Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Baglanma Korkusu, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Башак Саян

Заглавие: Страх от обвързване

Преводач: Нахиде Дениз

Издател: Ера

Година на издаване: 2012

ISBN: 9789543891931

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2092

История

  1. — Добавяне

34.

Истанбул, април 2002

Поглеждайки навън от кожената сива седалка на черното порше, забеляза, че клоните на крайпътните дървета са се раззеленили. Като че се усмихваха на идващата пролет. Цялата природа се възраждаше, а тя се чувстваше като мъртва. След като в продължение на дни се бе затваряла вкъщи, благодарение на Селин най-сетне бе излязла навън. Поглеждаше непознатия, който бе на волана и с когото се бе запознала преди около един час. Бе красив мъж. Имаше самочувствие, но без следа от арогантност. Все пак бе човек на изкуството. Излъчваше позитивна енергия. Бе от мъжете, които Бахар непременно би харесала при други случаи. Но тя обичаше, и дори най-красивият мъж да излезеше насреща й, не я интересуваше, освен мъжа, за който биеше сърцето й. Никой друг нямаше значение. Никой не умееше да гледа като него, да я докосва като него.

Колко седмици вече Бахар чакаше той да й позвъни. Само веднъж да й се обади… Но той така и не го направи. А всъщност колко се развълнува на казаното от Мине по телефона. Значи и той се измъчваше. Значи и той съжаляваше. Но като минаваха дните и той не се обаждаше, надеждата в сърцето на Бахар отстъпи място на разочарованието. Беше отчаяна. Искаше й се да го потърси, но се страхуваше, че ще й се скара. Трудно бе да се предположи реакцията на Джем. Можеше да реагира по най-неочакван начин. Това бе може би и най-важното му качество, което го отличаваше от другите. Ако всичко не бе така трудно, дали Бахар щеше да го обича толкова силно? Не знаеше отговора. Думите на Арда я измъкнаха от мислите:

— Ти въобще ли не говориш.

— Когато пътувам в кола, не разговарям. Все мисля.

Той каза:

— И аз така правя. Най-интересните идеи ми хрумват, когато шофирам.

Засмя се. Бяха стигнали до пресечката на „Нишанташъ“ и „Мачка“. Когато спряха на червения светофар, Арда отново я попита:

— Е, къде да отидем? Какво би искала да вечеряме?

Бахар се замисли и отговори:

— Не знам. Тук има един китайски ресторант. Харесваш ли китайската кухня?

— Китайска ли? Умирам за нея. Къде е?

— На гърба на хотел „Хилтън“.

Арда завъртя волана надясно и весело заговори:

— А, много обичам това място. В такъв случай посоката ни е към „Дракон“…

В една от книгите, които прочете преди няколко дни, срещна една мисъл, според която нещастието у човека се дължи на неумението му да се съсредоточи върху настоящия момент. Това било най-големият извор на неговото нещастие. Бахар реши да се съсредоточи върху настоящия момент. Не искаше да мисли за Джем поне няколко часа. Когато колата влезе през задната врата на хотела и спря, Арда смъкна стъклото и каза на портиера:

— Нямаме резервация, но се надявам, че имате свободни места.

Облеченият в черен костюм висок и слаб портиер възпитано отговори:

— Господине, ако сте дошли за „Дракон“, днес е затворен.

Навярно бяха избрали единствения затворен ресторант в Истанбул. Излязоха на булеварда и отново тръгнаха към „Нишанташъ“. Арда веднага заговори:

— Е, какво да правим? Сещаш ли се за друго място?

Бахар се замисли. Къде ли ще е добре да отидат?

Искаше й се да е някое хубаво заведение и същевременно да се разсее, но не се сещаше. По-точно й се струваше, че на нея няма да харесат онези, където Арда би поискал да отидат. Личеше, че обича по-елегантните заведения.

— Не знам. Но аз вече предложих. Ако искаш ти сега намери някое място.

Той се замисли и после отговори:

— Хммм… Харесваш ли „Улус 29“?

— Да, харесвам го.

— В такъв случай да отидем там. Ще се обадя и ще направя резервация.

По начина, по който се обади по телефона и направи резервацията, разбра, че е от постоянните посетители на това заведение. Не се лъжеше. Арда обичаше елегантните и луксозни заведения. Джем също ги харесваше, но се приспособяваше и към другите. Не бе сноб. Изпитваше удоволствие и от много по-невзрачни места. Сети се какво си обеща преди малко. Пак мислеше за Джем. Ще се опита поне няколко часа да не мисли за него.

Колата зави към „Улус“ и Арда се обади:

— Нещо ли те мъчи или винаги си така тъжна?

— Аз ли? Не знам. Не съм такава винаги.

Засрамено наведе глава. Мъката, която изпитваше, бе обхванала всеки милиметър от тялото й.

— Щом не си такава, значи има неща, за които се измъчваш.

— Виж… Не ме разбирай погрешно… Предпочитам да не говоря за това.

— Да се разкриеш пред някой непознат понякога е по-полезно, отколкото да говориш с познат.

Засмя се. Този мъж изглеждаше добър човек. Може би щеше да й олекне, ако разкаже всичко, но за Бахар бе трудно.

Пристигнаха пред вратата на ресторанта и няколко момчета изтичаха към тях. Единият отвори вратата, а другият седна зад волана, който Арда му отстъпи. Портиерът, който ги очакваше на вратата, поздрави първо Бахар, а след това се обърна към Арда с думите „Добре дошли, господин Арда“. Влязоха вътре и след като предадоха палтата си на гардероба, преминаха през широкото фоайе към ресторанта. Един друг служител, който ги посрещна, се ръкува с Арда и заговори:

— Добре дошли, господин Арда. Масата ви ще бъде готова след десет минути. Дотогава ще ви поканя на бара.

След тези думи влязоха в малката стая вляво, която бе преустроена в бар. Отдясно се намираха дървени масички и столове, а отляво — фотьойли. И точно отсреща един дълъг бар… Двама души стояха на бара с гръб към тях. Арда протегна ръка с думите „Дамите, моля“, а един от мъжете на бара се обърна, за да види кои са дошлите.

В същия момент гореща вълна заля лицето на Бахар, сърцето й лудо заби, свят й се зави, а тялото й се разтрепери. Мъжът, който седеше на бара и държеше чаша уиски, бе Джем.

Бахар не знаеше как да постъпи. „Да може земята да се разтвори и да потъна в нея“ — си каза. Като че нямаше друго място, където да отидат, та дойдоха тук! И каква беше тази случайност, че се срещнаха тук! Джем я гледаше изненадан и с широко отворени очи. В същия момент забеляза Арда. Бахар беше в ресторанта с един мъж и той не знаеше как да си го обясни. Смешно бе да търси каквото и да е обяснение. Каквото и да кажеше, Джем нямаше да повярва. Трябваше да направи нещо. Остана неподвижна. Застанал до нея, Арда се мъчеше да разбере какво става. Бахар изведнъж се съвзе и тръгна към Джем. Опитваше се да не показва вълнението си, но напразно. Стисна чантата си, за да не види треперенето на ръцете й.

— Здравей, Джем.

Все още изненадан, той отговори:

— Здравей… Какво съвпадение…

Сърцето на Бахар биеше така силно. Уплаши се, че и Джем ще чуе.

— Да, виж ти изненада. Селин също щеше да дойде с нас, но в последния момент изскочи ангажимент и не дойде. Наложи се да дойдем с този приятел.

Чувстваше се задължена да даде обяснение, макар че се бяха разделили. Джем рече студено:

— Разбрах.

Нали понякога дори една дума е достатъчна, за да предаде чувствата. Стори й се, че светът се сгромоляса върху главата й, когато чу отговора на Джем. Случило се бе точно както си мислеше. Той я бе разбрал погрешно. Без да се замисля и под влияние на треската, която я бе обхванала, попита:

— Сам ли си, може да седнеш при нас.

След като я изгледа студено, той отговори:

— Не, благодаря. Чакам Мине.

След тези думи Бахар разбра, че няма какво повече да си кажат. Арда я очакваше. С вид на осъден на смърт затворник тя тръгна към дървените маси вдясно. Когато извади от чантичката си телефона, гневно промърмори:

— Дявол да го вземе, самоизключил се е.

В момента, когато сервитьорът приемаше поръчката им, тя, без да откъсва поглед от гърба на Джем, се опитваше да включи телефона. „Ако не се събудя сега, значи ще умра в този кошмар“ — си повтаряше. Трябваше незабавно да потърси Тюлин. Тя най-добре щеше да я посъветва какво да направи. Видя, че има съобщение. Бързо провери и замръзна на място. Беше получила съобщение от Мине.

„Бахар… Потърсих те, но не можах да се свържа с теб. Джем ми се обади. Отиваме в «Улус 29». Предложи да поканя и теб. Хайде, ела и ти. Като получиш съобщението, веднага ме потърси, спешно е…“

Главата я заболя. Съжалението обхващаше всичките й клетки. Погледна часа на изпращането на съобщението. Преди около половин час! Вярваше, че всяко случващо се нещо си има някаква причина. Според нея всичко беше част от голям план. Ние не разбираме какво става, защото не можем да видим цялата картина, но всичко се случва, за да се изпълни тази картина, която е набелязана преди още да се родим. Съдба… Добре де, а коя картина обслужваше случващото се? Сигурна бе, че Джем повече няма да я погледне. Задушаваше се. Арда се намеси:

— Пребледняла си. Явно е, че има някакъв проблем. Ако искаш, можем да си тръгнем.

В този момент изпитваше най-голямо желание тичешком да се отдалечи, но Джем щеше да помисли, че бяга, защото е прав.

— Не, няма нужда. Да останем.

— Какво стана?

— Няма нищо.

Докато пишеше съобщение на Мине, сервитьорът донесе питиетата им. Изпрати съобщението, когато им сервираше виното, и точно в този момент Мине се показа на вратата. Беше облечена в черна риза и джинси. С изненада изгледа двамата и после отиде при Джем. Поговориха няколко секунди, след това Мине се обърна и тръгна към Бахар.

Когато се приближи, Бахар стана и я прегърна. В този момент бе готова да заплаче, но трябваше да се сдържи. Макар че не каза нищо, Мине като че я разбра. Бахар се наведе и успя само да й прошепне: „Не е както изглежда, повярвай ми.“ Мине забеляза сълзите й и тъжно се усмихна.

— Знам — каза тихичко. Пожела лека вечер на Арда и като каза „После ще говорим“, отиде при Джем.

Ушите на Бахар бучаха. Тялото я болеше. Чувстваше се напрегната. Действията й станаха механични. Изведнъж забеляза, че Джем и Мине станаха от бара и си тръгнаха. Мине се обърна към нея и високо каза:

— Ние отиваме да вечеряме, ще се видим. Приятна вечер.

Двамата се отдалечиха. Сълзите, които Бахар едва сдържаше от половин час насам, потекоха от очите й… Джем си бе тръгнал, без да каже дума. Един глас й прошепна: „Всичко свърши.“