Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Baglanma Korkusu, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Башак Саян

Заглавие: Страх от обвързване

Преводач: Нахиде Дениз

Издател: Ера

Година на издаване: 2012

ISBN: 9789543891931

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2092

История

  1. — Добавяне

27.

Истанбул, януари 2002

С телефона в ръка Бахар остана неподвижно на мястото си, като се опита да потисне надигащото се у нея странно чувство. От колко време не й отговаряше и не я търсеше. Знаеше, че Джем не обича телефоните, но сега преценяваше поведението му по друг начин, тъй като в последно време забелязваше нещо странно в действията му. Запита се къде ли допуска грешка. Или се лъжеше в своята преценка по отношение на неговите действия, или действително грешеше.

Стъписа се от внезапно връхлетялата я мисъл. Не искаше да мисли за това, но тази мисъл буквално се бе заковала като гвоздей в мозъка й. За Джем тя не бе достатъчно красива, достатъчно привлекателна, достатъчно млада. Знаеше, че той е мъж, на когото подхождат по-млади и по-красиви от нея жени. В началото на връзката им тя самата се бе изненадала от интереса му към нея. Изобщо не предполагаше, че той ще прояви внимание към нея. Всъщност Селин вероятно именно това имаше предвид, когато казваше „не е подходящ за теб“. Същото се опитваше да каже и Синан в първата вечер на запознанството им. В началото го разбра правилно! Но после той започна да увърта: „Казах го, защото Джем не е имал сериозна връзка.“

Вероятно нямаше друго обяснение за това, че от два дни не отговаряше на позвъняванията й или че не я търсеше. Беше омръзнала на Джем. Не я искаше! Явно си бе намерил по-хубава и по-млада жена. Бахар, по чиито бузи се стичаха сълзи, се отпусна във фотьойла. Не можа да заспи през цялата нощ. Непрекъснато гледаше към телефона, проверяваше дали няма съобщение.

След няколко часа имаше репетиция. Нищо не й се захващаше през последните дни, макар че се налагаше да работи едва ли не по шест или седем часа всеки ден. Нито репетициите, нито представленията й се удаваха, както би искала. Умът й постоянно бе зает с други неща. Затрудняваше се да се концентрира. Не й се ставаше от леглото, искаше й се да зарови глава във възглавницата и да спи.

Погледна се в голямото огледало в банята. Преди всичко не бе достатъчно слаба. Вероятно бе единствената балерина с тези килограми. Не се харесваше, въпреки че теглилката винаги показваше петдесет килограма, а хората я хвалеха за килограмите и тялото й. Заради професията трябваше винаги да изглежда слаба и във форма. Това оказваше такъв силен натиск върху нея, че булимията, от която не можеше да се отърве още от детските години, в последно време отново се проявяваше. Опитваше се да я контролира, доколкото й позволяват възможностите, но действително нямаше друг начин, за да премахне онова страхотно чувство на вина, което изпитваше след ядене.

Звънът на телефона я накара трескаво да се втурне към хола. Помисли, че я търси Джем. Страхът й и гневът й бяха преминали, на тяхно място се настани едно необяснимо вълнение. Взе телефона, но остана разочарована. Отговори с отчаян глас:

— Добро утро. Готова ли си? След малко тръгвам.

Търсеше я Селин. На случая гледаха от толкова различни точки, че на Бахар не й се искаше да й разказва. Колкото пъти се заемеше да й разказва нещо, свързано с Джем, накрая Селин се отегчаваше. Започнеше ли да й разказва за щастливите им мигове, Селин се държеше като че ли не е истина и се опитваше да й докаже, че се лъже. А появеше ли се някакъв проблем, заявяваше: „Виж, нали ти казах, бях права.“ Затова реши да не й разказва нищо.

— Не, не съм готова още. Не се чувствам добре. Ще отида на лекар. И ти иди. Може да взема един-два дни болнични. Нали днес нямаме представление. До един-два дни ще се оправя.

— Но ти всичко започна да изоставяш, моето момиче. Ще се провалим на подборните контроли. Единствено заради теб няма да мога да взема онази роля.

Бахар не знаеше какво да отговори. Трябваше ли да й предаде онова, което Сердар Акяваш й беше казал? Не знаеше как да й го каже. Не, в този момент не можеше да го стори. Трябваше да почака още малко и да й го каже в подходящ момент. Не умееше да лъже. Да не казваш истината и да лъжеш бяха две различни неща. Не, не, по някакъв начин трябваше да й го каже. При това нямаше нужда да разказва всичко, както си е. Достатъчно бе да каже онова, което мъжът бе подсказал.

— Да беше се включила в двойка с друга дубльорка.

— Щях да го направя, разбира се, ако знаех, че ще се появи някой си Джем и ще те обърка така. Но всеки вече си има дубльорка и не е лесно да намериш друга. Така ли постъпват приятелките?

— Аз нищо не съм направила. Само ти казвам, че съм болна, толкова.

— Разказвай ги на шапката ми! Или ще ходите някъде, или ще се затвориш вкъщи.

Ето, че не можеше да й каже! Не знаеше как да разкаже на Селин онова, което мислеше режисьорът! Добре, човекът беше го казал, но в последните дни представянето й на сцената беше под всякаква критика, така че можеше да се откаже. В този момент й се прииска Тюлин да е при нея. Тя не приличаше на никоя от двете. Имаше различен поглед, защото беше шеф в едно голямо издателство. Винаги гледаше обективно на нещата, никога не намесваше чувствата, контролираше добре всеки етап. В службата бе толкова натоварена, че не можеха често да се виждат и да разговарят дълго по телефона. В този момент само Тюлин можеше да я разбере.

Беше като замаяна от цялото това търсене на причините. В сценариите, които измисляше от негово име, и отговорите, които даваше, все нещо липсваше. Не можеше да са лъжливи чувствата, които изпитваше, когато е при него, когато го гледаше в очите. Непременно съзираше истината в очите му, когато го погледнеше. Или не беше така? От него ли очакваше да й го каже? Да разбере и да си тръгне ли? Как можеше да се случват такива неща, когато всичко вървеше добре?

Приемаше, че Джем е различен. Запозната бе и с предишния му начин на живот. Заради нея се бе отказал от него. Двамата се бяха променили, станали бяха различни, бяха започнали да правят неща, които преди не са правили, да мислят онова, което преди не са мислели, да се страхуват от онова, от което преди не са се страхували. Но не означаваше ли това любов?

Да се промениш доброволно заради друг човек. Бахар разбираше, че тази промяна му е дошла в повече. На Джем му домъчняваше за стария живот. Може би бе решил, когато по време на това пътешествие беше далеч от Бахар. Едно дълго отлагано решение.

Бахар стана, отвори прозореца и започна да гледа навън, за да не мисли повече за подробностите, които засилваха тревогата й. Точно в сградата отсреща бяха отворили кафене. Въпреки студа хората седяха на масите отвън.

Не можеше да попречи на мислите си. Сега по-добре разбираше причините за онези внезапни промени. На Джем му бе омръзнало!

Добре й дойде студът, който изпита. Чувстваше студа. Леденият вятър проникваше под ръкавите на тънката нощница, обземаше цялото й тяло и я връщаше към самата нея. Хората трескаво тичаха наляво и надясно, ученици с книги в ръце вървяха и разговаряха на висок глас, девойка в униформа, хванала за ръка по-възрастния си приятел, срамежливо се усмихваше. Какви ли мечти имаше момичето? Да завърши училището, да се омъжи за любимия си, да има деца от него, да има хубава професия и до края на живота си да живее щастливо.

Не бяха ли такива и нейните мечти? На нейните години и Бахар бе вярвала, че мечтите й ще се сбъднат. Но животът бе безпощаден. Изваждаше пред теб такива сурови, болезнени реалности, че не оставяше и следа от тези розови мечти. В продължение на много години ги съблазняваха с приказки с щастлив край и романтични филми. И още в първия си опит изпитваха мъката.

Запита се как ли се чувства Джем, с когото не бе разговаряла откакто замина за Анкара. Понякога, дори когато беше при нея, внезапно се променяше, превръщаше се в съвсем друг човек. В началото Бахар се изненадваше от тези внезапни промени. После започна да свиква. Знаеше, че след като в един момент изглеждаше щастлив и доволен, в следващия без причина или по неизвестни причини се превръщаше в опърничав и нервен човек. В такива моменти двамата ставаха врагове. Бахар изпитваше желание веднага да се отдалечи или да заплаче, но не помръдваше поради безпокойството, че ако си тръгне, ще стане още по-лошо.

Стана й студено. В момента, в който се обърна, за да си вземе някаква дреха, се сепна от звъна на телефона. Погледна към телефона: гневът и страхът я бяха напуснали и вместо това почувства обида. Търсеше я Джем. Прие разговора и застана неподвижно. От устата й не излизаше нито дума. Сякаш всичко, което бе обмисляла в продължение на часове и искаше да каже, се бе изпарило. Стори й се, че мълчанието е продължило с часове.

— Съжалявам, че не ти се обадих.

Искаше й се да се развика, но от устата й не излизаше нито звук. Не знаеше какво да каже. Така се страхуваше да не го загуби, че не смееше нищо да попита, нито да каже каквото и да е.

— Бахар, знам, че те огорчих. Но вярвай ми, целта ми в никакъв случай не бе да те обидя. Права си, че каквото и да се е случило, трябваше да ти се обадя, но ми се прииска за малко да остана сам.

Отново се възцари мълчание. В такива моменти страхът на Бахар се увеличаваше още повече. Тъкмо започна да се притеснява, че след малко ще й каже неща, които се страхува да чуе, Джем продължи да говори:

— Не разбирам защо така се получава.

— Виж, може да искаш да останеш сам. Това е съвсем естествено. Но можеше поне да се обадиш. В такъв случай и аз нямаше да се почувствам така зле.

— Права си. Не се ядосвай, моля те.

— Не се ядосвам. Човек не може дълго време да се сърди на любимия си човек.

— Аз се върнах. Ако искаш да те взема след работа. Ще хапнем нещо, може да отидем на кино.

— Може. Но днес няма да работя. Вкъщи съм.

— В такъв случай ще те взема от къщи. Ще решим, когато дойда.

След като затвори телефона, Бахар почувства, че успокоението и безпокойството са си подали ръце в нея. Макар че напрежението бе приключило, безпокойството не я напускаше. Пак не можа нищо да каже. В моменти, когато искаше да му сподели чувствата си, или мълчеше, или сменяше темата. Знаеше, че я обича по свой начин, но имаше моменти, в които й се искаше да й го каже.

Целия ден седя до прозореца и наблюдава навън. Нищо не й се правеше. Не й стигаше, че бе приключило продължилото два дни напрежение. Имаше някакъв проблем, усещаше го. Това бе такова нещо, че унищожаваше дори най-хубавите моменти. Останала бе без сили от усилията, които полагаше, за да улови душевните падения и извисявания у Джем, да нагажда крачките си към неговите. До вечерта нямаше работа. Реши да отиде в офиса на Тюлин на булевард „Истиклял“. Облече се набързо и излезе. Времето бе много студено. Сложи си дебелите вълнени ръкавици. Трябваше да намери такси. Да, беше наблизо, но нямаше сили да направи дори няколко крачки. В такова време не бе лесно да се намери свободно такси. А ако намереше, се изискваше и умение, за да убеди шофьора да я откара на кратко разстояние. Шофьорите, които в слънчево време спираха на всяка крачка пред човека и предлагаха да го качат, се изгубваха, щом застудееше или завалеше. Поздравиха се с момчето от вестникарската будка и тя скочи в първото свободно такси.

— Към „Съраселвилер“… — изрече плахо. Успокои се, че човекът не й се скара.

Докато пътуваха между магазините и кооперациите, се чувстваше като котенце, което е изгубило пътя си. Нямаше никаква идея какво трябва да направи. Искаше да стане някакво чудо и да се промени това объркано положение, да види всичко в цялата му яснота. Докато таксито се движеше от „Гюмюшсую“ към центъра, тя неволно погледна към входа на сградата. „Ех, да можех да те разбера — си каза, — да можех да те разбера…“ Таксито зави наляво от културния център „Ататюрк“, отмина светофара и спря вдясно. Шофьорът я гледаше с неразбиращ поглед. „Може би — си каза Бахар — му е дожаляло за мен!“ Плати и бързо слезе от колата. Пое си дълбоко дъх. Обичаше това място.

Погледна към сградите с избелели цветове, които въпреки това с цялото си великолепие предизвикваха новите сгради, и към морето от хора пред себе си. Въпреки студеното време пак бяха изпълнили „Истиклял“, по този странен булевард на Истанбул можеше във всеки час на деня да срещнеш най-различни хора. Много обичаше този булевард, защото събираше старото и новото, бялото и черното, съдържаше в себе си всякакви контрасти. С бързи крачки навлезе сред множеството и продължи да върви, като се оглеждаше.

Като дойдеше тук, винаги играеше любимата си игра. Наблюдаваше хората, измисляше по някаква история за тях. Всички са свикнали в живота да си слагат маски, но очите не могат да скрият истината. Облаците на тъгата се появяваха дори в най-радостните моменти… „Като съм дошла дотук, дали да не вляза в църквата и да запаля една свещичка“ — помисли си. „Сент Антоан“ бе най-красивата църква, която бе виждала. Духовната атмосфера, която се долавяше през витражите, й действаше добре.

Замислена, бе стигнала до сградата, където се намираше офисът на Тюлин. Асансьорът с трясък спря на петия етаж, тя излезе и почука на единствената стая, намираща се на етажа. След няколко секунди високо, слабо момче с очила, което бе облякло шарен пуловер върху сивата риза, отвори вратата и усмихнато се дръпна настрана. Топлият въздух, който я лъхна, когато влезе вътре, припомни на Бахар колко е студено навън.

— Ооо, кого виждаме! Милата госпожа Бахар дошла в нашето огнище. Добре дошли, моля!

На Бахар не й беше до разговори и шеги с колегите на приятелката й. Искаше да види Тюлин.

— Не се обадих, преди да дойда, но Тюлин свободна ли е?

Момчето, което пое палтото й, отговори:

— Да, да. Сега е свободна. Може да минеш.

Като премина през чакалнята, спря пред първата врата вдясно и леко отвори вратата. Надникна вътре и погледна към Тюлин, която седеше зад бюрото и си водеше някакви бележки.

— Ехооо, ехооо, аз дойдох.

Тюлин смъкна на носа си очилата и без да става от мястото си, я погледна. След това се усмихна:

— А, Бахар. Добре дошла. Защо не се обади.

— Откъде да знам. Не знаех какво да правя. Казах си, че може да отида в църквата. После си помислих защо да не дойда при теб. И ето ме тук.

Седна в креслото с цвят на слонова кост, което бе поставено пред отрупаното с книги бюро. Обичаше това място. Обичаше книгите. Искаше да сподели с Тюлин поне част от страховете си, за да й олекне, но не знаеше как да го направи.

— Какво ще пиеш?

— Не знам, може би кафе с мляко.

Тюлин вдигна телефона и докато поръчваше две кафета с мляко, Бахар взе една книга от бюрото и започна да я прелиства. Бе любовен роман. Не желаеше да чете любовни романи.

— Хайде, разказвай. Развълнувана си. Дано е на добро?

Бахар въздъхна дълбоко. Затова обичаше Тюлин. Разбираха се без думи.

— Как ще разбереш един човек обича ли те или не?

— Как ти хрумна това сега?

— Отговори ми. Как ще разбереш?

— Труден въпрос. Приятелят или любимият? Защото двете неща са различни.

— Любимият.

— Още по-труден въпрос. Само от едно нещо не можеш да разбереш. Защото историята на всеки е различна. Освен това някои хора не умеят да показват обичта си. Това не значи, че не обичат. — Спря и си пое дъх. Тъжно се усмихна. Върна се години назад. По времето, когато се боеше да признае, че обича… После продължи: — Понякога това, което смяташ, че е пречка за продължаването на една връзка, може да не заплашва връзката. Оттам научаваш нещо. Всъщност те отвежда на мястото, където трябва да бъдеш. От това място зависи съдбата ти.

— Според теб онова, което ние преживяваме с Джем, е част от голямата картина ли?

Тюлин се усмихна.

— Виж, мила Бахар. Понякога преживените изпитания може да направят тази връзка по-здрава.

Бахар отговори с наведена глава:

— Права си… Но даже тези мисли не намаляват болката ти.

Тюлин се усмихна тъжно и прошепна:

— Права си. Но никой не ти казва, че подхранваната с мъки любов не става по-голяма. В любовта няма спокойствие. Настъпи ли спокойствие, значи любовта отдавна си е отишла.

Бахар въздъхна и се усмихна, като продължи да си играе с гривната си с черен камък.

— Правилно. Може би това неспокойствие се нарича любов.

Помълча и погледна с насълзени очи към Тюлин.

— Но не разбирам. Защо един ден се държи много добре към мен, а на другия — много зле? Тъкмо когато си мисля, че не ме обича, че не ме иска, той прави нещо, от което разбирам, че всъщност не е така. И тъкмо когато започвам да мисля по този начин, той прави пак нещо, с което отново ме разочарова. Защо?

Тюлин забеляза, че любовта, за която бе затворила сърцето си заради преживените преди много години разочарования, поднася все същите изненади на всеки, който я изпитва. Любовта не се променя.

— Защото любовта е такава. Сътворена е от най-голямото щастие и най-дълбоката мъка на света. — Продължи да говори след кратка пауза: — Според мен ти си късметлийка. За съжаление днес вече няма много хора, които изживяват истинската любов, въпреки че може и да е горчива.

Възрастна жена с престилка на розови карета и големи джобове влезе в този момент и като сервира на масичката кафетата с мляко, излезе. В стаята се бе възцарила тягостна атмосфера. И двете знаеха, че в тази игра няма нито победители, нито победени. Бахар отпи от кафето си и погледна към Тюлин.

— Кога за последен път си се влюбвала?

Спомените хвърлиха сянка върху лицето на Тюлин. Това бе стара история. С тъжен край… По време на онази жестока автомобилна катастрофа бе изгубила голямата си любов. Но имаше още една причина, която досега не бе споделила с никого, но поради която чувстваше душата си пуста. Не бе посмяла да каже на любимия мъж „обичам те“, докато не почувства студения дъх на смъртта. Побоя се да му го каже. Произнесе думите, когато той беше в реанимацията.

И не знаеше дали я чу или не, защото въобще не дойде в съзнание. В онзи ден Тюлин се закле, че никога няма да изпусне момента, че няма да се бои да каже „обичам те“. Но не се появи никой, на когото да може да признае, че го обича. Въпреки че го чакаше от много години. Въпреки че съчувстваше на Бахар, от друга страна, я смяташе за късметлийка, че изпитва тези чувства. Истинската любов невинаги се изпречваше на пътя на човека.

— Бе толкова отдавна, че… Знаеш онази стара история… Повече не се случи.

Опита се да се усмихне. Тюлин говореше истината. Всеки следва съдбата си. Поради това беше безсмислено да насилваш и да изхабяваш себе си и другия срещу теб. Случваше се онова, което трябва да стане.

Не знаеше колко часа седя при Тюлин. Стъмваше се, когато излезе навън. Вдъхна студения въздух. Чувстваше се по-добре. Тюлин бе единствената, която я разбираше и й помагаше да се почувства добре. Между тях съществуваше някаква специална връзка. Понякога се разбираха без думи. Не беше опърничава като Селин. Бе внимателна и грижлива. Понякога дори изпълняваше ролята на майка. Въздъхна, като продължи да върви с ръце в джобовете. Искаше един ден да я види много щастлива, да е срещнала мъжа на своите мечти.

 

 

Когато влезе вкъщи, навън бе станало съвсем тъмно. Съблече палтото си и го окачи на закачалката. „Ама че съм измръзнала“ — си каза и взе от масичката дистанционното. В момента, в който включваше телевизора, се сепна от есемеса, изпратен на мобилния й телефон. Трескаво изтича към закачалката, където бе оставила чантата си, и извади телефона. Съобщението бе от Джем.

Съобщаваше „След пет минути съм там“.

Бахар се развълнува. Колко странно, въпреки изминалото време вълнението й не намаляваше. Погледна се в огледалото, а сърцето й продължаваше силно да тупти. Оправяше с ръце косата си, когато звънецът иззвъня. Натисна копчето на автомата и пое дъх, докато се отваряше външната врата. Изтръпна при мисълта, че след малко ще влезе носителят на очите, които не се насищаше да гледа, мъжът, за когото мислеше, че никога няма да спре да обича, където и да е.

Чу, че асансьорът със силен трясък слезе до долу, а след това със същия силен трясък започна да се изкачва. Вълнението й се усили още повече, когато огромният асансьор с цялата си тежест и издавайки някакъв ужасен звук, спря на площадката и се чу скърцането от отварянето на вратата. Свят й се завиваше от стъпките, които се приближаваха към нея. С всяка следваща стъпка чувстваше, че лицето й изгаря. Когато стъпките спряха пред нейната врата, затаи дъх в очакване.

Отвори вратата. Вече бе срещу нея. Любимият мъж, когото не се насищаше да гледа, когото нямаше да й омръзне да обича и в чиито очи се губеше. Каквито и необясними неща да направеше, въпреки че поради неспокойния му дух понякога се чувстваше като в ада, тя го обичаше с несекваща любов. Застанал насреща й, Джем дълго се взира в нея. Жълто-зелените пламъчета в очите му се виждаха още по-ясно. Нежността, която видя в тези очи, породи у нея желание да заплаче. След като преживя няколко дни като в ада, сега раят беше в краката й. Дори в „Божествена комедия“ може би нямаше такива силни и бързи преходи между ада и рая!

Като продължаваше да я гледа в очите, Джем бавно се приближи до нея. Бахар чувстваше горещия му дъх върху лицето си. Обхвана с ръце лицето й, повдигна лекичко главата й и отметна назад косата й. Бахар се страхуваше, че може да направи нещо погрешно и ще развали този момент. Стоеше, без да помръдва. Затвори очи. Знаеше, че ще се разплаче, ако още малко продължи да гледа тези искрящи очи. Изведнъж почувства като че огън е паднал върху устните й. От очите й бавно се отрони една сълза, която не успя да задържи. В момента, когато по устните си усети топлината от този огън, сълзите й потекоха на воля.

Целува я дълго, до насита, с копнеж. С преливаща отвътре любов… С внимателни движения, без да се откъсват един от друг, с впити устни и преплетени тела минаха през малкото коридорче. Когато стигнаха пред спалнята, Джем бутна вратата с ръка и я отвори. Пред леглото, покрито с бяла бродирана покривка, бавно свалиха дрехите един на друг. Отпуснаха се на леглото с пламнали тела. И двамата настръхнаха, когато студената покривка се допря до телата им. „Ето, това е раят“ — помисли. Да бъдеш в прегръдките на любимия мъж…

Нищо на този свят не можеше да се сравни с удоволствието, което изпитваше в този момент. Тялото й затрепери, когато Джем започна да я целува по врата, гърдите, корема. Отново го погледна в очите. В тях видя вълнението на преживявания момент. Очите на Джем ставаха зелени, когато се любеше. Ето че пак се връщаха към зеленото. Колко бе красив! Бахар отново почувства, че са едно цяло. Бе жената на Джем… Бахар бе жената на Джем.