Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Baglanma Korkusu, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Башак Саян

Заглавие: Страх от обвързване

Преводач: Нахиде Дениз

Издател: Ера

Година на издаване: 2012

ISBN: 9789543891931

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2092

История

  1. — Добавяне

30.

Истанбул — Измир, април 2002

Джем не знаеше защо постъпва по този начин. По-точно се страхуваше да изрече онова, което знаеше. Подпря лакти на масата и обхвана с ръце главата си. Всичко сякаш излизаше извън контрола. Като че някаква сила бе завзела целия контрол и му нашепваше какво трябва да прави. Разхлаби вратовръзката си. В същия момент натисна копчето на телефона и в стаята се разнесе енергичният глас на секретарката:

— Господин Джем, обадиха се да предупредят, че може да закъснеят половин час, попаднали в задръстване. Аз ще уведомя всички участници в съвещанието.

Всъщност дори и след половин час нямаше да е в състояние да говори. Изпитваше едно странно, непознато чувство. Като че съжалението и чувството на облекчение се бяха хванали за ръце, но не знаеше какво е това чувство, което се отразяваше върху всекидневието.

Помисли за онази нощ, заради която събитията стигнаха до тази точка, и за утрото. Вечерта нямаше никакъв проблем, но същинският проблем бе в него. Разбираше, че постепенно става все по-слаб пред любовта. Колкото по-силна беше любовта му, толкова по-студено се държеше. Знаеше, че ще го помислят за жесток и безсърдечен, но страхът, който изпитваше, бе толкова силен, че нямаше друго средство, за да се пази.

Стоеше възможно по-далеч от Бахар. Когато тя беше при него, се държеше студено, не й обръщаше внимание. През цялата вечер се опитваше да се разсее с глупави разговори в интернет. Измъчваше се, че се държи по този начин, докато горкото момиче го чака вътре, но същевременно му олекваше. Така имаше усещането, че все още е господар на положението. В последно време вършеше ужасни неща. Искаше на Бахар да й писне. Да й писне и да си отиде… Да си отиде и да изпита мъката, която и той ще изпита, и накрая да се сложи край на мъките! Защото вместо да продължава да живее с мъката, по-добре ще е да се разделят… Известно време ще копнее и когато не се виждат, раната ще зарасне. И след известно време съвсем ще я забрави.

Знаеше, че ако отлага, раздялата ще бъде още по-трудна, ще изпадне в още по-дълбока депресия и угризението на съвестта, което чувства, ще отрови живота й. Защото рано или късно тя ще поиска повече от това, което може да й даде. И щом не й го даде, ще си тръгне. Щом като преживяванията в този момент го впечатляваха до такава степен, значи по-късно, когато съвсем се привържеше, въобще нямаше да може да се откъсне.

Знаеше, че в онази утрин имаше нещо странно. Бахар искаше да си тръгне, но като луда се страхуваше да го направи. Постъпките му я принуждаваха към това, но все пак по някакъв странен начин тя се страхуваше да си тръгне. В интерес на истината тя не знаеше какво прави. И двамата се бореха като луди с хаоса.

„Ето — помисли, — любовта е нещо такова. Превръща човека в безволево същество. И в крайна сметка се удавя в морето от чувства, които сам е създал.“ Тази бе причината за бягството му в продължение на много години. За пръв път бе решил да се предаде, но разбираше, че е истина всичко, в което човек е вярвал в продължение на много години. Всъщност проблемът не бе, че Бахар му търсеше сметка. Проблемът не бе и в извоюването на повече свобода. Вътре в себе си знаеше истината. Когато дойдеше денят на истината, той все така щеше да се бои от изневяра, от изоставяне, подобно на онова, което изживя като малко момче, когато майка му го изостави, от изпадане в бездънна депресия… И този ден щеше да настъпи в момент, когато напълно се е разкрил, свикнал е и се е привързал…

Понякога му се искаше да повярва в любовта на Бахар. Изпитваше признателност, че има някой, който го обича толкова много. Виждаше тази любов в очите й. Но ето че веднага след това се сепваше от истината и си казваше, че на никоя жена не бива да се доверява. Нали и майка му така беше поглеждала към баща му? Нали се бяха оженили по любов? Но в момент, когато си живееха мирно и спокойно, тя пожела да изпита други вълнения и си замина. И бе нарекла това вълнение любов. Любовта бе толкова силна, че я бе принудила да изостави мъжа си и шестгодишния си син, който имаше нужда от нея. Нямаше никаква гаранция, че един ден и Бахар няма да си тръгне. При това нямаше и обвързващи обстоятелства, като едно дете например. Като всяка жена и тя ще става все по-силна и по-безпощадна. Ах, тези жени! Невинни на вид, а в действителност дяволи!

Сърцето му се разкъсваше, когато чу риданията й откъм спалнята. Искаше му се бързо да влезе, да я прегърне и да й каже: „Прости ми, не исках да кажа това.“ Обаче остана пред вратата. След малко вратата се отвори, Бахар го погледна със зачервени от плач очи. Очите й бяха толкова красиви… Излъчваха такава невинност, че му се искаше да им повярва. Дълго го гледа мълчаливо и след това наведе глава, и изрече онова, което той хем искаше да чуе, хем се страхуваше да чуе.

— Искаш да се разделим, нали?

Всъщност това не бе въпрос. Не, преди всичко бе желание. Бе изменен вид на изречението „Искам да се разделим“. Така вината за всичко щеше да е негова и той щеше да изпитва угризения на съвестта. Ето пак женска хитрост! Съзнателно иска да те накара да изпитваш угризения на съвестта. Какво си мислеше? Че ще я моли: „Не, няма да се разделим, не ме оставяй, моля те.“ Това бе крачка, направена, за да се предаде той. Отговори гневно:

— Да…

Отговорът му промени реалността отпреди пет минути. Докато Бахар трескаво прибираше нещата си, той се бе оттеглил в кабинета си и седеше, без да издаде нито звук. Единственото чувство, което изпитваше, бе облекчение. Вече бе свободен. Можеше да ходи, където си поиска, да прави неща, за които няма да се чувства длъжен да дава сметка. Или по-точно казано, без да го измъчва съвестта. Значи не бе толкова слаб, колкото си мислеше. Значи бе спечелил битката с любовта. Не го унищожи онова чувство, което смачкваше и стъпкваше всички. Обикна това чувство.

Добре де, а какво чувстваше сега? Онова нещо, което предизвикваше вътрешно притеснение… Причината да не изпитва удоволствие от нищо… Не му се ходеше на работа, не му се вършеше нищо, нито му се говореше с хората… Копнееше за нея. Въпреки че му бе трудно да го признае пред себе си… Мъчно му беше за всичко, за което й се ядосваше преди. Когато постоянно го търсеше през деня, докато работи, когато развълнувано правеше планове, макар да знаеше, че той не обича да се правят планове, да знае, че тя е вкъщи, дори и да не говорят, старанието, с което готвеше ястията, които бе научила специално за него, когато поставяше главата на гърдите му, докато гледаха някой филм, да я прегръща… Всичко… Копнежът го бе обзел. Не, не издържаше да се бори с това чувство. Най-добре ще е да напусне за няколко дни града. Отдалечаването винаги помагаше. Позволяваше му да се откъсне от нещата, които обича.

Вдигна слушалката и съобщи на секретарката:

— Йозлем, аз няма да участвам в съвещанието. Измисли нещо. Освен това веднага ми осигури билет за самолета за Измир.

Йозлем отдавна работеше с него. Знаеше, че Джем много държи на работата си, и разбираше, че щом не желае да присъства на това важно съвещание, значи има сериозен проблем.

Джем извади мобилния си телефон и започна да набира един номер. Потърси Мине. Преди няколко дни му бе казала, че ще ходи в Измир. След като се скара със Синан, се срещаше по-често с Мине. Тя никога не би могла да замени Синан, но въпреки това го изслушваше, развличаше го. Любопитството й и това, че не умееше да пази тайни, бяха неприятните черти на характера й, но всъщност беше добър човек. Освен това нямаше друг, с когото да сподели.

— Мине, как си? Знаеш ли, реших и аз да дойда. След няколко часа ще съм там.

От другия край на линията се чу веселият глас на Мине:

— Супер! С Бахар ли ще дойдете?

Джем се обърка, но веднага се съвзе и отговори:

— Не, идвам сам. Трябва да се поразсея, имам нужда.

Тя разбра, че има някакъв проблем. Не започна да го разпитва, защото знаеше, че като се видят, той ще й разкаже всичко.

Няколко часа по-късно, когато слезе на летището „Аднан Мендерес“ в Измир, Джем започна да се пита дали не сгреши, като дойде в Измир. Но какво щеше да прави в Измир? Освен това за последен път бе идвал тук с Бахар. Спомняше си деня, в който се принуди да й разкрие чувствата си.

Слезе от самолета, тръгна към залата за получаване на багажа и изведнъж се закова на място. Цялото му тяло се тресеше в конвулсии. Сърцето го стягаше. Опита се да се успокои и продължи да върви. В същия момент изпита чувството, че пада в някаква пропаст. Отново го обхвана паника. Пристъпите на паника от доста време бяха престанали, но сега кой знае защо тя отново се появи. Трескаво започна да рови в джобовете си. Редовно взимаше лекарствата си, макар че бе намалил дозата. В този момент само ксанаксът можеше да му помогне. За съжаление лекарството се намираше в куфара му.

Седна на една пейка. Затвори очи и си представи, че е на брега на морето. Представи си, че върви между вълните и по блестящите като злато пясъци. Светлозеленото и синьото на морето бяха най-красивите цветове, които бе виждал. Изведнъж чу чайките. Почувства отлива на вълните и заедно с тях оттичането на пясъка под босите му крака. Почувства, че сърдечният му ритъм се нормализира. Продължи да мечтае със затворени очи. Имаше едно куче, което лаеше. Това бе Арес — кучето, което бе изгубил като дете. Весело тичаше към него. Слънцето блестеше над главата му. Обзе го желание да отиде под сянката на дългите тополи, които се намираха по-нататък. Постепенно се успокои. Изчезна чувството, че умира. Добре че кризата бързо премина.

Внезапно дочу женски глас до себе си:

— Пардон, лентата с багажа отдавна започна да се върти, мисля, че не забелязахте. Добре ли сте?

Това бе елегантно облечената, красива жена, която седеше на седалката на другия ред в бизнес класа.

— Добре съм. Нищо ми няма. Много сте мила — отговори той.

Тръгна към въртящата се лента и спря до нея. Ако беше предишният Джем, в никакъв случай не би изпуснал тази жена. Веднага щеше да започне да флиртува. А сега не забелязваше нищо. Едничкото му желание бе час по-скоро да отиде в хотела, да се качи в стаята си и да си легне.

Видя куфара си и веднага го грабна. Когато излезе от летището и се качваше в таксито, забеляза, че времето не е толкова студено като в Истанбул. Най-малкото щеше да е добро за разходки. Таксито приближи до хотела и той си спомни онази нощ в Измир, нощта, в която за пръв път останаха сами в банята на хотелската стая. Спомни си как сърцето му се изпълни с вълнение, как го достраша, че няма да я види повече. Спомни си как й каза: „Не си отивай…“ Тези думи промениха всичко.

Телефонът му иззвъня, когато таксито пристигна пред хотела. Мине го търсеше. Джем се страхуваше, че кризата може да се повтори. Трябваше малко да си почине. Плати на шофьора и слезе от таксито.

— Как мина пътуването, миличък? В колко ще се срещнем? Какво ще правим?

„Непрекъснато задава въпроси — помисли Джем. — Човек никога ли не се променя?“

— Мине, не се чувствам добре. Ще си почина малко. Да вечеряме заедно. Ти резервирай маса, аз ще се присъединя.

Затвори телефона, настани се в стаята и се излегна в голямото легло. Дръпна плътните завеси и в стаята стана съвсем тъмно. Извади от куфара едно розово хапче и го изпи. Обхвана го безгрижие, което му харесваше. След малко щеше да потъне в сън и макар за кратко, щеше да забрави безпокойството, което дни наред носеше в себе си.

Клепачите му натежаха. Бяха като две кюлчета. Шумът на града се отдалечаваше от ушите му, затвори очи.

Не знаеше колко часа е спал. Като че бе легнал не да спи, а да умре. Погледна часовника си, минаваше девет. Беше спал осемнайсет часа. Не повярва. Стана и дръпна завесите, ярките слънчеви лъчи нахлуха в стаята. Взе телефона от кафявото нощно шкафче до леглото. Имаше осемдесет повиквания. Не повярва на очите си. Всички го бяха търсили. Сигурно се бяха притеснили. Докато пълнеше ваната с вода, набра номера. Чу сънливия, но разтревожен глас на Мине:

— Джем, не мога да повярвам, четирийсет пъти те търсих. Къде си?

— Извинявай, но взех едно хапче и съм заспал дълбоко.

— Помислих, че нещо е станало с теб. Обадих се на всички. Не каза и в кой хотел си отседнал. Попитах Йозлем и така открих хотела ти. Но все казваха, че те няма. Много се притесних.

Взе едно от пластмасовите шишенца, поставени пред огледалото в банята, отвори капачката и изсипа съдържанието му във ваната. В този момент отново се сети за Бахар. Да напълни ваната бе любимото й занятие. А Джем й се подиграваше.

— Поисках от рецепцията да не ме свързват по телефона, за да си почина. Права си. Станалото — станало… Какво ще правим? Хайде, ставай, заведи ме някъде да закусим.

— Добре, ще взема душ и идвам. След един час съм при теб.

Отпусна се във ваната и затвори очи. „Колко странно — помисли, — идва ден, когато неща, за които си се ядосвал на друг, че ги е правил, започваш сам да ги правиш, защото ти напомнят за него.“ Почувства топлината на водата. Не знаеше какво трябва да направи. От петнайсет дни от Бахар нямаше ни вест, ни кост. Нямаше представа къде е, какво прави. Дали не бе приела някого другиго в живота си, за да излекува раната си? Не, Бахар не беше такава. Ами ако неочаквано се бе запознала с друг. Ако в този мъчителен период се беше появил някой, който да я приласкае…

Изведнъж гневно отвори очи. Ядосваше се на себе си. Тази променливост, тази страхливост, тези промени в настроението всъщност дразнеха и измъчваха преди всичко него самия.

— Не искаше ли да се разделите? — си каза на висок глас. — Не направи ли и ти всичко, което е по силите ти, за да се разделиш с момичето? Ти пожела да си отиде! Кой ще те понася, глупако, кой ще те понася!

Като излизаше разгневен от ваната, единственият въпрос, който се въртеше в главата му, бе къде ли е Бахар, в какво ли състояние се намира. Искаше да научи, но как…