Башак Саян
Страх от обвързване (14)

14.

Истанбул, януари 2010

Затворен от дълго време между четирите стени, от които може би нямаше да излезе жив, не му оставаше друго, освен да си направи равносметка. Мислите и спомените, които бе отхвърлял, сега изскачаха и го съсипваха. Разкаянието, което изпълваше душата му, не позволяваше на други чувства да излязат на преден план.

На всяка цена трябваше да се отърве от това чувство. Единственият начин бе да поправи сторената грешка. Трябваше да намери начин да се спаси от тази болница.

„Добре де — помисли, — но къде ще я намеря.“ Дали все още имаше същия телефонен номер? Бяха изминали много години, ами ако вече не го ползваше? В такъв случай ще отиде в дома й. Или не, ще потърси приятелката й Тюлин. Но как да се свърже с Тюлин? Никога не са били близки, затова не знаеше нищо за нея, нито пък си спомняше нещо. Бяха изминали много години… Не желаеше да казва на Синан, че има такъв план. Вероятно ще му каже да не се занимава с такива неща, защото е болен, и ще го уговаря да се откаже.

На следващия ден щяха да го изпишат. Госпожа Гюл каза, че вкъщи е приготвила всичко, сготвила е любимите му ястия, но Джем още не беше споделил, че вече не може да яде всичко. Изведнъж осъзна, че не желае вечер да остава сам. Това бе странно чувство. Самотата, за която до този ден се бе борил, сега му причиняваше болка. Нещата, от които се бе отказал и бе пропилял заради свободата и самотата, сега засилваха болката.

Преди няколко години майка му се разболя от болестта на Алцхаймер. Изпита странна празнина в себе си. В този момент разбра, че дори в несекващия гняв, който изпитваше към нея, всъщност има някаква близост. Един ден на връщане от свиждане с нея той за пръв път от много години насам се разрида на глас. „Възможно ли е да обичаш и да мразиш някого в еднаква степен?“ — се замисли тогава. Майка му, която в продължение на много години чувстваше чужда, действително сега бе чужда за него. Вече нямаше човек, с когото да си урежда сметките. Годините, през които бягаше от нея, бяха заседнали като топка в гърлото му. В продължение на седмици се налагаше да живее с това чувство. „Колко бързо минава времето“ — си каза. Струваше му се като че ли вчера се е случило. Едва когато ти останат малко дни, разбираш, че времето безпощадно изтича.

Ах, Бахар, ах… Никога не й призна, че я обича. Не можа да й го каже дори в моментите, когато го чувстваше. Сега съжаляваше. А всичко започна с голямо вълнение и решимост. Към нея почувства неща, които мислеше, че през целия си живот не е изпитвал към никого. Дълго я беше очаквал, но си заслужаваше. Заради нея се бе отказал от най-безкомпромисните неща. Но дойде ден, в който пак изпадна в паника. На пръв поглед всичко изглеждаше наред, нямаше проблеми. Но според него проблемът бе именно в това. Една връзка, в която всичко бе наред, вървеше към естествения си край. Обвързване… Дори брак… В началото го желаеше, естествено, не се плашеше, но когато започна да се реализира, го обхвана паника, която го накара да се чувства мъничък…

Живееха почти като в едно жилище. В къщата вече имаше една жена, с голям гардероб в стаята за обличане и с разпилени в банята вещи. По-точно живееше с една жена. Имаше до себе си някоя, която му сваряваше отвара от лимон и джоджен, когато е болен, всеки час мереше температурата му, да, обичаше я. Беше щастлив, но, от друга страна, не можеше да преодолее онова паническо чувство. В главата му се бе загнездила една мисъл: ами ако попадне в обвързващо положение, от което няма връщане? По-точно ако поради тази обвързаност човекът насреща му създаде затормозяващо положение за него? Нали да се привържеш по този начин за някого означава да не можеш да живееш без него? А най-голямото нещастие, което можеше да сполети човека, бе да живее сам. На всичкото отгоре жените в най-неочакван момент така оставяха човека, че да се чуди какво го е сполетяло. Можеше да прекара живота си в лекуване на раните си.

Ами ако Бахар бе прикрила истинското си лице, докато го завоюва?

Или свободата на Джем бе под заплаха? Въпреки че тя в нищо не се месеше, не оказваше какъвто и да е контрол, той се чувстваше отговорен. Отговорност, за която не се говори. Въпреки обърканите чувства успяваше да държи под контрол страховете си, полагаше много усилия, за да не ги почувства любимата жена.

Взе телефона и се обади вкъщи. След доста дълго позвъняване отсреща се дочу запъхтян женски глас:

— Как сте, господин Джем? Днес си идвате, нали? Какви неща съм ви приготвила само! Много ме изплашихте…

Госпожа Гюл го посети първия ден в болницата. Той й каза повече да не идва. Жената си имаше деца и семейство. След като по цял ден се занимаваше с домашните работи, в крайна сметка нямаше нужда да идва и в болницата.

— Не се безпокой, добре съм. Домъчня ми за твоите ястия, но за съжаление вече не мога да ям всичко. Вече ще приготвяш храната ми според списъка.

— Както пожелаете, господин Джем, вие първо излезте с Божията помощ. Имате ли нужда от нещо?

— В кабинета ми има един стар кафяв бележник с кожена подвързия. С телефонни номера. Може ли да ми намериш там един телефонен номер?

Госпожа Гюл се разтревожи, Джем дочуваше бързите й стъпки, докато вървеше към кабинета. Жената говореше със затаен дъх:

— Дойдох, господин Джем, една секунда… Търся… Ха, ето намерих. Ето, един кожен бележник.

— Би ли погледнала първо на Бахар Чънар?

Сърдечният му ритъм се ускори, докато затваряше телефона. За него вълнението не бе много полезно, но чувстваше като че ли целият му живот зависи от това. Изненадващото беше, че една преживяна преди много години любовна история, събуждаше сега подобни чувства у него. Пое дълбоко дъх и набра номера. Какво щеше да й каже след толкова години: „Здравей, как си?“ Или: „След като се озовах в болницата, разбрах колко си ценна, прости ми.“ Какво можеше да й каже? Като чуе гласа му, Бахар по всяка вероятност ще затвори телефона. След онази страхотна травма не можеше да се очаква нещо друго да направи. А може би се беше омъжила. Или беше щастлива с някой друг. Напрегна се, но след механичния отговор, който чу в телефонната слушалка, почувства, че губи надежда.

„Търсеният номер не се използва.“

Избра другия номер, който набързо беше написал върху хартия. Мобилният телефон можеше да е сменен, но домашният й телефон едва ли? Когато след много дълго позвъняване най-сетне отсреща някой вдигна, страховете му бяха достигнали връхната си точка. Обади се едно малко момче. Със сънлив глас каза: „Ало“. Настана кратко мълчание, Джем не знаеше какво да каже.

— Здравей, искам да говоря с госпожа Бахар.

Детето завика „майко“ и Джем чу нечий глас. Прииска му се да затвори телефона, но равносметката на годините и съжалението не му позволяваха. Трябваше да се разплати с живота.

— Моля, с кого говоря?

Гласът от другата страна на телефонната линия бе непознат. Джем все пак не беше сигурен.

— Аз търся госпожа Бахар.

— Тук не живее никаква Бахар, сигурно сте сгрешили номера.

— Така ли? Много съжалявам. Прощавайте, дочуване.

Въпреки това изпита голямо облекчение. За момент предположи, че Бахар се е омъжила и е създала семейство, но се излъга. В крайна сметка бе само предположение. Замисли се какво трябва да направи. Ще потърси Тюлин, но тя бе от хората, които след случилото се го мразеха. Нямаше да е лесно да я склони, но нямаше друг избор. Преди всичко трябваше да помисли как да я намери.

От унеса го извади гласът на лекаря, който влезе в стаята:

— Честито оздравяване, господин Джем. В определени дни ще идвате на преглед, обяснихме ви и останалото, което трябва да правите. Моля, бъдете внимателен.

Една мисъл го владееше, докато стискаше ръката на лекаря; час по-скоро да се отърве от тази болница и да намери Бахар.