Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Baglanma Korkusu, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Башак Саян

Заглавие: Страх от обвързване

Преводач: Нахиде Дениз

Издател: Ера

Година на издаване: 2012

ISBN: 9789543891931

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2092

История

  1. — Добавяне

31.

Истанбул, април 2002

Единственото, което виждаше под ярките светлини на сцената, бе димът, който подаваха от скритите зад завесата агрегати. Стотици хора седяха в тъмната зала и я гледаха. В момент, когато се опитваше да се нагоди към ритъма, забеляза, че е дошъл нейният ред. Излезе на сцената. В този момент не съществуваше нищо друго, освен присъствието й на сцената и публиката в залата. Оставяйки се на музиката, за момент забрави болката си.

В този момент тя бе Емилия, жената на Яго — адютанта на Отело. Сега й предстоеше да разкаже истината за лъжата на мъжа й, в резултат на която клетият Отело бе убил жена си. Движеше се с лебедова грация на сцената. След като разкаже истината на Отело, тя ще бъде убита от мъжа си. Ще заплати с живота си цената да бъдеш добър и честен.

Ситуацията не бе чужда на Бахар. В края на краищата вече бе убита от мъжа, когото обичаше. Чувстваше се като жив труп. Не означаваха ли смърт думите „не те обичам“? Може би Джем не бе казал точно това, но той притежаваше навика да казва нещата, без да ги назовава.

В този момент Бахар усещаше мъчителните акорди на музиката. Като че тази музика бе изпълнила душата й и преливаше извън нея. Стихнала, забавена, превърнала се в ридание. Музиката постепенно започна да се усилва. След кратка борба с притичалия от другия край на сцената Яго тя се строполи на земята от удара на кинжала. Издъхваше… Затвори очи под ярките светлини и изчака края на действието.

След малко сцената щеше да завърши със самоубийството на Отело, който, научил за капана, който му е бил устроен, се самоубива заради угризения на съвестта. Докато лежеше на сцената със затворени очи, помисли какво ли би искала да промени, ако можеше да върне времето назад.

Например деня на запознанството им… Би ли отишла пак в онази къща, ако можеше да се върне назад във времето? А в Измир? Почувства, че болката се усили. Забеляза, че единственото, което й се иска да промени, е да не се разкрива пред някого до такава степен. Не трябваше да показва любовта си. Не биваше да бъде толкова беззащитна пред него. Трябваше да играе някаква роля. Но тя бе останала напълно гола пред мъжа, когото обичаше. Беззащитна и гола.

Спомни си приказката за девойката, която живеела в едно малко кралство и която си нямала никого. Кралският син бил омагьосан и бил превърнат в черна змия. Когато навършил възрастта за женене, всяка вечер си лягал с някоя девойка, ухапвал я и девойката умирала. Никой в кралството не желаел повече да дава дъщеря си за жена на принца; кралят накарал да известят из кралството, че търси девойка за сина си. Някой препоръчал на краля девойката, която си нямала никого. Направили сватбата. Момичето се изплашило, защото знаело, че през нощта ще умре… Опитвало се да се утеши, че ще види майка си и баща си.

Докато плачела на гроба им и им разказвала, че ще умре през нощта, до нея се приближил старец с дълга бяла брада. Отначало се изплашила, но той я гледал с такава симпатия и тя разбрала, че няма от какво да се бои. „Виж, моето момиче — казал старецът, — преди брачната нощ ще облечеш една върху друга четирийсет дрехи. Когато принцът ти заповяда да се съблечеш, ще кажеш «първо ти». Той като свали едната дреха, ти също ще съблечеш една. Внимавай да не останеш гола пред него, докато той не съблече всички дрехи от себе си…“ След тези думи изчезнал. Направили сватбата, настъпила първата брачна нощ. Сърцето на момичето туптяло от вълнение, докато влизало в спалнята. Принцът й заповядал: „Съблечи се!“ „Първо ти“ — казало засрамено момичето. Той съблякъл една дреха, а след това и момичето. Така продължили, докато стигнали до четирийсетата дреха. Принцът казал: „съблечи се“, но момичето навело глава и пак казало: „Първо ти“. Щом свалил и четирийсетата си дреха, принцът приел човешки облик и заживели щастливо до края на живота си…

Някога майка й й разказваше тази приказка. А всъщност едва сега разбираше смисъла й. Това е, което искаше да промени. Тя много рано се бе разсъблякла пред любимия мъж. И той я уби, когато остана гола. „Де да можех — си каза, — да можех да върна времето назад…“

Отново отвори очи, когато завесата се спусна. Бързо се изправи и чу аплодисментите. Нещо, което бе мечтала да чува през целия си живот! В момент, когато колегите й, хванати за ръце, се покланяха, тя мислеше само за Джем. Завесата няколко пъти се вдига сред неспирните аплодисменти.

Всички се втурнаха към гримьорните, а тя взе една от бутилките с вода, поставени върху масичката зад вратата, и я изля върху главата си. Не усещаше пръстите на краката си, тъй като часове наред танцуваше. Докато бавно вървеше към гримьорните, чу един глас зад гърба си:

— Бахар, тази вечер бе много добра. Видях един голям букет, който отнасяха в гримьорната. Честито!

Бе Алпер, който играеше Яго. Засмян мина покрай нея, като не пропусна да я щипне по бузата. Сърцето на Бахар се разтуптя. Затича се. Очакваше я огромна кошница с цветя, поставена до гримьорната й. С треперещи ръце потърси визитна картичка. Същевременно щастливо се усмихваше. Спомни си приятелката, която й казваше, че след всяко зло идва нещо хубаво. Когато обаче намери пликчето, закачено с безопасна игла, и набързо прочете картичката в него, изпита огромно разочарование.

Очите й се напълниха със сълзи. Прииска й се час по-скоро да се преоблече и да си тръгне. Искаше й се да отиде някъде, където никой няма да я намери, където няма да вижда познати. До средата на седмицата бе свободна от представления. Можеше да се обади на директора и да отиде някъде. Съблече костюма си и облече фланелка. Не изчисти грима си. Нахлупи шапката си до очите, за да не я познаят, и бързо излезе навън. Вдъхна студения въздух, който й подейства добре. Пъхна ръце в джобовете и тръгна по улицата.

Предпочиташе да повърви, вместо да се качва на такси. В този час на нощта бе доста рисковано да върви сама по улиците, но с всяка следваща крачка й олекваше. След като излезе от градинката пред културния център „Ататюрк“, тръгна от площад „Таксим“ към „Нишанташъ“. „Таксим“ не й понасяше. Прииска й се да се отбие на „Гюмюшсую“, да се качи до последния етаж на любимия й апартамент и още с отварянето на вратата да каже: „Обичам те, прави каквото искаш.“ Но беше невъзможно. Не тя бе избрала раздялата. Освен това какво ще й каже Джем, ако се решеше на такава постъпка? Нямаше ли да каже, че е полудяла? Копнежът й бе така силен, че започна да взима сънотворни, за да спи нощем. За да заспи и да не чувства този болезнен копнеж.

Когато минаваше през „Харбие“, видя, че двама подозрителни мъже вървят зад нея. Ускори крачка, мъжете също забързаха. Обхвана я страх. Крадешком се огледа. Отляво по булеварда преминаваха коли, но въпреки това не можеше да преодолее страха си, когато минаваше покрай слабо осветените улички. Видя, че един мъж, който бе подал главата си през прозореца на колата, разговаря с няколко жени на отсрещния тротоар. По това време се вършеха такива пазарлъци. Ускори още повече крачка. Постара се да не ги гледа, но като минаваше покрай тях, един подвикна: „Какво, хубавице, изплаши ли се? Хайде, ела, не се плаши, да прекараме времето си заедно.“ Не смееше да се обърне, за да провери дали още са зад нея. Защо тръгна пеш?

Олекна й, след като отмина Военния музей. Беше в своя квартал. Тук животът течеше двайсет и четири часа в денонощието, като на Бейоглу. Отби се на пътя към Мачка, а оттам щеше да слезе до Тешвикие. Извади мобилния телефон от джоба си и потърси турските авиолинии. Но докато чакаше да й отговорят, за момент й се стори, че търпението й ще свърши и няма да сдържи яда си. Успокои се, когато чу механичния глас.

— Добър вечер. Имате ли самолет от Истанбул за Анкара тази вечер?

— Последният самолет излита след половин час, госпожо.

— Добре. А утре в колко часа има самолет?

Поръча си билет за сутринта в десет и след като затвори телефона, разбра, че е пристигнала пред къщи. Когато се показа в началото на улицата, я наобиколиха котки. Едни мяукаха и се опитваха да й кажат нещо, а други се умилкваха около краката и, трети пък й демонстрираха обич.

Отвори голямата си чанта и извади пакет с котешка храна. Напълни с храна малките картонени съдчета, които бе наредила върху тротоара, и докато се хранеха, ги милваше едно по едно. Сълзи потекоха от очите й. Мъжът, без когото мислеше, че не може да живее, беше изчезнал от живота й. Не можеше да гледа отново тези очи, не можеше да го прегърне, да заспи на гърдите му. Отиде си… Като някой мъртвец… Единствената разлика бе, че ако бе умрял, не би се чувствала така безсилна.

Влезе вкъщи и заключи вратата. Закачи палтото си на закачалката и остави чантата си. Тръгна към стаята за дрехи с бели шкафове, като през това време се събличаше. Облече фланелка върху ситно карираното долнище на пижамата си и тръгна към хола. Включи осветлението и се огледа. Върху масичката стояха празни чаши отпреди два дни. Вестниците бяха натрупани върху масата за храна.

Обикновено не понасяше безредието, но през последните дни нямаше желание за нищо.

Постоя няколко секунди, без да мърда, и огледа наоколо, след което загаси осветлението и отиде в спалнята. Дръпна дебелите завеси и си легна. Измъчваше я неудържимо желание да заплаче. Принуждаваше се постоянно да се движи с тъмни очила, защото сълзите й потичаха в най-неочакван момент и на най-неочаквани места.

Къде ли бе Джем в този момент? Може би се развличаше с някоя от онези жени, с които си пишеше. Изведнъж почувства болка в гърдите. Някаква мисъл се настани в главата й, като че бе закована с чук. Дали се любеше сега с някоя? Или галеше някоя жена така, както галеше и нея? Целува я, както целуваше нея? И което бе още по-лошо, дали нощем я прегръща така, както прегръщаше нея и така заспиваше? Имаше чувството, че не може да си поеме дъх.

Спомни си думата, която му бе казала. Изрече я неочаквано, когато един ден седяха в едно кафене. Силно бе впечатлена от любовта на Фрида Кало към Диего Ривера, които трийсет години са били заедно. И мъжът много пъти й изневерявал. Понякога дори пред очите й… А Фрида казала само: „От теб не искам вярност, искам само привързаност.“

Замислила се бе върху тези думи. Никой не можеше да е господар на другия. Освен това верността не бе присъща на човека. Бе се появила със социалните норми в крайна сметка. Запитала се бе: „Себе си ли залъгвам? Някаква глупава причина ли намирам, която да е удобна и за мен, и за него?“.

Размишлява доста върху тези думи и едва след това реши. Не искаше вярност от любимия човек, държеше на привързаността. Но сега… Съвсем не беше така…

Подлудяваше я мисълта, че докосва други жени, че изпитва удоволствие от това. Тази мисъл се забиваше като кинжал в сърцето й. Нощем не заспиваше, докато мислеше за думите, които си представяше, че Джем говори на жените. Как беше възможно човек да споделя с другиго любовта си? Изведнъж сърцето я заболя. Да не държиш на верността се дължеше на отчаянието. Толкова много обичаш и се страхуваш да не го загубиш, че можеш да подариш верността, която е най-яркият израз на една любов на непознати жени… Защото искаш само и само да остане при теб. Да прави, каквото иска, стига да присъства в живота ти…

Толкова отчайващо ли бе положението? Каза си „не“ и се изправи, като че по този начин се опълчваше срещу живота. Това не бе нещо, от което да се срамува. Колцина успяваха да обичат толкова много? Преди всичко трябва да си много смел, за да се откажеш от всякакви сметки, от всякакви очаквания и да обичаш силно някого! Поради това не беше отчаяна! Бе смела! Една от малкото, която бе разбрала какво е истинската любов…

Събуди се от звъненето на будилника вкъщи. Бе заспала, без да си легне в леглото. В първия момент не разбра защо бе навила будилника, но веднага си спомни, че реши да отиде при леля си в Анкара. Майка й си нямаше другиго освен сестра си. След смъртта на бащата на Бахар се страхуваше да излиза от къщи и предпочиташе да живее само със спомените си. Понякога посещаваше болната си сестра.

Когато се почувстваше зле, Бахар винаги търсеше място, където да се скрие. Никое място, където бягаше, не й повлияваше така добре, както когато беше със семейството си. Бързо се изправи и отиде в стаята за обличане. Отвори вратата на големия гардероб, извади един куфар и започна да го пълни с каквото й попадне под ръка. Не бе човек, който оставя всичко за последната минута, но напоследък се беше променила. Събра косата си пред огледалото в банята и набра номера.

— Мамо! Добро утро. Идвам в Анкара. Самолетът ми излита след два часа.

— Добро утро, детето ми. Добре, чакаме те. Нещо лошо ли се случи, детето ми? Идваш така набързо?

— Не, мамо, няма нищо. После ще говорим. Доскоро.

Затвори телефона, бързо излезе от къщи и се качи в едно такси. Бягаше… От собствените си мисли…

Когато пристигна в Анкара, си помисли, че отдавна не е идвала в този град, че всичко се е променило. Докато чакаше в таксито, за да се придвижат в натоварения трафик, погледна към хората, които се разхождаха в Куу паркъ, към лебедите в езерото. Вниманието й привлякоха двама млади, които седяха на една от пейките в парка и се държаха за ръце. Усмихна се. И тя бе седяла в този парк на една пейка с едно момче, когато веднъж през лятната ваканция бе дошла при леля си.

Колко бързо минаваше времето. Почувства топлината на слънчевите лъчи. Затвори очи. Спомни си очите на Джем, които я гледаха благо. Усмивката му, смехът сутрин, настроението, шегите, които си правеше с нея, когато се опитваше да я подразни… Колко странно, в такива моменти човек въобще не си спомня за лошите неща. Спомня си все хубавите. В себе си носеше такава дълбока мъка, че я оставяше без дъх. Беше избягала… Мислеше, че като избяга, ще остави там и мислите си, но ето че те пак бяха с нея.

Таксито се движеше надолу по булевард „Туналъ хилми“, навлезе в пресечката, водеща към булевард „Тунус“. Оставаше още малко до дома на леля й. Точно в този момент звънна телефонът й. Побърза да отвори чантата си. Намери телефона в дъното на чантата и се изненада, като видя изписаното на екрана име. Търсеше я Мине. Отдавна не бяха разговаряли. Мине бе много любопитна жена, но Бахар този път бе решена да не й казва подробности. Защото знаеше, че каквото й кажеше, веднага ще докладва на Джем. Вече не желаеше да изглежда слаба и безпомощна. Дори и да беше в окаяно състояние, никой не биваше да го знае.

Слезе от таксито, което спря в края на разбития тротоар на малката уличка, и докато влизаше през вратата на кооперацията, под която от дълги години се помещаваше все същото фотографско студио, започна да се моли: „Моля те, съжали се над мен, изтръгни тази любов от сърцето ми или ми я върни!“