Башак Саян
Страх от обвързване (25)

25.

Истанбул, януари 2010

Дълго гледа към адреса, който бе написал с черна писалка върху късче хартия. Мастилото се бе разляло върху хартията и бе зацапало буквите, поради което думите бяха нечетливи. „Защо ли се е преместила там? — помисли. — Винаги казваше, че обича да живее в града. Какво ли се е случило, че е решила да се премести да живее на два часа път от Истанбул?“ Изпитваше силно вълнение и ентусиазъм. Мисълта, че пак ще погледне в красивите очи на жената, в която се бе влюбил преди много години и беше избягал, събуждаше у него силни чувства. Би могъл веднага да отиде при нея. Но това нямаше да е правилно.

Когато разговаряха снощи с Тюлин, разбра, че трябва да е предпазлив. Може би първо да отиде там и да види какво ще направи. Можеше да не й се показва. Трябваше да се покаже в момент, когато е сама. Защото имаше единствен шанс. Тюлин не му спомена подробности. Знаеше, че не се е омъжила, но не знаеше дали си няма някого в живота. Може би живееше с някой мъж. Може би си имаше приятел. Не искаше да рискува. Ще отиде, ще разузнае обстановката и после ще се появи пред нея. Да, точно така трябваше да направи.

Прииска му се да потърси Синан и да поиска мнението му. След като прости на Джем, Синан му съчувстваше. Миналата вечер, когато Джем му отиде на гости, му разказа за съжалението си и за желанието да я намери.

— Не издържам вече, Синан — каза. — Всяка нощ се събуждам от един и същ кошмар.

Може би Синан трябваше да го посъветва. Все пак той щеше да е по-обективен. Приятелят му отговори след доста дълго звънене. Отвътре долитаха виковете на Ефе и Джем почти не чуваше гласа на Синан.

— Какво ново, Джем? Как си, добре ли си?

— Добре съм, Синан, имам да споделя някои неща с теб.

— Чакай, много е шумно, нека да изляза навън и ще ми разкажеш.

След няколко секунди отново се чу гласът на Синан:

— Купихме една играчка и Ефе не се отделя от нея. Какво стана? Разказвай.

— Нали щях да помоля Тюлин да ме свърже с Бахар. Снощи ме потърси. Разговаряла. Даде ми адреса й. Ще отида, но исках първо да кажа и на теб. Може да ме посъветваш нещо.

— Какво са говорили?

— Предала й моите думи. Почувствала се много щастлива, но не пожелала да се видим.

— На нейно място и аз бих постъпил по същия начин.

— Знам. Права е. Но Тюлин настоя да отида. Каза, че срещата ни ще я накара да се почувства щастлива. Без нейно знание ми даде адреса и телефона й, но настоя да не се обаждам по телефона.

— Тези работи не стават по телефона. Трябва да отидеш. Щом Тюлин казва така, значи има нещо предвид.

— Аз смятам да не се появявам изведнъж пред нея. Първо да видя какво прави, с какво се занимава. Искам да се появя пред нея, когато е сама.

— Добре си намислил.

Поговориха още малко. Синан го успокои напълно. Джем бе успял да изкупи поне част от вината си. Не беше ли странно, че в продължение на много години бе изпитвал глад за самота, на никого не разрешаваше да прекрачи през невидимите стени, които бе издигнал край себе си. В онези времена обичаше самотата. И в онази самота никога не бе заставал лице в лице със себе си. Така бе упоен, така бе живял несъзнателно, без да мисли за следващите стъпки, че не бе имал възможност да остане сам със себе си. Трябваше да остарее, да се разболее, за да остане с изгарящата самота.

Облече дебелото си палто и излезе навън. Валеше дъжд, примесен със сняг. Времето беше студено, но ходенето в студеното време действаше добре на копнежа, който не можеше да потисне. Чувстваше, че се успокоява, като вдишва леденостудения въздух. Щеше да посети майка си. Много години не искаше да я вижда, тъй като не можеше да преодолее разочарованието. Бе станал голям мъж, дори вече на преклонна възраст, но малкото момче вътре в него винаги напомняше за себе си. Той все още бе малкото момче, което плачеше след колата, с която майка му замина, и след това в продължение на много месеци я чакаше край прозореца да се завърне.

Майка му нищо не си спомняше, държеше се като четиригодишно дете. Вече нямаше насреща си човек, с когото да прави равносметката, която правеше при всеки разговор в продължение на много години. Бе се превърнала в същество, което, щом го видеше, започваше да се смее и все искаше от храната, която стоеше на шкафчето до главата й. Отначало Джем не можеше да разбере защо непрекъснато иска от него нещо за ядене. След това болногледачката каза, че забравяла какво е яла. Същото се повтаряше и когато пиеше вода. Поради тази причина се налагаше да гледа на нея като на дете. И тъй като невъзможността да забрави е най-голямото наказание за човек, може би в това си състояние тя беше по-щастлива от останалите хора.

Когато позвъни на вратата на апартамента на майка си, вълнението му бе отстъпило място на неприятно чувство. Много години бе отказвал да я види. След заболяването й я бе посетил само няколко пъти. Всеки път отиваше по задължение, но този път по собствено желание дойде на посещение при майка си. Бе решил да стигне до извора на страховете си, които бяха причината да измъчва всички около себе си и най-важното, да бяга от себе си. Бе простил на майка си. Бе сигурен, че даже и да не й го каже, тя ще го почувства по някакъв начин.

Майка му бе прекарала целия си живот в опити да поправи младежката си грешка. Да се опитваш да поправиш грешката си… Да осъзнаеш много късно тази грешка… Да живееш със съжаление, което изгаря сърцето ти… Съжаление, което те оставя без сън и без дъх… Като че съдбата на майка му сега бе негова съдба. Прошката, която майка му очакваше от него, сега той очакваше от други. Да му прости онази страхотна грешка, да бъде пак обичан, отново да се чувства сигурен при някого, да му вярва. Знаеше, че докато майка му не му прости, няма и сам да си прости. Такъв бе животът. Каквото дадеш, това ще получиш. Беше простил на майка си. Отдаде грешката на нейната младост, на любовта, която караше човек да изгуби ума и дума, на незнанието й. Вече бе готов да я прегърне.

Влезе вътре и видя майка си. Дребничка, тя седеше като птиченце в огромното легло и безизразно гледаше в телевизора пред себе си. Преди няколко месеца бе паднала и си бе счупила тазобедрената става.

След направената операция й бяха сложили платина, но оттогава не можеше да се движи. Без чужда помощ не можеше да отиде дори до тоалетната. Лекарите казваха, че заболяването й било в напреднал стадий. Някои болни дори забравяли да преглъщат. Преставаше да работи онази част на мозъка, която изпълняваше тези функции. Болногледачката госпожа Нериман застана до главата на майка му и започна да й говори, като сочеше към Джем:

— Лельо Нарин, виж кой дойде. Виж! Синът ти Джем дойде, Джем!

Джем беше готов да заплаче, докато майка му го гледаше, без да го познае. Спомняше си дните, когато застанал до прозорците на тази къща, очакваше майка му да се върне. Отказваше да ходи на училище, за да не се отделя от прозореца. За да не изпусне, ако майка му си дойде. Всяка вечер с мъничките си ръчички се молеше майка му да се върне. Сега тя седеше срещу него като птиченце. Като една малка ранена птичка, която от много години чака синът й да й прости, да я заобича както преди… Точно като самия него… Докато гледаше с празен поглед към него, изведнъж започна да се усмихва. Не съзнаваше нищо.

— Мамо… Виж, аз дойдох. Джем! Твоят син.

— Джем! Джем!

— Майчице моя! — заплака.

Не искаше да плаче в присъствието на госпожа Нериман, но не можа да се сдържи. Седеше на края на леглото и остави върху нощното шкафче чашата с чай, която му поднесе болногледачката.

— Госпожо Нериман, как се чувства мама?

— Слава богу, може да се каже, че е добре. Виждала съм и по-тежки случаи. Следващата седмица ще отидем на контролен преглед. Ще ви се обадя, като отиваме. Знаете, че не ядеше готвено. Но вече яде. Лекарите казват, че вече няма да може да върви, но въпреки това аз всеки ден я хващам под ръка и я разхождам по малко из апартамента. Но сега имаме проблем с тоалета. Ще кажа и на лекаря. Не може да се изхожда. Изпитва болка.

— Защо стана така?

— Е, господин Джем, постепенно забравят всичко. Сега забрави как трябва да се напъва.

Джем отново се обърна към майка си. Тя го гледаше със странна усмивка на лицето.

— Мамо, кой съм аз?

Докато гледаше към него, внезапно започна да вика на госпожа Нериман:

— Защо пускаш чужди хора вкъщи? Колко пъти ти казах чужди хора да не идват вкъщи.

— Лельо Нарин, той не е чужд, той е твоят син, Джем! — рече болногледачката.

— Моят син ли? Джем ли дойде? Сине мой!

Сърцето на Джем буквално се разкъсваше, докато държеше в обятията си малкото тяло, което се бе вкопчило в него.

— Господин Джем, поговорете с нея. Нали не ви вижда често, трудно й е да си ви спомни.

Като галеше оределите меки коси на майка си, Джем си помисли колко много сълзи бе пролял заради тази жена. Изпита дълбоко облекчение. Бе сигурен, че дори да не разбира това, което й казва, ще го почувства по някакъв начин.

— Мамо, много те обичам, мамо! Винаги съм те обичал, мамо, винаги съм те обичал!

Слабите ръце на тази мъничка женица, която нищо не разбираше, нищо не си спомняше, старателно прегърнаха тялото му. Бе разбрала думите му. Джем знаеше, че му е простила. Едничката сълза, която видя, когато хвана майка си за раменете и я погледна право в очите, бе доказателството за това.

Големият мъж се разрида с глас. Госпожа Нериман също се развълнува, започна да плаче, като се тресеше от конвулсии. След като се успокои, Джем измъкна малка кутийка от джоба си. Извади от нея пръстен с изумруден камък и го показа на майка си.

— Мамо, виж, помниш ли го? Виж, мамо?

Женицата се загледа в пръстена. После погледна неразбиращо към Джем.

— Мамо, това е пръстенът, който ми беше дала, когато бях много малък. Каза ми да го поставя на пръста на годеницата си. Това е твоят пръстен. Баба ми ти го дала.

— Дай ми го, дай го!

В този момент майка му отново се бе откъснала от действителността. Мозъкът й пак се затвори, мислите й помътняха. Може би не искаше да си спомня. Може би тези спомени я измъчваха. Разплащаше се със собствената си грешка. Може би тя бе причина за заболяването й. Толкова дълго време бе живяла с мъката и съжалението, че се бе затворила в себе си, което бе единствената възможност да премахне мъката и съжалението й.

Джем напълни чаша вода и я подаде на майка си. Стана, за да постави още една възглавница зад гърба на старицата, която с треперещи ръце държеше чашата и отпиваше от водата, и продължи да говори:

— Мамо, помниш ли Бахар? Бяхме се запознали преди много години. Аз й причиних много мъки, мамо. Сега ще отида да я помоля да ми прости. И ще й дам този пръстен.

Майка му отначало го изгледа внимателно, а после изрече:

— Дай ми вода.

Джем изгледа тъжно майка си и докато й подаваше чашата с вода, почувства онова несравнимо с нищо облекчение, което дава опрощаването. Докато слагаше пръстена в джоба си, пред погледа му оживя онзи сън, който сънува през нощта, когато получи сърдечната криза. Онзи пръстен със зеления камък, мечтата на неговото детство, който криеше и на никого не показваше. Пръстенът! Това бе онзи пръстен…