваше надълго и нашироко, забеляза, че жената, чието име научи, че е Неше, го следи внимателно. Направо го събличаше с поглед, както се казва. Издърпала бе назад фотьойла си и седеше така, че той да вижда краката й. Непрекъснато ги прехвърляше един върху друг, при което се виждаше бельото й, и го гледаше, без да мигне. Черно! Точно както Джем харесваше.

Когато излизаше от голямата врата с матирани стъкла, до него се приближи жената и като поставяше папките в чантата си, го заговори:

— Хубаво изказване направихте. Сигурна съм, че ще получите проекта.

Джем й отговори:

— Сигурен съм в това.

Открито флиртуваха. Отдавна бе минало времето за обяда, но съвещанието се проточи.

— Щях да попитам дали бихте искали да отидем на обяд, но сигурно тук ще обядвате. Довиждане.

Тъкмо когато се обърна, за да си тръгне, жената заговори:

— Не, аз също щях да изляза навън. Мога да дойда.

Джем се усмихна, докато се обръщаше. Това бе безотказна тактика. Беше начин да разбере доколко жената е податлива. Не се излъга. Да, краят на вечерта бе ясен. Ако жената кажеше „довиждане“ и се върнеше към работата си, значи не заслужаваше да се занимава повече. Или защото се опитваше да се продаде по-скъпо, защото желаеше тази връзка повече от всичко. И понеже случаят не беше такъв, жената бе готова само да изпита момента на удоволствието.

Докато обядваха в ресторанта на горния етаж на хотел „Шератон“, накара обслужващия на рецепцията, който го познаваше, да му приготви една стая. Нямаше намерение да остава през нощта тук, но промени решението си. Може би бе намерил начин да избяга от чувствата си.

В стаята, в която влязоха под предлог, че ще вземат нещо, жената веднага му се нахвърли и започна да го целува. В един момент той се отдръпна. Искаше да прави с нея само секс, а целувката бе нещо специално според него. Не се целуваше с всяка жена. За да се целува, трябваше да изпитва чувства към нея, а не страст. Странно, но така чувстваше.

Докато ръцете му се разхождаха по голото тяло на жената с глад и гняв, умът му бягаше от страстта на момента. Като се мъчеше да отмъсти за чувствата, Джем се опита много повече от тялото си да задоволи духа си. Но не вършеше работа. Чуждото тяло, което вярваше, че ще го върне към самия него, всъщност още повече отблъскваше Джем от себе си. Доверието, което изпитваше към самия себе си, бе вързано с тънки конци, докато духът му бе вързан за Бахар с връзки, които никога нямаше да се скъсат.

След няколко часа, когато уморени се отпуснаха в голямото легло, погледна към разпилените кестеняви коси на жената, която бе започнала да заспива. Обезпокои го миризмата, която бе проникнала в него. Отиде в банята, за да се отърве по-скоро от миризмата. Безпокойството, което изпита от тази миризма, бе показател колко са силни чувствата, от които се опитваше да избяга, фактът, че го забеляза, пораждаше ужас у него. Отдавна беше прекрачил границата. Бе така далеч, че вече не можеше да я види.

Измъкна главата си изпод душа едновременно със звъненето на телефона. Номерът, който видя на екрана, го накара да се почувства неудобно. Бахар го търсеше. Разкаянието и отчаянието се държаха ръка за ръка в този момент. Разкаянието от допира до другото тяло, страхът, предизвикан от разкаянието… Не, нямаше да отговори.