Вацлав Подзимек
Стоманена рапсодия (32)

Глава 32

Макар че бях свит на кълбо в спалния чувал и в печицата весело пращеше огън, усещах как студът прониква във всяка гънка на кожата ми. Съмваше. Време, когато термометърът спада най-ниско. Започнах да мисля дали няма да е по-добре да стана и да се пораздвижа малко, за да се стопля.

Настъпваше третият ден от дивизионното тактическо учение. Скоро трябваше да се придвижим от района за съсредоточаване към очаквателния район. Обезпокои ме мисълта дали изобщо ще можем да задвижим машините в този суров и остър студ. Вечерта бяхме сторили всичко необходимо, но студът си е студ. Маслото се сгъстява както в двигателя, така и в предавателната система.

— Дали да ги събудя? — чух глас, който идеше откъм спалния чувал, недалеч от мен. Познах гласа на сержант Метелка.

— Оставете ги още малко да поспят — отговорих. Малко се боях да наруша гробната тишина, така необикновена и рядко срещана в участък, в който е струпана толкова много техника.

Но преди да успея да обхвана със слуха си цялата тази техника, шумът от някакъв мотор, който, борейки се със снега, издаваше звуци, почти напомнящи ридание, разкъса тишината в ранната утрин. След малко някой завика, че ще има шкембе чорба. Изведнъж всички скочиха.

— Само дано е гореща — опита се да угаси възторга на събудените по такъв приятен начин момчета младши сержант Пехачек. Ала не успя, защото войникът от походката кухня завика:

— Специална предобедна супа! Току-що сварена! И гъста колкото щеш! — В гласа му се чувствуваше стремеж да направи по-приятна утринта на трудния ден, а и малко гордост от работата, която готвачите са свършили, докато сме спали.

Всички се втурнаха към казана. Последен дойде сержант Метелка.

— Не бих могъл да закуся, ако не си измия зъбите — каза с почти оправдателен тон.

Малко се засрамих. В други случаи и аз преди закуска си мия зъбите.

Супата бе гореща и гъста и много вкусна. Дори не обръщахме внимание на студа, който щипеше лицето и ръцете.

Хапнахме и тръгнахме към танковете. Направих крачка извън пътя и затънах до колене в сняг. Студът нахлуваше в гърдите, всеки допир със стоманения колос бе мъчение. Танковете бяха покрити със скреж. И най-съвършеното боядисване не би могло да ги маскира така добре. Отново се усъмних дали ще потеглят. Издадох заповедта доста нерешително.

Потеглиха. Моторите забучаха. Наистина лютивият дим от ауспуха бе по-гъст от друг път, но това не трая дълго. Двигателите загряха до необходимата температура и всичко тръгна, както обикновено.

Напуснахме района за съсредоточаване, преди да съмне. Веригите на танковете потъваха дълбоко в снега.

Отначало се движехме по равнинна местност, която преодолявахме уверено. После трябваше да се изкачим по нанагорнище и да минем през гора. Всеки сто метра природата се менеше. Знаех, че най-опасни са местата, където снегът покрива поледицата. Но и тях засега преодолявахме успешно. Отново навлязохме в равнина.

Слушах монотонния шум на веригите и наострях уши при всеки звук, който, макар и малко, напомняше за нещо нередно. Но не чух нищо съмнително. Затова удобно се отпуснах на мястото си и започнах да премислям дали по време на подготовката за учението не съм пропуснал нещо. Започнах от войниците. Значението на учението им е ясно, то ги заинтригува и искат да бъдат колкото се може по-добри. Взводните командири са момчета с опит, главно Метелка, моята главна опора. Мога също така да разчитам на командирите на екипажи и на механик-водачите, наставленията им са ясни като две и две четири. Тук малко се позамислих и за по-точно добавих думата почти, тоест почти ясни като две и две четири. Техниката е отлична и те умеят да боравят с нея, което доказаха по време на неотдавнашния дълъг марш. Оръжието е отлично подготвено, екипажите се усъвършенствуваха в изкопаването на окопи за танкове и умеят добре да използуват средствата за противохимическа защита. Тренирахме всичко — попълване на гориво-смазочните материали, снабдяване с бойни припаси, дори първа помощ и аварийно изваждане на екипажите от танковете. Така че сме добре подготвени и мога да бъда спокоен.

Загледах се в местността пред себе си, току-що изплувала от утринната тъма. Нашият район на учението си има своите равнини и хълмове, своето спокойствие, умереност и капризи. Тъкмо започна да проявява безбройните си капризи. Остър вятър зарида и заскимтя сред танковете. Настъпи такъв студ, че дърво и камък се пукаше. Комендантът на района на учението ми каза сутринта, че такъв студ не е имало от десет години насам.

Минавахме през блатист участък, от който се плашат и по-опитни от мен командири. Тези блата не замръзват. Само една ледена кора се образува на повърхността им. Никой не смее да мине с танк по нея. Под тежестта на стоманения колос ледената кора би се превърнала в парченца лед, под които би блеснало едно море от бездънно блато.

За да мога в случай на нужда да развърна добре ротата, аз се движех трети по ред. Сержант Метелка се движеше с първия танк и доказваше, че е в отлична форма. Той водеше своя механик-водач безупречно и засега успешно преодоляваше препятствията. Младши сержант Чадек бе командир на втория танк и явно не искаше по нищо да изостава от Метелка. Зад мен — с необходимата дистанция — се движеше останалата част от ротата.

Зад върха на най-близкия хълм слънцето вече си пробиваше път през мъглявината. Снегът розовееше.

Навярно съм прехвалил наум Метелка, защото изведнъж чух онзи стон на двигателя, който е най-неприятен за ушите на всеки танкист. Първата машина спря. Всичко беше ясно. Метелка се бе натъкнал на една от блатистите бездни. Колкото и да се мъчеше, не можеше да се измъкне от нея. Чадек инициативно реши да го заобиколи. Отляво. И той пропадна в предателска вдлъбнатина.

Вдигнах капака на люка, поизмъкнах се от куполата и се убедих, че момчетата ще видят голям зор, докато се измъкнат. Да рискувам ли да закъснея? Но каква полза — едва ли ще мога да им помогна.

Внимателно огледах местността и малко се позамислих, докато реша как да заобиколя корабокрушенците.

— Надясно, съвсем надясно — наредих на Малечек с командирски тон. Двигателят забуча, веригите захапаха тънкия лед, а мен ме обля гореща вода, като си помислих, че и аз като тях може да свърша безславно.

— Още надясно — извиках на своя механик-водач, макар да знаех, че повече не може. До неотдавна би ми възразил, но сега се опитваше да докаже и невъзможното. Това качество той придоби като женен и бъдещ баща. Никога не бих повярвал, че бракът може да промени до такава степен човека. Може би не всеки, но Малечек бе изцяло променен.

Двубоят между веригите на нашия танк и блатото ми действуваше като зъбобол, който внезапно изчезна, когато усетих, че дясната верига спря на твърдо и двигателят спокойно запреде, сякаш радостен, че най-после сме стъпили на твърда почва. Направихме голяма дъга и заобиколихме корабокрушенците. Със съзнанието, че танковете ще се измъкнат със сигурност от вдлъбнатината и ще ни настигнат, дадох команда „Напред!“.

Преди да затворя люка, се обърнах и видях, че останалите танкове ме следват. С чиста съвест продължихме движението. Караше по-точно Малечек и аз изобщо не му се месех. Междувременно слънцето се изкачи на хълма и продължи обиколката си по небосклона.

— Днес тиловаците се престарават — каза изведнъж Малечек. — Не мина много време от закуската, а ето че ни предлагат отново храна. Е, не бих се отказал от парче свински врат с хрян…

Погледнах вдясно от мен и наистина видях походна кухня. И за да не ни пречат, бяха набутали десните колела на колата с ремаркето в канавката и чакаха. Трима войници от походната кухня бяха застанали на пътя и най-високият махаше с ръка.

— Казва, че трябва да ги заобиколим — въздъхна разочаровано Малечек. — Така че никакъв свински врат с хрян.

Вгледах се по-внимателно в званието на махащия и разбрах, че е старшина. Малко се позамислих, докато се сетя, че това звание вече не съществува в нашата армия. После погледнах разпознавателните знаци на походната кухня и установих, че е съветска.

По мое указание Малечек спря почти на място. Слязох от танка и застанах пред старшината.

— Не се нуждаем от нищо, другарю лейтенант — отговори на въпроса ми. — Вие имате предимство, затова спряхме. Ние не трябваше да минаваме оттук, но искахме да съкратим пътя, за да стигнем навреме — дешифрирах пороя от думи.

— Другарю лейтенант, трябва да ги пуснем да минат пред нас — прецени Малечек, който междувременно застана до мен. Това, разбира се, беше нарушение на дисциплината, тъй като никой не беше му разрешавал да излиза от танка.

Наум реших, че ще го скастря здравата. Естествено, не тук на международно равнище, а като останем сами. На глас аз отново предложих:

— С удоволствие бихме ви помогнали.

Много държах да произнеса тези няколко думи правилно на руски. По-късно Малечек разправял, че говоря руски така, сякаш съм се родил в Москва, но както винаги доста преувеличаваше. Собствено не преувеличаваше, всичко бе измислил, защото изобщо не би могъл да ме чуе. Та нали стоеше встрани до един от съветските войници и му разправяше, че ние вече сме закусили шкембе чорба.

Думата шкембе се превърна в сериозен проблем при разговора им. Ефрейтор Малечек не знаеше как се казва на руски шкембе чорба и затова каза, че супата била „из желудка коровы“. Явно, че съветските войници много не разбраха за какво става въпрос, но не го показаха. В замяна на това съобщиха, че карат борш. Поканиха ни да го опитаме.

След миг колебание пристъпих към казана и старшината загреба с черпака от чудесната червена течност. Беше много вкусен, което потвърди и Малечек. Но според мен боршът трябваше да бъде малко по-горещ. Тъкмо това ме накара да взема бързо командирско решение.

Посочих с ръка напред.

— Имате предимство — казах на старшината. — Боршът ще изстине.

Старшината решително отказа.

— Вие имате предимство, тъй като изпълнявате бойна задача.

Известно време се договаряхме. Между това аз настойчиво подканих Малечек да се върне в танка и с радост забелязах, че Метелка и Чадек са заели местата си в бойния ред.

Потеглихме. Минавайки покрай съветската походна кухня разпалено замахахме.

— Другарю лейтенант, откъде се взеха тук съветски войници? — попита изведнъж моят недисциплиниран механик-водач и доста ме смути.

Трябваше да помисля дали да му разкрия истината, която знам от вчера. В това отношение нямах никакви указания.

Но Малечек се сети сам.

— Всичко е съвсем ясно — каза. — Учението е съвместно.

В гласа му се усещаше нетърпеливост — искаше час по-скоро да сподели с останалите извода, до който бе стигнал благодарение на това че бързо му работеше сивото вещество.

Нетърпеливостта беше неуместна и още повече излишна, защото и останалите имаха сиво вещество, което използуваха умело, така че и те бяха стигнали до същия извод.

— Да — отговорих. — Затова трябва повече да се стараем — посъветвах го аз.

— Ще се стараем! — отговори Малечек.

Но това мнение явно трябваше да го запази само за себе си, тъй като скоро след това чух в слушалките гласа на младши сержант Малечек:

— Другарю лейтенант, имам повреда, навярно скоростната кутия.

Заповядах да спрат и с усилие нагазих в снега към неговия танк. Момчетата от екипажа се бяха навели над двигателя. Стори ми се обаче, че са някак множко, и започнах да ги броя. Наистина имаше един повече и той бе моят съквартирант лейтенант Прушек.

— Откъде се взе тук? — попитах не съвсем уставно и в противовес на това, което чувствувах, защото неговото присъствие ме успокои значително.

— Стремя се да бъда там, където съм нужен! — каза Прушек. Дръпна ушанката към тила си и се наведе над двигателя като хирург при сложна операция. А аз си спомних за онзи миг, когато за пръв път ми се притече на помощ и измъкна моя танк от пропастта. Изпълни ме чувство на благодарност към него.

В ремонта участвуваше целият екипаж. Най-усърден бе ефрейтор Хисек. Навярно защото знаеше, че след учението ще се занимаем с неговото неприлично държание пред гарнизонния патрул. След малко ръцете на всички бяха черни. Снемаха отделни части и агрегати. Сръчно отвинтваха болтове, гайки, тръби и цели части, за да стигнат до скоростната кутия. Студът неприятно щипеше, но въпреки това те бяха вир-вода.

Пристигна автокран, за да вдигне после освободената скоростна кутия и вместо нея да постави новата.

— Я ни остави и тръгвай — посъветва ме след малко лейтенант Прушек, без да вдига глава от двигателя. — Аз ще отговарям за това тук. Като свършим ще го изпробвам и ще пратя момчетата подир теб. Може да ви настигнат.

Прецених, че е прав, и дадох заповед за потегляне, макар да ми беше ясно, че що се отнася до настигането, той малко преувеличаваше. Тази петорка тук я очаква няколкочасова упорита работа. А студът не ще да им я облекчи.