Башак Саян
Страх от обвързване (43)

43.

Истанбул, март 2010

Някога изневярата означаваше свобода за него. Облегнал глава на мокрия от дъжда прозорец, загледан към улиците, по които бързо преминаваха коли, шепнешком повтори „свобода“. Може би тогава чувстваше това. Чувстваше, но до последния момент не го показа. Нали когато обича, човек не забелязва някои сигнали, сигурно и тя не бе забелязала. Знаеше, че дори и да забележи, човек не ги възприема. Едва сега разбираше колко много бе пожертвал всъщност. Един изпълнен с доверие живот, спокойствие, разбирателство, жена, която много го обича. Заради страхливостта си бе пожертвал не само своя, но и живота на любимата жена. В главата му непрекъснато се въртеше една–единствена мисъл: „Заради мен! Заради мен се разболя!“

Тюлин му разказа всичко. Защо Бахар изоставила балета, защо напуснала Истанбул и се настанила сама в Сапанджа. Искала да живее далеч от всички. Бахар бе напуснала града, защото да остане в Истанбул, означаваше, че ще диша същия въздух заедно с него. Доста време останала затворена вкъщи. После с останалите от баща й пари отворила онова малко балетно училище за деца. Започнала да се занимава с децата. Мъката, която Джем й причинил, тласнала духа й към безизходицата и ето че в резултат на тежката депресия се разболяла.

Нали и баща му, който сам се грижеше за него, все казваше: „Накрая ще ме разболееш от рак.“ Съжалението на Джем се примеси с едно страхотно чувство на вина.

Възможно ли бе човек да обича някого така силно? До такава степен, че да се откаже даже от себе си? Жената, от която избяга някога, за да не се привърже повече, в залеза на живота си мислеше пак за него. Пак за негово добро… Избърса с ръка сълзите си. Колко трагично. Бе избягал, но накрая тичаше пак към човека, от когото бе избягал.

— От тук ще завиете надясно — каза на шофьора на таксито.

Погледна към хората, които тичаха по улиците или чакаха на спирките с пакети в ръце, като се опитваха да не се намокрят от дъжда, към момчетата, които продаваха чадъри на улицата, за да спечелят нещо. Животът продължаваше да тече. А неговият живот от снощи бе спрял.

Когато влезе в болницата, го обхвана страх. Попита усмихнатото момиче на информацията къде е онкологичното отделение. След това започна да чака асансьора, който щеше да го отведе на четвъртия етаж. До себе си видя болнична количка, която тикаше една медицинска сестра със седналия в нея възрастен мъж и една възрастна жена до него. Явно бе, че мъжът в количката е съпругът на жената. На разтревоженото си лице бе нагласила усмивка, с една ръка държеше чантата си, а с другата бе хванала ръката на мъжа.

Тази гледка го съсипваше. Възрастната двойка му напомни за една отдавна изгубена мечта. Възможно ли бе човек да се изплаши и да избяга от това? Но ето че бягаше!

С бързи крачки излезе от асансьора и започна да търси номера на стаята, изписан на малкото листче, което държеше в ръка. Вървеше и на глас изговаряше номерата върху белите врати. 421, 422, 423… Къде ли беше 424? Огледа се наляво и надясно. Коридорът завиваше надясно. Щом зави и срещу него се показа номер 424. Застана пред вратата и спря. Не знаеше дали има някой вътре, нито какво ще каже. Ами ако вътре се намира някой от семейството на Бахар или ако му кажеха, че той е виновен за всичко?

Събра всичката смелост и след като почука на вратата, отвори я и надникна вътре. Първият човек, когото видя бе Тюлин. До нея седеше възрастна жена, чиито очи бяха зачервени от плач. Тюлин стана и каза: „Здравей, Джем“. Той разбра, че няма пречка да влезе вътре, и се успокои. В леглото видя Бахар, беше в безсъзнание. Като че ли едно дете лежеше сега на мястото на любимата жена, която винаги е била слабичка и крехка. Лицето й се бе смалило, бузите бяха хлътнали. Под очите й се бяха образували морави кръгове. Белите като памук ръце, които някога бе целувал и поставял върху лицето си, като че сега бяха ръце на друг човек. Беше толкова слаба. Лицето й бе покрито със синини.

Очите му се напълниха със сълзи. Погледна към Тюлин и възрастната жена и едва се въздържа да не се разридае. И докато възрастната жена избърсваше сълзите си, Тюлин каза:

— Лельо Севил, това е Джем. Джем, това е леля Севил, майката на Бахар.

Джем се обърка. Какво ли можеше да се каже в такива моменти? Опита се да покаже с поглед, че споделя мъката на женицата. Тя бе отчаяна. Наведе глава, за да покаже, че го е разбрала. Тюлин хвана жената под ръка.

— Хайде, лельо Севил, ела да те заведа вкъщи, да си починеш малко, после пак ще те доведа. — После се обърна към Джем: — Ще се върна след един-два часа.

— Почини си и ти, ако искаш. Изглеждаш много уморена. Аз ще остана през нощта.

Тюлин разбра, че това е желание. Кимна, отвори вратата и двете жени излязоха от стаята. Известно време Джем не знаеше какво да прави. Съблече бежовия си шлифер и го окачи на закачалката. Пристъпи към дивана и седна. Загледа се в Бахар. В лицето, което някога не се насищаше да гледа. После си спомни това, което каза при последната им среща, когато бе отишъл да моли за прошка.

Може би най-лошата страна на това да обичаш много и никога да не можеш да се върнеш назад, е да те изоставят отново.

Колко пъти я бе напускал? Колко пъти я бе карал да изпитва онази страшна мъка? За всичко бе закъснял много. Обхвана с ръце главата си и затвори очи. Де да беше сън, един лош сън. Да можеше да се събуди и да разбере, че всичко е било сън. По-трудно е да премахнеш някои пречки в живота, отколкото да ги преживееш. Сега той бе принуден да загърби своята реалност. Реалност, която създаде със собствените си ръце.

Както беше обхванал главата си с ръце, изведнъж чу гласа на Бахар:

— Тюлин пак не е изпълнила обещанието си.

Говореше едва-едва. След всяка дума спираше, за да си почине.

Джем се стегна, понеже реши, че не бива да й показва мъката си. Опита се да придаде весела нотка на гласа си и заговори:

— Знаеш, че никоя не може да ми устои.

Изведнъж светлина озари бледото й лице. Широка усмивка се появи на устните й. Въпреки че болестта й бе отнела много, все пак бе останала онази светлинка в очите й. Очите, които просветваха, когато го видеше…

— Да, знам.

— Бахар, защо не ми каза? Защо не ми разреши да го споделя.

— Джем, с теб споделих хубави дни, хубави неща. Въпреки че имаме и лоши спомени… Но хубавите дни, които преживяхме, си заслужават цената.

— Човек трябва в лоши дни да бъде при хората, които обича. Не трябва да ги оставя сами.

— След разказаното от теб разбрах, че не съм сама. Имам мама, Тюлин, имам теб.

Бахар спря и лицето й се сгърчи, като че силна болка пронизваше цялото й тяло. Почака няколко секунди и продължи:

— Когато чувстваш някого до себе си, няма нужда и физически да е до теб. След онзи ден аз вече знаех, че си до мен.

Говореше с такова усилие, че след всяка нейна дума огън падаше в душата на Джем. Ако беше по силите му, би отнел всичката й болка, но нямаше какво да направи, освен да се опита да я успокои.

— Когато оздравееш, ще те заведа на едно място. Много ще ти хареса. Нали в Истанбул има горски вили, които някога много харесваше. Като излезеш оттук, ще отидем да изберем една.

Бахар се усмихна, но нищо не каза. Скръсти малките си ръчички под гърдите и след като помисли малко, заговори:

— Спомняш ли си… След операцията на рамото ти, преди да излезем от болницата, се запознахме с една възрастна болна жена и сина й.

Джем не можа веднага да си спомни. За кого ли говореше?

— Не мога да си спомня.

— Нали бяха сложили една възрастна жена на легло в съседната стая. Паднала, счупила си крака. Когато излизахме, се наложи да попитаме лекаря за нещо и тъй като лекарят беше в нейната стая, помолихме за разрешение и влязохме.

— Ааа, да, спомних си. Жената беше болна от болестта на Алцхаймер.

— Да. Не съзнаваше дори какво я е сполетяло.

Замълча. Изморяваше се, като говореше. Телцето й беше като на птичка. Опитваше се да поема дъх, а гърдите й бързо се повдигаха и спускаха под чаршафа.

— Колко се изплашихме, колко мъчно ни стана заради тях. Спомняш ли си какво си обещахме?

Джем не разбираше какво иска да каже Бахар.

— Щом не си спомням казаните думи и дадените обещания, значи все още не съм добър.

Тя пак се засмя. В момента, в който се засмееше, лицето й така просветваше, че на Джем му се струваше, че след малко ще стане от леглото, силно ще се прегърнат, ще се хванат за ръце и ще си отидат вкъщи.

— Бяхме си обещали, ако един ден изпаднем в подобно състояние, ще си помагаме един на друг.

Той си спомни. Бахар довърши мисълта си:

— Ще си помогнем един на друг, за да си отидем заедно от този свят… Ще си помогнем да умрем… — Млъкна. Възцари се дълбоко мълчание. — Обещахме си.

Обърна глава и погледна Бахар в очите. Странна светлина проблясваше в черните й очи.

— Знаеш, че не умея да спазвам обещанията си — каза Джем.

— Да, както и че досега не изпълни нито едно от обещанията, които ми даде…

Преглътна. За да смени темата, извади от чантата си една книга и я подаде на Бахар. Тя с усмивка взе книгата и започна да прелиства страниците.

— „Малкият принц“. Любимата ми книга.

— Да, подари ми я преди много години.

— Спомням си. Като видя корицата, ме попита детска книжка ли съм ти купила?

— Прочетох я, защото ти настоя да я прочета.

Смееше се, когато казваше това. С насълзени очи погледна в уморените очи на Бахар.

— Ще ти призная даже, че едва наскоро я прочетох. Тогава си бях помислил, че е някаква глупава книга, и затова не я прочетох.

Джем си бе обещал, че няма да плаче, но едва се сдържаше.

— Аз съм Малкият принц от приказката. Който опитомява лисицата… А ти си розата… — Млъкна. Почака няколко секунди, за да не позволи на сълзите си да потекат. — Нали и розата беше опитомила принца; ето че ти ме опитоми. Цветът пепел от рози за мен някога не означаваше нищо. Но винаги, когато видя този цвят, си спомням за теб. Заради теб всяка сутрин слушам Моцарт и Бетховен.

— Накрая неопитоменият се опитомява…

Бахар не можеше да възпре сълзите си.

Джем знаеше, че този момент няма да се повтори. Думите без желание излизаха от устата му:

— Другите рози са красиви, но те не служат за нищо. Човек няма да им отдаде сърцето си. Разбира се, някой случаен минувач по пътя може да каже, че друга роза е по-красива от моята. Но у моята роза има нещо, което я прави по-важна от нея. Времето, което съм изразходвал за нея. Защото тя е, която поливам всяка сутрин. Тя е, която пазя от вятъра. Тя е, която почиствам от гъсениците. Тя е, за която се ослушвам, когато хленчи, хвали се и даже когато мълчи. Защото тя е моята роза.

— Научил си я наизуст.

Бахар се разрида.

— Почти всяка вечер я четях.

Въздъхна и продължително я изгледа. Нали има моменти, когато се чувстваш като че си в друго време, в друго измерение, на друга планета? Този момент бе точно такъв. Като че ли се бяха измъкнали от телата си, само душите им бяха останали. В този момент Джем разбра, че са се слели духом с Бахар. Започна да гали оредялата и мокра от потта коса. Полекичка докосна нейното отслабнало, състарено, но все още бяло лице. Прокара пръсти през напуканите й устни.

Не искаше техният избор да има такъв край. „Ах — си каза, — ах, да знаех, ако само можех в началото да предположа.“ Колко странна бе младостта! Човек не може логично да разсъждава, когато кръвта му кипи. Иска бързо да живее, защото чувства, че изпуска живота. Скача от един човек на друг човек, от едно тяло на друго…

Научени бяха, че всичко може да се купува. Не отделяха време един на друг, не полагаха усилия за да се опознаят. Едва когато остарееха, разбираха, че истинската обич не се купува, че е единственото нещо, което не можеха да притежават. Точно като него.

Взе малките ръце на Бахар, поднесе ги към устните си и продължително ги зацелува. В душата му се сливаха щастието и мъката. Постави главата си върху гърдите на малката жена, на която причини големи страдания, като не изпълни нито едно от обещанията си, и остана така. Знаеше, че вече никого няма да обича по този начин… Както и че никога повече няма да бъде обичан по този начин…