Башак Саян
Страх от обвързване (44)

44.

Истанбул, март 2010

Разтърка очи и се опита да ги отвори. Като че очите й бяха пълни с олово. Слънчевият лъч, който едва влизаше през отворената цепнатина, се заби в очите й, като че бе отровна стрела. Събра всичката си сила и отново опита. Точно насреща си видя Джем, който спеше. Отначало видението бе неясно, но постепенно започна да се прояснява. Да се събуди означаваше, че отново ще започне да изпитва болките, които бе невъзможно да се опишат. Опита се да се повдигне в леглото, но усилията й бяха напразни. Никога досега не се бе чувствала така уморена, толкова безсилна. Като че в продължение на много седмици не бе спала. Майка й не беше в стаята. Дали са разговаряли с Джем? Изведнъж си помисли какво ли му е казала майка й, която заради стореното на дъщеря й изпитваше към Джем гняв, какъвто тя никога не бе изпитвала. Изплаши се. „Надявам се, че не са се срещнали“ — си помисли.

Поглеждайки към знаците и цифрите върху поставения до леглото й апарат, които светваха и угасваха, си помисли, кой можеше да каже, че така ще стане. Би се изсмяла, ако само преди няколко месеца някой й беше казал, че отново ще бъдат заедно с любимия мъж, с човека, заради когото някога бе готова на всичко. Но той бе тук! Точно до главата й, чакаше я. Спомни си моментите, когато ставаше и го наблюдаваше, докато спи. Наблюдаваше го, за да не забрави нито една от чертите на лицето му. Като че бе предчувствала какво ще стане. Кой би могъл да знае, че историята ще свърши по този начин?

Беше щастлива. Пак на нея се падна да наблюдава мъжа, разхождащ се из коридорите на дълбокия сън, който й помогна щастливо да прекара последните си дни. Дълго гледа изострилите се от времето черти на лицето му, дълбоките бръчки, оформили се около очите, устните, които изглеждаха напрегнати, като две ленти, косата, която въпреки че бе посивяла, пак беше красива и привлекателна, късо оформената брада… Сега имаше много по-голяма нужда, за да го запомни. Дали съществуваше отвъден живот. Така де, сигурно пътуването на духа беше много по-дълго отколкото един обикновен живот.

Вече много отчетливо чувстваше болката. Досега не бе я чувствала така силно. Дали отминаваше въздействието на лекарствата? Студена пот се лееше от тялото й. Образите отново се замъглиха. Гласовете, които чуваше, се отдалечаваха. Всичко около нея започна да потъмнява. Гърдите й бързо започнаха да се повдигат и спускат. Болката бе много силна. Като че ли един голям кинжал разпорваше гърдите й. „Господи, какво е това!“ — простена. Мислеше, че гласът й се чува, но бе толкова слаб, че тя самата не го чу.

Внезапно дочу стъпки и викове, идващи отдалеч. Не различаваше чии са силуетите, появили се току до главата й. Изведнъж забеляза един лъч светлина на тавана на стаята, който постепенно потъмняваше. Поиска да повдигне ръката си и да го хване, но бе толкова безсилна, че не успя. Лъчът нарастваше и от мъничко светещо парче се превърна в огромен тунел. Погледът й се заслепи от светлината в тунела. Ако не бяха тежестта на тялото и болките, можеше да улови този светлинен път.

Върху тялото си почувства ръцете на една жена, която седеше до леглото й и като че се провикваше от много отдалеч. Усмихна се. Болките й намаляваха, чувстваше като че ли съблича от себе си една много тежка рокля. Наоколо бе станало тъмно като катран. Виждаше се само онзи лъч, който струеше върху нея. Почувства се лека като птичка. Не приличаше на никое досега изпитвано чувство. Изпълни я огромна радост. Отивайки бързо към светлината в тунела, изведнъж се видя долу. Лежеше в леглото със затворени очи. Изглеждаше измъчена и изпитваше силни болки. Сред хората с бели престилки, които се суетяха около нея, внезапно забеляза Джем. Застанал в един ъгъл, плачеше с глас. Една медицинска сестра се мъчеше да го успокои, запретваше ръкава му, за да му постави инжекция. Той непрекъснато повтаряше:

— Не ме оставяй, не си отивай! Не ме оставяй!

Спря изведнъж. Прииска й се да изтрие сълзите, но не можа. „Аз не си тръгнах, като те оставих, а само поисках да напусна това тежко, измъчващо ме тяло — й се искаше да каже, но гласът й не се чу. — Нима мога да те оставя? Животът ми премина в очакване на твоето идване. Очакването ме поддържаше жива. Възможно ли е въобще човек да остави някого, когото обича, и да си отиде? Не забравяй малкия принц! Аз няма да умра. Само ще ти изглеждам като умряла. Нощем ще ти се усмихвам от една от звездите в небето. И тъй като няма да знаеш на коя звезда съм, ще ти се струва като че ли всички звезди ти се усмихват.“

Чу Джем, който викаше, паднал на колене. Бе непосредствено до главата й, но не го виждаше.

— Моля ви се, спасете я, спасете я, моля ви се! Прости ми, Бахар, прости ми, прости ми, прости ми…

Докато той повтаряше тези думи, една медицинска сестра със събрана на кок коса и приветливо лице го настани на един фотьойл. Джем продължаваше да плаче. Постави ръцете си върху нея, но Бахар не ги чувстваше.

— За какво да простя, че аз никога не се отказах да те обичам! Когато човек обича, каквото и да се е случило, на каквито и изпитания да са били подложени, той пак продължава да обича! Аз отдавна ти простих!

Искаше да каже всичко това, но разбра, че няма да я чуе. Въпреки това продължи да говори. Джем внезапно престана да плаче. Като че бе чул нейния глас. Обърна главата си към нейната страна. С насълзени очи го изгледа продължително. Колко красиви бяха очите му. Като че зелени и жълти светлинки преминаваха през тях. „Боже, добре че си ми го изпратил! — помисли Бахар. — Ако не го беше изпратил, щях да си замина от този свят, без да съм изпитала такава любов.“

Навремето някой я бе попитал кое е по-важно, да обичаш или да бъдеш обичана. Тогава отговори, без да се замисли. Разбира се, че да бъдеш обичана, каза. Човек не бива да умре, без да е почувствал, че е обичан. Но сега съзнаваше, че верният отговор не е този. Важното е да обича. Само любовта може да накара човек да обикне, защото е човек, да го накара да заобича живота и да живее, обичайки. Любовта беше способна дори в най-тежките моменти да показва красотата на живота.

… Отново почувства онази страхотна болка в тялото. Беше непоносима. Гласовете, образите започнаха да се проясняват. Успяваше да различи сенките, които се въртяха наоколо. Страхотна болка пронизваше гърдите й. Бе по-страшна от предишния път. Като че всичките й кости се бяха счупили. Крещеше от болка, но викът й не се чуваше. Малко по-нататък видя Джем. Сълзите се лееха от очите му.

— Слава на тебе, господи — повтаряше непрекъснато.

Погледна пак към онези красиви очи, докато я настаняваха на носилката и бързо я отвеждаха на друго място.

— Ах, любими, да знаеш само как боли…

След това всичко потъна в катранен мрак…