Башак Саян
Страх от обвързване (24)

24.

Истанбул, януари 2010

Връщайки се от Сапанджа в Истанбул, Тюлин се вслушваше в шума на дъжда. Обичаше да кара кола в дъждовно време. Успокояваше я. Трудно й беше да вижда Бахар в това състояние. Много отдавна бе изгубила самочувствието си. Мълчаливо бе приела съдбата си, сякаш седеше в един ъгъл и чакаше времето, когато ще си отиде от този свят. На Тюлин й се искаше да я хване за раменете и да я разтърси. Обаче много добре знаеше, че когато човек изгуби желание да живее, животът губеше всякакъв смисъл.

Разбираше Бахар. Разбираше я и й даваше право, но сега постъпваше несправедливо към себе си. Риданията й разтърсиха Тюлин. Да можеше да направи нещо, което да премахне всичките й мъки, да й върне усмивката.

Всъщност една среща с Джем можеше да й вдъхне желание за живот. Тюлин бе сигурна в това. И за двамата щеше да е добре. Това бе една възможност за Бахар да се върне отново към живота. Трябваше да я убеди, но тъй като добре познаваше Бахар, знаеше, че не може да й попречи да направи каквото си е наумила. „Да ме помни както в миналото“, бе казала. Колко тъжно… Разказа й, че не иска да унищожи мечтите на мъжа, когото бе очаквала толкова дълго време. Тъй като все още много обичаше Джем, тя не желаеше да убие жената в неговите мечти и да го разочарова. Ах, тази Бахар. Не можеше да забрави сълзите, стичащи се по лицето й, когато й казваше „той дойде при теб, мислейки за някогашната Бахар“.

Рязко натисна спирачките заради нещо черно, което изскочи на пътя. Колата залъкатуши и намали. Отдъхна си, като видя кучето, което се отдалечаваше. Не го удари. Ако в тази тъмнина и дъжда, който се лееше като из ведро, блъснеше горкичкото животно, щеше да се чувства ужасно. Съжаляваше много животните, които не можеха да говорят. Не казваха какво чувстват, какво мислят. Колко тъжно! Изпитваше любов към такива безмълвни същества. Искаше постоянно да ги прегръща, да ги гали. Разстройваше се, като ги виждаше така затворени в себе си, крехки и безпомощни. Искаше й се да направи нещо за тях. И Бахар бе като тях. Тя бе така крехка, така нежна, така наранена… Като малко, ранено врабче…

Тюлин трябваше да направи нещо за приятелката си. Нещо, което да й донесе щастие в нейния тъмен и самотен свят. Всяко идване в Сапанджа я разстройваше още повече. Не издържаше да вижда, че пламъчето в очите на Бахар гасне. Не, така не можеше. Нека си казва каквото си иска, Тюлин ще потърси Джем. Ще направи така, че да бъдат заедно.

Когато се прибра вкъщи, събу обувките си и разтривайки краката си, които в продължение на много часове бяха затворени в обувките, се опита да ги стопли. Погледна към котката Минош, която лежеше свита в кошничката си под фотьойла за четене, поставен край прозореца. Как сладко спеше. Искаше веднага да се обади на Джем, за да разреши проблема, преди да се е отказала. Набра бързо номера. Беше твърде късно, сигурно беше заспал. След известно време Джем запъхтяно отговори:

— Едва сега успях да отговоря. Как си, Тюлин?

— Добре съм. Извинявай, че те безпокоя по това време, но не исках да чакам до сутринта.

— Нима разговаря с Бахар?

— Да, разговарях. Първо й се обадих, след това отидох при нея.

— Е, какво каза? Моля те, не ме оставяй в неведение.

Тюлин не знаеше какво да каже. Как да обясни…

Макар че някога мразеше този човек, сега той й приличаше на малките наранени и самотни врабчета.

— Това, което ще ти кажа, може да те огорчи, но ти не се отказвай.

— Не разбирам.

— Исках да кажа следното. Не желае де те види, но се почувства щастлива от онова, което чу след толкова много години. Накара ме да обещая, че нищо няма да предприема, но този път няма да изпълня обещанието си. Ще ти дам адреса й, иди да я видиш.

— Мога да я разбера защо не иска да ме види. Толкова много я огорчих и се отнесох несправедливо, че е напълно нормално да ме мрази.

— Не те мрази. Може да ти се стори странно, но никога не те намрази. Само… — Млъкна. Не искаше да говори повече от необходимото. „Ако Бахар поиска, ще му каже сама“, помисли. — Има други причини. Както и да е, не ме карай да говоря. Ще отидеш или не.

— Луда ли си? Даже да ми забрани да споменавам името й, докато съм жив, или дори десет деца да има, пак ще отида. Даже отиването ми да не може да върне миналото, най-малкото мой дълг е да застана пред нея, да й поискам прошка. Първо от нея, а после от себе си.

— Добре, ще ти дам телефона й, но те съветвам да отидеш, без да й се обаждаш.

— Права си. И аз така мисля. Тюлин, не знам как да ти благодаря. Много ти благодаря, много…

След като затвори телефона, Тюлин отиде в банята и застана под душа. Почувства облекчение от топлата вода, която се удряше по тялото й, и от чувството, изпитвано, когато се отхвърля някакъв тежък товар, което досега не беше изпитвала. Единственото й желание в този момент беше да си легне и да заспи дълбоко.

Стресна я позвъняването на телефона, докато изсушаваше косата си. „Кой ли може да е?“ — помисли и изтича към стаята, където беше телефонът. Усмихна се, когато видя изписаното на екрана име. Търсеше я Али.

— Късно стана. Не исках да те събудя, но се тревожех за теб. Каза ми, че ще отидеш по важна работа извън града. Свърши ли я?

— Нали има случаи, когато дълги години носиш на гърба си един товар, но не го забелязваш… Ето че днес се отървах от един такъв товар. Олекна ми. Мисля, че направих едно добро дело за някого, когото много обичам.

— Чудесно! А аз си помислих, че е нещо неприятно, и се разтревожих.

— Много си мил. Наистина е много хубаво, че си се разтревожил за мен.

— Разбира се, че ще се тревожа за теб.

Тюлин толкова дълго време бе живяла с чувството, че никой не се тревожи за нея, че сега й се доплака. Колко хубаво бе това чувство! Някой да се тревожи за теб…

— Знам. Само че отдавна не съм преживявала това. Забравила съм това чувство — рече трогната.

— В такъв случай добре ще е да започнеш да свикваш.

След като свърши разговора, Тюлин си легна и като вдишваше аромата на чисто постланото бельо, се чувстваше истински щастлива. Този мъж й харесваше. Може би Али беше мъжът, когото очакваше от много години. Дали след преживените разочарования и когато все повече намаляваха годините до края на живота й, съдбата я бе срещнала с този мъж, давайки й някакъв шанс? Благодарение на многобройните разочарования се бе научила да скрива чувствата си, да не показва, когато някой й харесва или е влюбена. Това ли бе причината за разочарованията й? Не ставаха ли по-големи проблемите й, когато се криеше от тях? Животът й не бе ли отражение на онова, от което се страхуваше? Предпазваше ли се човек, ако не смее да каже „обичам те“?

Много години се бе отнасяла така заради преживените връзки или заради онова, което се бе случило на приятелките й. Извадила си бе поуки от преживяното от Бахар, наложила си бе на никого да не се доверява, защото предполагаше какво ще се случи. Но истината е била пред нея. Животът безмилостно изтичаше и в крайна сметка оставаха само тези мигове. Хубавите спомени, красивите думи, красивите чувства… Не искаше да се окаже в положението на Джем. Може би за нея този случай бе едно предзнаменование. Трагедията в живота на най-близките й хора трябваше да й покаже някои неща. И тя едва сега ги забеляза.

Чувствата започваха да я задушават. Намери опипом в тъмното телефона и отново си легна. Реши, че вече няма да има игри. Започна бързо да пише есемес.

„Ти разбуди в мен чувства, каквито от дълго време не съм изпитвала. Благодаря ти…“

След като се увери, че есемесът е изпратен, отново изпита облекчение. Вече бе сигурна, че на другата сутрин ще се събуди като нов човек. В този миг дочу звука на телефона.

„Щастлив съм, че чувствата ни са взаимни. Лека нощ…“

На колкото и години да си, животът все продължава да те учи на нещо.