Башак Саян
Страх от обвързване (45)

45.

Истанбул, март 2010

Луната се отразяваше в локвите. Той крачеше бързо по улиците с ръце, пъхнати в джобовете на дебелото палто. Малко по-нататък чу мяукането на една котка. Звукът разкъсваше тъмнината на нощта и приличаше на писък. Не обичаше да върви по улиците в този час. Група момчета, които вдишваха лепило, със замъглени очи бяха изгледали този изплашен мъж, за щастие нито едно не остави заниманието си и не тръгна след него. Вървеше към къщи и се обръщаше назад, за да види дали не го преследват. Къщата му беше на съседната улица. Ускори крачки и пристигна пред кооперацията, чийто вход се осветяваше от уличната лампа. Отдъхна си с облекчение и влезе вътре. Натисна копчето на асансьора, но той не дойде. Беше намерил време да се повреди! Не стига, че бе вървял толкова дълго, но сега се налагаше да изкачи не знам колко си стъпала.

Когато стигна на последното стъпало, почти не му бяха останали сили, за да позвъни на вратата. Краката му трепереха. Провикна се към жена си, която му отвори вратата:

— Зейнеб, донеси ми нещо за пиене. Измръзнах.

Зейнеб, която бе наметнала набързо халата върху нощницата, се затича към кухнята и след като се върна с поднос с две чаши, заговори:

— Изпих няколко кафета, докато те чаках. Затова имаше готово. — Остави каната с кафе на масичката и попита: — Е, Синан, какво стана, разказвай, ще умра от любопитство.

Той отпи глътка от горещото кафе, топлината започна да се разлива по тялото му. Облегна се назад, потърка лицето си с ръце и започна да говори:

— Не ми разрешиха свиждане с него. Ще остане в затвора. Разговарях с бате Хасан. Той ще му бъде адвокат. Утре щял да разговаря с още няколко души. Целта е да издейства да бъде отменена мярката за задържане, но изглежда трудно.

— Добре де, но как е станало? Какво е направил? Защо го е направил?

— Не знам подробностите. Не разказал много и на бате Хасан. Само повтарял: „Този път удържах на думата си.“ И знае само това, което му разказали полицаите и болничните служители.

— Какво са разказали? Хайде, говори, Синан! Не ме измъчвай!

— От деня, в който влязъл в болницата, въобще не се отделил от леглото й! Когато някой близък на Бахар идвал на свиждане, отивал в кафенето и след като изчаквал да си тръгне, пак се връщал при нея. Тюлин ходила няколко пъти. Видяла, че е много нещастен.

Спря. Не можеше да повярва, че това е краят на тази история. На съдбата не можеше да се попречи, понякога е съкрушаваща. След малко продължи да разказва:

— Състоянието на Бахар било много тежко, когато я откарали в болницата. Поначало много късно открили заболяването й. Първите няколко дни можела да говори. Но след това състоянието й се влошило и когато болките станали нетърпими, започнали да й слагат морфин. Джем непрекъснато бил до нея. Една нощ състоянието й много се влошило, звукът на апарата, към който била свързана, отеквал в коридорите на болницата. Сърцето й спряло. В този момент Джем изгубил съзнание. Веднага я откарали в интензивното.

Протегна се и взе една цигара от дървената табакера, приготвена специално за гости. По принцип не пушеше, но не издържа и реши да запали една. Продължи да говори:

— Дни наред Джем седял пред интензивното. Очаквал добрата новина. Казали му да си отиде, но той заявил на лекарите, че няма да си тръгне, докато Бахар е там.

Смукна от цигарата и тъй като не искаше Зейнеб да види насълзените му очи, продължи да говори с наведена глава:

— Един ден му се наложило да излезе за малко. Когато се върнал, видял раздвижване пред стаята. Там била майката на Бахар, която горко се вайкала. В същия момент дошъл един лекар и им казал, че повече нищо не могат да направят, освен да чакат. Можело да продължи седмица или месец, казал лекарят. Единственото, което я поддържало, бил апаратът. Трябвало да бъдат силни, казал той и си отишъл.

За да разведри атмосферата, Зейнеб отново напълни чашите с кафе и седна срещу Синан. Тя нямаше представа какво бе означавала Бахар за Синан. Той бе простил на Джем, но след този ден тримата никога не се събраха заедно. Съзнателно отбягваха това, като че ли си бяха дали дума.

— Как го арестували? Къде го задържали? — попита Зейнеб.

— Медицинските сестри го намерили до апарата. Държал щепсела в ръце и непрекъснато повтарял: „Този път удържах на думата си.“ Отначало му дали успокоително, след това дошли полицаите и го отвели. Майка й викала след него: „Рожбата ми си отиде заради тебе.“

Зейнеб дълбоко въздъхна, въпреки че не познаваше Бахар.

— Жалко — каза, — смъртта ги раздели тъкмо когато отново се намериха.

Синан кимна и избърса с ръка сълзите си.

— Забраняват свиждане на всички, които не са роднини на Джем. Лошото е, че той си няма никого. Аз съм най-близкият му човек, но не мога да отида на свиждане, защото нямаме родствена връзка. Бате Хасан ще се опита да направи нещо.

— А кога е погребението?

— Погребали са я. Утре ще отида да посетя гроба й.

— Жалко… Защо са се разделили?

Синан въздъхна. Как да разкаже всичко това на Зейнеб? Ще го разбере ли, ако й каже, че страхът от обвързване ги докара до това положение?

— Заради страховете на Джем… Защото, бягайки от страховете си, не намери смелост да приеме действителността…

— Какъв ли страх е бил неговият?

Зейнеб познаваше Джем, но така и не го опозна истински.

— Страх от обвързване…

Тя наметна върху Синан одеялото, което донесе отвътре. В същия момент той осъзна, че му е студено. В този живот няма нищо по-хубаво от това човек да си има някой, който знае какво чувства, какво изпитва, преди даже той самият да е забелязал. Джем много късно бе разбрал това. Всичко бе свършило, когато го осъзна. През мокрото стъкло на прозореца дълго наблюдава светлините на Истанбул. Беше благодарен, че има семейство.

Замисли се за Джем. Какво ли правеше в този момент, какво ли чувстваше? Възможно ли бе, когато обичаш някого така силно, да изключиш апарата, който го свързва към живота? Дали това можеше да направи само някой, който силно обича? Как ли би постъпил на мястото на Джем? Почувства остра болка. Това бе най-страшното състояние, в което можеше да изпадне човек. Какво ли би поискал от жена си, ако и той изпитваше подобни болки? Отговорът блесна като светкавица. Разбира се, че ще поиска да сложи край на болките му. Когато даже не беше в състояние да го изрече… Когато единственият диалог между живота и смъртта се намираше в края на един апарат…

Какъв странен механизъм бе човешкото тяло в такъв случай. Мозъкът бе умрял, но сърцето продължаваше да живее. Дишането, както и другите функции бяха работа на мозъка, но той не бе господар на сърцето. Сърцето бе господар на самия себе си. Въздухът, който пълнеше дробовете, се подаваше от една машина, но в крайна сметка сърцето продължаваше да тупти според собствените си заповеди. Единственото, което можеше да се направи в подобни случаи, бе да се изчака спирането на сърцето. Понякога спираше след седмица, друг път — след месеци, но хората предпочитаха да чакат до края. „Всеки мисли за себе си — промърмори. Искат да привикнат към тази смърт!“

Отново изтри с ръка сълзите си и помисли, че разбира Джем. Бе наясно, че направеното изискваше голяма смелост и любов. Но на никого не можеше да го каже… Защото никой не можеше да разбере връзката между смъртта и любовта, освен влюбените…