Башак Саян
Страх от обвързване (37)

37.

Сапанджа, януари 2010

Забеляза, че малките й съсухрени ръце, които прекара по изгарящото в пламъци лице, са студени като лед. Опита се да се успокои, наблюдавайки през прозореца светлините, които ту светваха, ту изгасваха в мрака навън. Не си спомняше нито една от думите, които преди малко беше изрекла. Като че някой друг ги беше казал, някой друг бе изживял този последен час. Чувстваше, че сърцето й продължава лудо да тупти. Успокоението, че се отърва от товара, който носеше от години, предизвика желание да заплаче. Воят на вятъра я караше да се чувства щастлива. Заглушаваше воя на сърцето. Като че най-сетне бе научила края на любим роман, който все не успяваше да дочете.

Но на лицето й липсваше онова спокойствие, което се вижда у хората, които са се сдобили с нещо, което дълги години са очаквали. От време на време страхът се проявяваше. Взе телефона и започна да натиска бутоните. Трябваше да благодари на човека, който й подари този момент. Не я послуша. Добре, че не я послуша. Още веднъж можа да погледне в онези красиви очи, през които преминаваха зелени вълни.

След продължително звънене чу гласа на Тюлин, който бе като на сънено коте.

— Какво ново, Бахар? Реших да поспя. Събудих се преди малко.

Бахар мълчеше и стоеше с телефона в ръка. Тюлин се притесни от мълчанието й:

— Бахар, нещо лошо ли се случи?

Бахар знаеше, че ако започне да говори, ще се разплаче, затова мълчеше. Последните няколко часа съвсем я бяха изтощили. Накрая се овладя и започна да говори. Гласът й трепереше.

— Джем дойде.

— Знам, миличка. Не издържах и му дадох адреса ти. Не издържах, защото се уверих в искреността му и защото повярвах, че ще е добре за теб. Надявам се, че не се ядоса. Какво стана?

— Малко след като си отиде господин Енис, който ми постави инжекцията, на вратата се позвъни. Тъй като не очаквах никого, помислих, че някое от момчетата ще поиска нещо, и затова бързо отворих вратата. — Гласът й съвсем се разтрепери. — Застанал на среща ми, той ме гледаше уплашено. Така си останах на вратата.

— А после какво стана? Какво говорихте, той какво ти каза? Не влезе ли вътре?

— След като преодолях изненадата си, го поканих, разбира се. Притеснен влезе вътре. Бях в домашно облекло, заради което се засрамих. Ще се преоблека, казах и се оттеглих.

— Виж ти… Веднага си се наконтила.

Бахар засрамено се усмихна.

— Поисках пак да ме види красива.

Върна се към онзи момент. Не искаше да стои по анцуг срещу мъжа, който много години бе главният герой на нейните мечти. Бързо изтича в стаята си, облече черни джинси и риза с цвят пепел от рози.

— А после?

— После поседяхме известно време в хола. Поднесох му чай. Не говореше, само погледна към чашата в ръката си. Бях много развълнувана.

Пак млъкна. Спомни си разтревожения Джем, който седеше с наведена глава. Личеше, че много е развълнуван. „Доживях да видя това“ — си каза Бахар.

— След това ме погледна. „Бях планирал сума ти неща, но всичко отлетя от главата ми“, каза.

— Започнах да му задавам въпроси, за да го успокоя. Прекарал си операция, да не те стига друг път, казах. В този момент очите му изведнъж се напълниха със сълзи. „Значи, трябвало да дойде момент, когато човек да се изправи пред действителността“, каза. После ми разказа всичко. По-точно за себе си…

— За себе си ли?

— Да, за себе си. За детството си, младостта си, майка си, изживените връзки, страховете си. Състоянието на майка му в последно време. Всичко. Всичко, което преди това не е могъл да ми разкаже, всичко, което се е опитвал да скрие… — Млъкна и пое дъх. После продължи: — Колко странно, мислех, че го познавам добре, но разбрах, че въобще не съм го познавала. Всъщност всички се крием зад маски. Ето, дори и ти, от колко години ме познаваш, най-добрата ми приятелка си, но в действителност не ме познаваш. — Избърса сълзите, които се стичаха от очите й. — Познаваш само онези страни, които ти показвам. Лошото е, че понякога така силно се залавяме за тази маска, че идва ден, в който започваме да си представяме, че маската е истинското ни лице.

— Каквото и да е преживял, нищо не е в състояние да обясни онова, което направи онази вечер. То няма обяснение.

— Права си. Каквито и причини да изтъква, в крайна сметка онази вечер се изживя.

Бахар млъкна. Спомни си отминалите години, безсънните нощи, през които се опитваше да открие поне една причина…

— Но аз в продължение на много години търсех някаква причина. Чаках да премине болката, която изпитвах в продължение на много години. Но като не намирах отговор на въпроса защо, не отминаваше и болката.

Гласът й съвсем се разтрепери от усилие да не заплаче. Не издържа, остави сълзите й да потекат на воля. Отново заговори:

— Това е такава болка, че не можеш да продължаваш да живееш. Казват, че минавала с течение на времето, но не отминава. Не я забравяш…

Едва изрекла това, сълзите й потекоха като порой. Разтревожена, Тюлин не знаеше какво да каже. Моментът бе толкова деликатен, че каквото и да кажеше, щеше да е напразно. Мълчаливо зачака. Успокоена, Бахар продължи да говори:

— Свикваш. Една сутрин се събуждаш, обличаш се като автомат и започваш живота си оттам, където си спрял. Научаваш се да живееш с раната си.

Отново погледна през прозореца навън. Заслуша се във воя, който идваше от тъмното, и продължи:

— Казват, че приличала на предсмъртната болка. А всъщност не е така. Ако бях умряла, сега нямаше да мисля, че вината е моя. Или че не съм достатъчно красива…

Тюлин, която не можа да издържи, се намеси:

— Мила, знам, че се измъчи. Животът ти се провали. Но не е логично да се самообвиняваш. Причината не е у теб. Човек може ли да се страхува от любовта? От обвързване? Изплашил се е. И той си е имал своите причини. Горчиви причини, както казва той самият. Разбира се, че това не го оневинява. Всеки изживява болката, която му се пада в живота. Значи сега е дошъл неговият ред.

Бахар се опита да се съвземе и продължи да говори:

— Днес той ме остави свободна, Тюлин… Сложи край на чувството за вина, което изпитвах. Само за това даже заслужава да му простя.

Замълча за няколко секунди и продължи:

— Предложи ми да се оженим.

Тюлин не повярва на ушите си.

— Каквооо? Не мога да повярвам! Ти какво му отговори? Какво ще правиш? — Гласът й прекъсваше от вълнение.

Бахар отговори с тъга:

— Казах му. Имам други планове в живота, казах. Няма да се видим повече.

— Защо постъпи така?

— Защото така ще е по-лесно за него.

Затвори телефона, загаси лампите и си легна в леглото, над което се спускаше балдахин от бял тюл. Леглото й напомняше за времето, когато бе на сцената като балерина. Затвори очи и се заслуша в засилилия се вой на вятъра. Понякога този вой преминаваше в силно свирене. Притеснението, което в продължение на много години носеше в сърцето си, днес свърши. Още веднъж й се удаде възможност да погледне в онези дълбоки очи, които така и не можеше да разбере зелени ли са или кестеняви. Джем никак не се беше променил. С изключение на малките следи, нанесени от изминалите години, и онези тъжни погледи, които имат хората, запознали се с болката…

Едничкото желание на Бахар бе до края на живота си да бъде с него. Можеше да остане при него в една съвсем празна стая, без да прави нищо, само като гледа в тавана. Можеше да положи глава на гърдите му, да вдишва до насита аромата му и да прокарва пръсти през все още красивата му коса.

Не бе ли същият този кадър, който виждаше в края на една тъмна дупка в продължение на много години? Възможно ли бе човек години наред да сънува все един и същи сън? Понякога се събуждаше ужасена, сядаше в леглото и се опитваше да дойде на себе си. Когато след това се опитваше да заспи, същият сън продължаваше от мястото, където бе прекъснал.

Върви из една гора, облечена е с бяла дреха, изведнъж земята под краката й започва да се движи, като че ще я погълне, а тя започва да тича с все сила. Блатото с отвратителна миризма така силно я притегля, за да я погълне, че й е трудно да тича. В този момент в далечината вижда ослепителна светлина. В мига, в който се обръща на другата страна, за да поиска помощ, учудено отваря очи. От ослепителната светлина излиза Джем, поглежда я както винаги с изключителната си усмивка и разтваря ръце. В момента, когато го прегръща, чудовищното блато, от което преди малко се мъчеше да избяга, я хваща и изведнъж силно започва да я дърпа. В този момент първо поглъща нея, а след това Джем. Всеки път Бахар се събуждаше ужасена.

Днес за пръв път почувства, че действително е обичана. Вече знаеше, че едничката й любов, мъжът, за когото беше готова да даде ръката или крака си, я обича… Джем никога не беше й казал „обичам те“. И Бахар цял живот бе чакала, за да чуе от него тази дума. Може би само очакването бе единственото нещо, което толкова дълго време я поддържаше жива… Единственото й желание бе до края на живота си да остане с него. Но в момента, в който видя очите му, в които се четяха страхотно разкаяние и тъга, реши. Не можеше да постъпи с него по този начин. Защото никак нямаше да е лесно…