Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Baglanma Korkusu, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Башак Саян

Заглавие: Страх от обвързване

Преводач: Нахиде Дениз

Издател: Ера

Година на издаване: 2012

ISBN: 9789543891931

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2092

История

  1. — Добавяне

36.

Сапанджа, януари 2010

Погледна в листчето с адреса, който бе написал с разкривени букви. Сапанджа не бе голям град. Сред старите къщи по на няколко етажа правеха впечатление и нови здания. С такива сгради бяха напълнили и Истанбул. Смятаха, че са свършили работа, като наредят тухлите една до друга. Не мислеха за естетиката. Тези грозни сгради не подхождаха на великолепната история на Истанбул, люлката на много цивилизации, но не бе възможно да бъдат убедени общините.

Тръгна към кафенето, което се намираше доста далеч от мястото, където бе паркирал колата. Там можеше да попита някого за адреса. Междувременно ще изпие един чай и ще помисли как да постъпи. Вълнуваше се повече отколкото предполагаше. От сутринта не бе сложил залък в устата, през нощта почти не спа.

Седна на една от малките дървени масички, които бяха наредени една до друга в двора на кафенето. Мъжете от другите маси веднага започнаха да го оглеждат. Джем поръча чай на слабия, с лице като увехнали цветя младеж. Облегна се на стола, започна да оглежда наоколо. Не обичаше твърде да пие чай, но му харесваше да се нагажда към атмосферата на мястото, където се намираше.

Винаги си е мислел, че не е възможно да живее цял живот в такива малки градчета. Обичаше безредието, шума, динамиката на големия град. Не разбираше защо Бахар се е преместила тук, защо е напуснала балета. Но си спомни, че тя бе в състояние да превърне в любимо всяко място, където иска да живее.

Когато бяха заедно, тя всяка седмица купуваше свежи цветя, оставяше следи навсякъде вкъщи, където се докоснеше. Макар че Джем не обичаше да се правят промени и намираше, че вкусовете им са различни, не успя да накара Бахар да се откаже от навиците си. Всяка сутрин го будеше с класическа музика. Тя се събуждаше и приготвяше закуската, а из къщата се разнасяше музиката на Моцарт или Бетховен. Но заспиваше във вечерите, когато гледаха стари филми. А Джем се побъркваше от това. Всеки път чувстваше, че гневът се надига у него, опитваше се да се успокои…

Колко странно, въздъхна и присвивайки очи, загледа хората, които вървяха по отсрещния тротоар. Идва ден, в който малките детайли, които навремето са ви дразнели, може да станат неща, от които имате най-голяма нужда. И в крайна сметка си спомняте най-вече малките подробности. Изненадвате се от следите, които са оставили… И всъщност разбирате, че онези малки недостатъци, слабости и подробности всъщност украсяват живота. Какво, ако не иронията на живота е това? Досадни подробности, които мислиш, че не понасяш, в един момент виждаш, че са се превърнали в най-търсените от теб неща.

След онази трудна раздяла Джем доста дълго време се опитваше да заспива, като гледа стари филми, опитвайки се чрез тях да почувства като че Бахар е още при него. Но това го накара да се почувства още по-зле. Сега обаче нощем пак се опитваше да заспи, като гледаше стари филми. Сутрин слушаше Моцарт или Бетховен. Всяка седмица купуваше от цветарницата наблизо свежи цветя за вазите, разполагаше ги във всички стаи. Чувстваше, че всички тези неща ще окажат значение за онова, което се опитва наново да направи. Бе си измислил странни тотеми. Държеше се така, като че ли вече е постигнал онова, което иска да направи… В последните дни сам си вярваше.

Благодари на сервитьора, който дойде да го попита дали няма да иска още нещо. След това извади от джоба си листчето и попита за адреса. Момчето взе листчето с тънките си пръсти и след като го прочете, заобяснява къде се намира:

— Влезте в тази улица. Намира се до блока в края на улицата, бате… Една синя къща.

Джем повтори казаното от момчето:

— В края на улицата отсреща, син блок. Добре.

— Не, бате, не е блок. Там има двуетажна къща. Намира се до един сив блок.

— Така ли? Добре. Много ти благодаря.

Остави парите на масата и стана. Вълнението, което го изпълваше, отстъпи място на силен страх и напрежение. Отлетели бяха от главата му думите, които дни наред си повтаряше. Не знаеше какво ще й каже, когато му отвори вратата. „Здравей.“ Или „Знам, че няма да ми простиш, но ме изслушай, моля те.“ Не, това бе направо подигравка с човека насреща му. Дори да искаше, пак нямаше да му прости, като чуе това. Или трябваше да започне с „Дойдох да ти кажа това, което трябваше да ти кажа преди много години“. Не, след толкова години не можеше да започне така. Или най-добре ще е да каже: „Забравих думите, които обмислях в продължение на много дни.“ Да, най-добре ще е да каже точно това. Това бе правилното.

Докато вървеше по тротоара, му се прииска пътят никога да не свърши. Вероятно това бе най-дългият път в живота му. Страхът се бе примесил с вълнение, ускореният пулс насилваше сърцето му. Като че животът му зависеше от онова, което след малко щеше да чуе. Най-сетне стигна до края на улицата. Както му бяха казали, до неугледния сив блок видя малка синя къща с градинка. Дишането му се бе ускорило, огън се разливаше по цялото му тяло. С изключение на децата, които играеха на улицата, други хора не се виждаха. Така викаха и крещяха, че се почувства като в междучасието на едно училище.

Поспря няколко минути и се опита да събере мислите си и да се успокои. Застана малко настрани от играещите деца и извади от джоба си мобилния телефон. Изведнъж се сепна от колата, която мина покрай него. Тя мина толкова близо, че в един момент му се стори, че го докосна. Колата намали и спря точно пред синята къща отпред. Джем внимателно започна да оглежда кой ще слезе от колата. На същия ли адрес бе дошла? Около четирийсетгодишен, висок, с гъсти коси мъж заключи вратата и тръгна към синята къща. Джем не разбираше какво става. Мъжът позвъни на вратата, весело поговори с някого и влезе вътре.

Силен страх обхвана сърцето на Джем. Тюлин му бе казала, че не се е омъжила, но това не означаваше, че няма никого в живота си. Джем бе помислил и за този вариант, но като видя мъжа, се почувства неудобно. „Че ти какво очакваше? — си промърмори. — Ще седне да те чака до края на живота си ли? Или ще тъгува за теб ли? Разбира се, че ще има други мъже, които да се влюбят в жена като нея. Разбира се, че и Бахар ще обикне някого.“ Може би мъжът, който влезе преди малко, ще я покани някъде на вечеря и по време на вечерята ще извади от джоба си кутийка с пръстен и ще й предложи да съедини живота си с неговия. В момента, в който си помисли това, бръкна в джоба си. Олекна му, когато почувства, че малката кутийка е там. Поне не беше я забравил.

Замисли се какво да прави. Вятърът се бе усилил. След малко щеше да завали. Децата продължаваха да играят, без да обръщат внимание на студа, тичаха след топката облечени само с пуловери. Бузите им се бяха зачервили. „Да не бях пораснал — си каза Джем. — Да не бях пораснал и да не бях допуснал грешките, които превърнаха живота ми в затвор. Де да беше топката най-важното в този момент.“

Реши да вземе колата и като паркира на удобно място, да чака вътре. Така поне нямаше да привлича внимание. Бързо се обърна и тичешком се отправи към мястото, където беше оставил колата си. Усилието като че му дойде добре, за да потисне вълнението, което го бе обхванало. Вятърът го удряше в лицето и почувства, че се успокоява. Небето като че се бе сляло със земята. Дъждовното и сиво време предизвикваше различно чувство у него. Винаги бе обичал такова време. Бахар също предпочиташе есента и зимата, казваше, че при лошото време се чувства по-добре. Може би си приличаха по това.

Джем бе решил да не се отказва. Ще чака, докато мъжът излезе от къщата, а после ще позвъни на вратата и ще й каже какво чувства. Ще го направи дори и ако Бахар го изгони или каже, че е влюбена в друг. Младият мъж, който влезе вътре, няма да седи там до края на света. Джем ще го чака дори да остане вътре до сутринта. Решението му бе категорично.

Паркира колата пред една от ниските сгради, които се намираха до синята къща. Оттук можеше да наблюдава къщата, а освен това не привличаше внимание, не се притесняваше, че ще чака. Искаше да погледне в очите жената, която винаги го бе чакала, и да й разкаже защо е избягал, кои са причините за страха му и колко съжалява. Очакването винаги му причиняваше болка. Изпитал го бе, когато още бе малко момче и години наред бе очаквал до прозореца майка му да се върне при него. Това познание бе преобърнало целия му живот. Започна да бяга, за да не се налага да чака никого. Да не се сближава, за да не се измъчва, пръв да напуска, преди да са го напуснали, да не допуска никого до себе си, за да не изпитва мъка… Струваше му се, че е намерил правилното решение. До момента, когато отвори очите си в една болнична стая и се изправи пред действителността…

Почувства, че ситните бръчици около очите му са мокри. Убий, за да не те убият! Не бе ли ирония за човек, който винаги бе живял по този начин, а сега, за да живее, изпитваше нужда от човека, когото бе убил.

Погледна мобилния си телефон. Бе два часът следобед. Посещението на любимия в този час на деня не бе обичайно. Може би беше неин приятел. А може би роднина. Изпитваше такъв силен страх, че започна да измисля причини от името на Бахар. Какви ли думи ще се отронят от устата й, като го види? Кое чувство най-напред ще се появи в погледа й? Ще повярва ли, че онази реалност, която я прободе като кинжал, когато я видя преди много години, не е истина? Или че приеманата от нея реалност е само една малка част от действителността, че всъщност не знае истината? Ще изпита ли съмнение, че истината всъщност е била лъжа? Не знаеше. Единственото, което знаеше, бе, че може да се съмнява във всичко, но в любовта му никога…