Башак Саян
Страх от обвързване (11)

11.

Истанбул, септември 2000

Бахар разтърка очи и погледна към часовника. Наближаваше два следобед. През последните дни сънят й бе странен. Или спеше като мъртва до обяд, или се събуждаше на разсъмване, колкото и късно да си е легнала. Освен това днес не се налагаше да работи. От седмици насам за пръв път нямаше да работи в ателието за танци. Без желание стана от леглото в цвят на шампанско, който отговаряше на цвета на тапетите, и бавно отиде в банята. Тя беше отрупана с кремове, лосиони за тялото, парфюми и козметика. Погледна в огледалото разрошената си коса и подутите очи. Чувстваше се грозна. Нямаше кой да я харесва, нито кой да я накара да се чувства красива. Отдавна беше прогонила онези, които проявяваха интерес към нея.

След онази вечер не се видя със Синан, нито разговаря с него. Може би искаше да продължи приятелството им, но засега бе невъзможно.

След онази вечер не видя повече и Джем. Не го потърси, нито направи опит да се свърже по някакъв начин с него. Всичко беше свършило. Лятната й ваканция завърши, преди да е започнала, като остави една горчивина в душата на Бахар.

Изми се и заразглежда лицето си. Виждаха се първите бръчици около очите. Бе на двайсет и осем години. Според много хора бе млада жена, но от гледна точка на професията й бе на прага на застаряването. Знаеше, че ако през следващите няколко години не й възложат главна роля, така и няма да я получи. Трудна професия беше нейната. Като остарееше и се пенсионираше, щеше да преподава или щеше да работи в периферията. Възможно бе да отвори балетно училище за деца. Друга алтернатива нямаше. Да се омъжи и да създаде щастливо семейство може би също бе една възможност, но докато всеки си намираше любимия човек и уреждаше живота си, тя все искаше невъзможното. А когато се появеше някой, се плашеше.

Замисли се за мъжете в живота й. Във всички имаше по нещо странно. Нямаше равна на нея, когато привличаше към себе си де що има безнадежден, невъзможен мъж или такъв, който да я наскърбява. Не я привличаха мъжете, които са джентълмени, безгрешни, онези, за които можеше да се омъжи и да я направят щастлива. Тези, към които беше проявявала интерес, бяха донжуановци или безделници.

Приятелката й Тюлин бе казала, че не само мъжете са виновни. Проблемът по-скоро е в жената, която ги избира. В началото Бахар не се бе замисляла, но сега непрекъснато разсъждаваше върху тези въпроси. Наистина ли несъзнателно избираше такива мъже? Защо? Какво искаше от тях, че ги допускаше в живота си?

Сети си за Али, с когото се бе запознала преди Синан и Джем. Бяха се запознали чрез Селин. Не можеше да се нарече красавец, но беше приятен мъж. Приятен, богат и упорит. Бахар можеше да уреди бъдещето си с него, ако бе пожелала. Селин толкова много й говори за него, че няколко пъти излязоха да вечерят. Но после стана нещо, което ужаси Бахар. По стечение на обстоятелствата установиха, че посещават един и същи фитнес център. Един ден Али й каза, че ще работи с неговия треньор. В същия момент Бахар изпадна в ужас. Защото той бе много категоричен: „Ще работиш с моя треньор!“ За момент помисли, че е чула погрешно. След това така се ядоса, че накара човека да съжалява, че се е родил. Как се осмеляваше да й казва какво да прави. Развика му се и безцеремонно му затвори телефона. Мъжете са такива, си каза. Когато имат малко пари, започват да мислят, че жената им е робиня! Разбира се, че имаше жени, които се повлияваха от такива мачовски постъпки на мъжете, но Бахар не бе от тях.

Изведнъж се стъписа. Може би тя беше виновна, че не може да създаде стабилна връзка. Беше имала краткотрайни флиртове, не успяваше да премине към следващия етап. С Адил бе изживяла най-продължителната си връзка. Две години! Въпреки това обаче трябваха хиляди доказателства, за да се нарече връзка. По-точно бе да се каже флирт на части. Адил бе човек, който не я ценеше или не го показваше. Бахар все чувстваше някаква стена пред себе си. „Защо, защо издигаш тази стена пред мен?“ — попита го веднъж. „Това са следите, които животът е оставил у мен — бе отговорил Адил. — Ще ме разбереш, когато му дойде времето…“

Ето че това време бе дошло, сега Бахар вече го разбираше. И заради следите, които той или такива като него бяха оставили у нея, не можеше да създаде сериозни връзки. Трябваше да го разбере от самото начало, но времето бе най-добрият учител.

В това отношение се отличаваше от Селин. Докато Бахар се притесняваше заради неизживените връзки, Селин се чувстваше щастлива, отричаше обвързването. Спомни си отново мига, когато онази вечер в Измир Джем я помоли да не си отива. По-точно можеше да се каже, че не бе помисляла за нищо друго, откакто се бе върнала миналия месец. Много пъти възпроизвеждаше в ума си тази сцена, опитваше се да преживее пак чувствата, които бе изпитала, когато усещаше върху тялото си неговия дъх, мига, в който чу думите му. Прииска й се да прегърне Джем и да му каже, че не желае да си тръгне, но вътрешният глас й прошепна, че ще е грешка. Дълго го гледа в очите и с треперещ глас успя да изрече: „Много съжалявам, но трябва да тръгвам.“ После се ядоса на себе си. През целия път и докато чакаше на летището, се ругаеше, че е постъпила по този начин.

В последвалите дни все се надяваше. Бе сигурна, че Джем ще я потърси. От една страна, не искаше да я търси, но, от друга, лудо го желаеше. Това вътрешно противоречие я беше изморило. След две седмици започна да губи надежда. Нямаше да я потърси… Но бе сигурна, че е видяла същото желание и същите чувства и в неговите очи. Ако не беше така, защо й каза да не си отива?

Както всяка случка, която е преживяна веднъж, но след като се пресъздаде милиони пъти започва да губи от реалността си, така Бахар престана да разграничава в коя точка тази случка се преплита с нейната фантазия, къде е истината, къде фантазията. Джем може от любезност да й е казал да не си отива. Може би е искал да й каже, че щом е дошла, трябва да се забавлява. Защо Бахар отдаваше толкова голямо значение на думите му? Пак започна да се ядосва на себе си. През последните дни не правеше нищо друго.

Седна във фотьойла до прозореца и се загледа навън. В къщата се чуваше само тиктакането на стенния старинен часовник. Валеше ситен дъжд. Бахар обичаше такова време. Обаче беше толкова нещастна, че не можеше да му се зарадва. Единственото, което правеше, бе да ходи на работа. В продължение на много часове танцуваше в осветения салон, а после бързаше да се върне вкъщи.

Внезапно телефонът й иззвъня. Обаждаше се Тюлин.

— Какво правиш, сладурче? Днес ще се видим, нали? — весело попита тя.

— Уф, не знам. Никак не ми се излиза.

— Виж, тази вечер има откриване на едно много шик място. Селин също ще дойде. Да се срещнем след няколко часа, ще пийнем по нещо, а после ще отидем там. Бога ми, този път не искам оправдания, стига, излез от тази къща.

Бахар се усмихна. Тюлин винаги й се притичваше на помощ, когато се чувстваше зле. Бяха истински приятелки. Макар и да не се виждаха често, разговаряха почти всеки ден. А може би ще се почувства добре, ако излезе навън, подиша чист въздух и се види с приятелките си. Без желание отвори гардероба. Седна срещу него и дълго оглежда дрехите. Не знаеше какво да облече, тъй като бе напълняла няколко килограма. Погледът й се спря на тесните тъмносини дънки, които бе купила миналата година. Отдавна не ги беше слагала. Чувстваше се тъничка и добре в тях. Започна да ги навлича, като непрекъснато дърпаше нагоре крачолите. След известни усилия успя да ги закопчае. Лицето й светна от радост.

Почувства се по-добре, докато отиваше към кафенето в центъра на Нишанташъ, където се бяха договорили да се срещнат привечер. От вратата на кафенето, което бе в съседство с един голям магазин, потърси с поглед приятелките си, но напразно. Нямаше ги на масите откъм улицата. Бахар извади телефона от чантата си и тъкмо се канеше да позвъни, чу зад гърба си гласа на Тюлин:

— Ела, ела, мила Бахар. Тук сме.

Седнаха на една от масите край бара. Селин изглеждаше много привлекателна с блузата в розови тонове, която бе облякла. Бе изключително весела. Развълнувано започна да разказва:

— Запознах се с един мъж.

Почти всеки ден се запознаваше с някого. „Колко е странно!“ — си каза Бахар. Три приятелки и трите бяха много различни. Тюлин например по нищо не приличаше на останалите две. След преживяната преди много години съдбовна връзка не отвори сърцето си за никого. Не се появи никой, за когото да го отвори. Може би защото след няколко срещи разбираше, че не е този, когото търси. А Селин преспиваше с мъжа и после слагаше край на връзката.

— Добре де. Но това не е нещо ново.

— Права си, но този път е много различно. Мъжът е женен — като каза това, се разсмя с глас.

Бахар се изненада:

— И това не е нещо ново за теб. Защо си вземаш беля на главата?

— Женените мъже попадат под по-силен натиск, затова са и по-красиви жертви, мила, затова.

Тюлин не се сдържа и се нахвърли:

— Но ти действително гледаш на мъжете като жертви.

— Какво от това? Нима те не се отнасят с нас като с жертви? Дори най-добрият мъж, щом те завоюва, веднага се насочва към други жертви. Отвори си очите.

Тюлин понечи да възрази:

— Добре де, къде остава тогава любовта?

В очите на Селин припламна гневно пламъче. Побърза да отговори:

— Любов няма, Тюлин. Любовта е илюзия, създадена от горкичките хора, за да се залъгват с нея.

„Това е Селин“ — помисли Бахар. Но въпреки това реши да я предупреди:

— Не се заричай. Любовта не се планира, а е нещо, което се случва.

Обади се и Тюлин:

— Имаше една жена, с която миналата година работехме заедно, нали ви бях казала в началото, че се нервирам от нея. Госпожа Берна. Занимаваше се с издателствата в чужбина.

— Е?

— В последно време жената изглеждаше така зле, че… Не можах да разбера защо. Попитах нашите момичета какво й е. Имала връзка с женен мъж, той дълго време я залъгвал, че ще се оженят. Но след това се сдобрил с жена си. Така че нашата приятелка съзнателно започнала една връзка, която няма край…

— Какво искаш да кажеш с думата край? Женитба ли? — попита Селин през смях.

— Да, вече не сме първа младост. Трябва да изберем правилния мъж. Ако прекарваш годините си с някой мъж, който не заслужава, ще дойде ден, в който ще си остаряла и сама.

— Важен е не краят, а дали си щастлив или не. Освен това женитбата не означава край.

Бахар погледна право в очите Селин, отпи глътка вино и се намеси в разговора:

— Имаш право. Женитбата не е крайното решение. Важното е да си щастлива.

Бахар се замисли, докато гледаше към Селин, която разговаряше с двама мъже, които в този момент се бяха доближили до тяхната маса. Веднъж Селин да каже нещо вярно. Действително по странен начин това се втълпяваше на всички жени. Независимо в каква среда е родена, консервативна или модерна, от малки ги учеха все на едно и също. Всички притеснения, които изживяваха, образованието, което получаваха, усилията, които полагаха за разкрасяване, се правеха заради онзи свещен завършек. На финала на всички приказки, които им разказваха, момичето се омъжваше за принца и започваха да живеят щастливо. Затова всички жени, от най-фанатизираната до най-модерната, мислеха за женитбата като за завършек. Никой не бе наясно, че това не е край, а начало. Заснетите филми, написаните романи и разказваните приказки служеха, за да подсилват тази идеология.

Ако се омъжеше и й се родеше дъщеря, Бахар щеше да я държи далеч от сапунените приказки. Тези приказки бяха в основата на разочарованието.

Думите на Селин я върнаха в действителността:

— По-високият те е харесал, поиска да узнае името ти, но ти така се беше отплеснала, че не посмях да ви запозная. Да те запозная ли, какво ще кажеш?

— Селин, аз не обичам такива нагласени неща. Ако има нещо да се случи, ще стане.

Бахар възмутено обърна глава и в този миг погледът й се закова на входната врата. Пулсът й се ускори, лицето й пламна. Точно срещу нея стоеше мъжът, който от един месец насам занимаваше мислите й, причината за копнежа, който се затрудняваше да назове. Джем! Мъжът, чието име се боеше да прошепне дори в сънищата си, заради когото не спеше от седмици, мъжът, който предизвикваше у нея чувства, които дори пред себе си не смееше да признае…

Погледите им се срещнаха, когато Джем влезе и започна да оглежда масите. Изведнъж почувства, че този мимолетен поглед, който за нея сякаш продължи часове, премахна страха, принудил я да избяга от Измир, страх, от който през последния месец не можеше да се отърве. Прииска й се да скочи и да се хвърли на врата му, но не можеше да го стори.

Джем каза нещо на другите около него и усмихнат тръгна към нея. Времето като че спря, нямаше ги всички тези хора наоколо, всички гласове и погледи се замъглиха. Бахар не чуваше и не виждаше нищо. Единствено чувстваше как Джем идва към нея. Чуваше само неговите стъпки, възприемаше само неговите движения. Джем спря до масата. Не говореше нищо, само я гледаше и се усмихваше. Разбрали, че става нещо странно, Тюлин и Селин поглеждаха ту към Бахар, ту към Джем. От погледа на Селин личеше, че не се радва много на неговото присъствие. Бахар не бе споделила чувствата си с никого. Как да разкаже на друг неща, които дори на себе си не смееше да признае?

— Тук дойдох насила. Един приятел все повтаря, че всяко нещо си има причина. Сега разбирам колко е прав. Значи съм дошъл тук, за да те видя.

Бахар смутено се засмя. Сърцето й пърхаше като птичка. В този момент чувстваше, че обзелото я вълнение и ентусиазъм са достатъчни за всички. Това бе неин израз. Според Бахар дори в преживяната най-лоша случка има причина, която ние не знаем, но която служи да си създадем голямата картина. Противопоставяме се само защото не знаем какво може да се случи в този момент.

— И мен момичетата ме доведоха насила. Ти не се познаваш с Тюлин. Тя е моя приятелка. Тюлин, Джем.

Изненадана, Тюлин стисна ръката на Джем и го погледна право в очите.

— Приятно ми е. Как сте?

— Добре съм, няма ли да седнете?

Погледна към Джем. Усмивката още сияеше на лицето му, но продължаваше да стои прав. След кратко колебание направи знак на приятелите си и седна до Бахар. Селин първа подхвана разговора:

— Джем, ти си късметлия. Дори ние трудно виждаме Бахар.

Той я погледна безучастно и по погледа му личеше, че не я приема на сериозно. След това погледна към Бахар. Очите, които допреди няколко мига гледаха безучастно, сега засияха.

— Много се радвам, че те видях.

Бахар срамежливо наведе глава. Бузите й бяха поруменели. После го погледна в очите и отговори:

— И аз много се зарадвах.

И двамата не помнеха колко време са седели там. В такива случаи времето губеше значение. Изпитото вино се смесваше със смях, шеги, спорове по въпроса за смисъла на връзките. И нещо, което не се виждаше, но се чувстваше… Нещо, което нямаше име и само се чувстваше от двама души, невидимо за очите, но истинско като произнесена клетва.

Щом погледите им се срещнеха, Бахар се вълнуваше още повече. Сякаш силно електричество, което преминаваше през тялото й, прекъсваше дъха й. Това ли бе любовта? Така ли се влюбваше човек? Дали любовта не ставаше по-силна от пречките, които поставяха пред нея? Не знаеше. Единственото, което знаеше, бе мисълта, че искаше времето да спре, съзнанието, че до края на живота си може да остане така.

Тюлин погледна часовника си и тя се изплаши, че ще трябва да си тръгват.

— Късно е. Аз ставам. Вие ще останете ли още? — попита Тюлин, като правеше знаци на Селин. Такава беше Тюлин. Всичко разбираше без думи, усещаше какво чувства Бахар.

Бахар не знаеше какво да каже. Искаше й се да каже, че до края на живота си може да остане там, но нямаше избор и трябваше да си вземе чантата. Не знаеше какво да каже, какво да предприеме. Изпита тъга и разочарование. Пак се налагаше да се раздели с него. Ще я потърси ли Джем този път? Или ще се примири с безнадеждността на тази любов и ще избяга, за да не се чувства като предател на приятеля си.

Докато всички тези мисли минаваха през главата й, Джем грабна ръката й под масата. Топло, с вдъхващ доверие начин. Погледна я и се усмихна. Бахар вдигна глава и каза на Тюлин:

— Ние ще поостанем още малко…