Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Baglanma Korkusu, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Башак Саян

Заглавие: Страх от обвързване

Преводач: Нахиде Дениз

Издател: Ера

Година на издаване: 2012

ISBN: 9789543891931

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2092

История

  1. — Добавяне

42.

Сапанджа, март 2010

Тюлин избърса сълзите си и отвори чекмеджетата на старата работна маса. Къде ли бе оставила тези проклети лекарски заключения! Не можеше да ги намери. Погледна в малкия куфар, поставен до масата, от който извади една-две книги и пак ги върна в куфара, а после към шкафа срещу прозореца, където бяха подредени няколко реда папки. От вчера непрекъснато плачеше. Въпреки че от доста време знаеше какво е положението, в сърцето й все пак се таеше надежда. Въпреки че бе човек, който през целия си живот не е вярвал в чудеса, в последно време се утешаваше с разкази за чудеса. На всичкото отгоре като че ли напоследък всичко бе започнало да се оправя.

След като видя Джем, като че светлината в очите на Бахар се бе върнала. Смееше се повече, като че ли по-малко тъгуваше. Може би той бе нейната светлина в онази тъмнина, която караше човек да настръхне! Може би това бе причината, за да се появи и да дойде след толкова много години. Всевишният бе избрал този начин, за да извърши едно от чудесата си. С един замах бе свалил тежкия товар, който в продължение на много години бе носила на гърба си, въпросите, които не можеше да изтрие, съмненията дали любовта й, която по никакъв начин не свършваше, е взаимна. Сега знаеше, че той я е обичал даже когато не го е виждала, не го е докосвала, и това й бе достатъчно. Колко болезнено! Такава трагична история беше достойна само за филмите, а не за живота.

В момента, в който намери изследванията, поставени върху най-горния рафт на потъналия в прах шкаф, се позвъни на вратата. Едно русокосо момиче, което държеше майка си за ръка, влезе вътре. Беше на около пет години. Момченце на същата възраст държеше другата ръка на майката. Усмихнатата жена влезе вътре и галейки косите на момиченцето, които блестяха като златна диадема, заговори:

— Хайде, попитай за кака си Бахар, нали това искаше.

Момиченцето се смути.

— Ама хайде де, попитай я. Нали все за това ме питаш?

След като майката настоя, момиченцето попита:

— Защо я няма кака Бахар?

Изглеждаше толкова невинна, че…

Като се стараеше да не проличи, че преди малко е плакала, Тюлин отговори:

— Малко е болна, миличкото ми. Затова я няма. Почива си вкъщи.

— Ще оздравее ли?

— Разбира се, че ще оздравее.

— Добре де, а кога ще дойде? На мен много ми домъчня за нея.

— Щом се почувства по-добре, мило. Като й кажа, че ти е домъчняло за нея, ще се зарадва и по-бързо ще оздравее. Докато се върне, кака Йелиз ще работи с вас.

Момиченцето кимна, а майката се обади:

— От дни насам само за кака Бахар говори и не иска да чуе за никой друг. Нали госпожа Бахар я запали за балета. Надявам се, че веднага ще се изправи на крака.

Тюлин погали косите на момиченцето.

— Благодаря.

След като вратата се затвори, прибра в малкия куфар изследванията, които намери преди малко, премина в облицования с огледала салон за работа. Всички бяха излезли. Йелиз я погледна с тъжни очи и продума:

— Аз тръгвам. Ще кажете ли нещо?

— Не, мила Йелиз. И аз след малко заминавам за Истанбул. Пак ще дойда към края на седмицата.

— Добре, ако се случи нещо, ще ви се обадя.

Момичето излезе Тюлин загаси лампите в салона и отиде в задната стая. Седна, за да си почине. Беше объркана. Знаеше какво трябва да направи, но Бахар с такъв категоричен тон я бе предупредила, че не можеше да реши. Извади мобилния си телефон и се замисли. Ако не го направи, може би ще съжалява до края на живота си. Освен това Джем имаше право да знае. От около един месец и половина той постоянно й се обаждаше, за да пита за Бахар, и все се налагаше да го лъже. Но Джем не се отказваше. Каквото и да му кажеше Тюлин, той настояваше, че има нещо, което не може да разбере. Но как можеше Тюлин да му разкаже истината? При положение, че Бахар не желаеше да я разкаже на Джем…

Остана разпъната между съвестта и разума. Искаше й се да послуша вътрешния си глас, но вътре беше така шумно, че гласът не се чуваше. Неохотно издърпа чекмеджето на масата. Беше пълно с хартии, документи, парченца плат, листчета. При вида на листчетата се засмя. Откакто я познаваше, Бахар отбелязваше всичко на листчета. Отваряйки долното чекмедже, забеляза стари балетни пантофки. Панделките бяха с цвят пепел от рози. „Любимият й цвят“ — въздъхна Тюлин. Взе ги в ръце. Вероятно това бяха последните пантофки, с които Бахар танцува на сцената. Защото първите криеше вкъщи. После изведнъж като че ли се сети за нещо, стана и прибра в една торба старите пантофки заедно с балетните пачки от бял тюл, които стояха в гардероба. Взе телефона от мястото, където го беше оставила, и решително набра номера, който знаеше наизуст. Докато слушаше механичния глас, вече знаеше, че постъпва правилно. Бе сигурна.

— Здравей, Джем, как си?

— Здравей, Тюлин. Да кажем добре, че да сме още по-добре. Досега все аз не те оставях на мира и те търсех, но този път ти ме потърси. Как си?

— Аз съм добре. Но такова…

Не знаеше как да продължи или откъде да започне.

— Какво има, Тюлин? Проблем ли има? За Бахар ли се отнася?

— Да, има един проблем. Но не зная как да ти го кажа.

— Моля те, повече не ме оставяй в неведение, кажи какво стана!

Трябваше да му разкаже. Трябваше да му разкаже с най-големи подробности онова, за което повече от месец се опитваше да намери някакъв отговор. Трябваше да му каже кое е липсващото парче. Пое дълбоко дъх и започна да говори:

— Има нещо, което не ти казах. Много важно нещо… Всъщност исках да ти го кажа още в първия момент, когато те видях, но ме спря обещанието, което дадох на Бахар. Кой знае колко пъти ръката ми посягаше към телефона, колко пъти, докато ти ме питаше, си казвах, че ще разкажа всичко, но не можах да го направя. — Помълча няколко секунди. После продължи: — Даденото обещание ми тежи. Все си спомням онова, което ми каза с насълзени очи.

— Тюлин, не издържам повече. Моля те, кажи!

Гласът на Тюлин трепереше:

— Бахар не искаше да те види, защото все още много те обича. Обича те повече от себе си.

Изведнъж настъпи мълчание. Душата на Джем се преизпълни от щастие. Бахар все още го обичаше! Добре де, какъв беше проблемът в такъв случай, защо му бе казала, че ще замине?

— Не разбирам. Би ли се изразила по-ясно?

— Бахар от доста време насам е болна, Джем. Много болна.

Гласът й още повече се разтрепери. Хапеше устни и се задавяше от усилието, което полагаше, за да не заплаче.

— Болна ли е? От какво е болна? В такъв случай веднага да й помогнем.

В гласа на Джем имаше ужас. Бе забелязал, че има нещо много лошо, но мисълта, че непременно ще се намери изход, кънтеше буквално като ехо в него. Тъй като Тюлин не му отговори, повтори въпроса си, като се опитваше да бъде спокоен:

— Тюлин, попитах те от какво е болна?

— Рак. Рак на панкреаса.

Тюлин не можа повече да се сдържи и започна да плаче.

Джем бе като ударен от гръм.

— Имам няколко познати лекари, веднага ще им се обадя. Ракът вече се лекува.

— Не. Откриха го в последния стадий. Навсякъде има разсейки. Обхванал е костите, белия дроб — отговори тя.

— Лечение… Не се ли подложи на лечение?

Джем водеше най-трудния разговор в живота си, думите като че ли го тровеха. Започна да плаче.

Не бе по-различно и състоянието на Тюлин. Но трябваше да е спокойна, да разкаже на Джем всички подробности.

— Подложи се на лечение, но ракът бе в толкова напреднал стадий, че лекарите не можаха да помогнат. Казаха, че й остават няколко месеца. Най-добре е да прекара спокойно оставащото й време.

Пак заплака и не можа да продължи. Джем мълчеше. Като че се бе превърнал в камък. След няколко секунди Тюлин пак заговори:

— Когато ти дойде при мен, аз знаех всичко, но не ти казах. Защото веднъж, когато отивахме към болницата и заговорихме за теб, а всъщност години бяха изминали, откакто не бяхме говорили за теб, ме помоли, ако се случи да те видя някой ден и ме попиташ за нея, да ти кажа, че все още изглежда много красива и е много щастлива. — Тя се изсекна и продължи да говори: — След като разговаряхме с теб, аз й се обадих и й казах, а след това отидох при нея. Почувства се толкова щастлива от чутото, че… На лицето й се бе изписало спокойствие като на човек, сдобил се с нещо, което е очаквал много дълго. За пръв път след много години я видях така спокойна и да се усмихва.

Тюлин повдигна глава и се погледна в огледалото със сребърна рамка, поставено точно срещу нея. Очите й бяха зачервени от плач. Избърса с ръка сълзите и взе една кърпичка от кутията. Продължи да говори:

— Тогава разбрах, че тя продължава да те обича с неотслабваща любов. Въпреки толкова сривове, въпреки толкова несправедливости и въпреки че би трябвало да те мрази, любовта й ни най-малко не бе намаляла. И понеже видях това, ти дадох адреса й. Надявах се, че като те види, ще се случи някакво чудо, ще я привърже към живота. В такива моменти човек се надява на чудесата. Нали чуваме подобни истории, помислих, че може и нас да ни споходи.

Замълча, за да си поеме дъх. Изчака някаква реакция от Джем, но той мълчеше. В настъпилата тишина се чуваше само дишането му. Продължи да говори:

— След няколко дни ме потърси шокирана. Каза, че си отишъл при нея. Помислих, че ще се ядоса, но не се ядоса. Предаде ми какво сте говорили. „Като човек, прекарал годините си в търсене на отговор на въпроса защо, вече съм напълно спокойна“, каза. Благодарна ти е, задето си я отървал от чувството за вина, измъчвало я в продължение на много години. Станало й мъчно за теб. „Да знаех това преди, може би всичко би било по-различно“, каза.

— А на мен ми каза, че има други планове. — Гласът на Джем трепереше.

— Знам. Предложил си й да се ожените. Цял живот е искала да чуе това от теб. Но знаеше, че е много болна и не й остава много време да живее.

Тюлин се опита да се успокои, но плачът непрекъснато я задавяше и й пречеше да говори. След като почака няколко секунди, продължи:

— Мислеше, че за теб ще е по-добре, ако не знаеш. Мислеше, че ако към съжалението се примеси и мъката, ти няма да устоиш. Не пожела да те измъчват чувството за вина и угризенията на съвестта.

Тюлин вече едва говореше:

— Тоест, продължаваше да те обича толкова много, че пак мислеше за теб, а не за себе си.

След тези думи възрастният мъж се разрида. Плачеше заради всичките си мечти, заради чувството за вина, което се опитваше да потисне в продължение на много години, заради копнежа, оставящ го без сън през нощите, заради годините, които можеха да прекарат заедно, заради страховете, докарали го накрая до този момент… Между риданията се опитваше да говори:

— Къде е сега?

— В Истанбул, в болницата. Вчера състоянието й се влоши и я откарахме в болница. Лекарят и майка й поискаха да я закараме в Истанбул. Женицата е в окаяно положение и затова аз дойдох в Сапанджа, да взема някои неща и някои от предишните медицински заключения. Взех ги и след малко ще тръгна.

— В коя болница?

Докато му казваше, чу думите на Джем, които я трогнаха:

— До края на живота си няма да забравя този жест, Тюлин.

След като приключи разговора, загаси лампите в кабинета и тръгна към вратата. Мъката се примеси с успокоението, че е свалила един морален товар.