Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ocelová rapsodie, (Пълни авторски права)
Превод от чешки
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава 19

Нашият командир на батальона не обича дългите съвещания, тържествените слова и дълбокомислените съждения. Навярно си е такъв по природа, макар че някои говорят, че обичал кратките съвещания и заседания, защото нямал търпение да свършат, за да си запали цигара.

Така или иначе, знам, че когато ме повика батальонният, ще се върна бързо, натоварен със задачи, и добри съвети какво трябва да направя, за да мога като начинаещ млад командир да ги изпълня успешно. Искрено казано, това определение „начинаещ млад командир“ вече ме вбесява. Наистина на един петдесетгодишен двадесетте и пет години може да изглеждат почти бебешка възраст, но аз, обкръжен от момчета с пет години по-млади от мен, често се чувствувам като доста по-стар техен брат. Тъй че, какъв ти млад командир. А и за начинаещ не се смятам. Какъв начинаещ съм аз, след като командувам рота вече почти половин година.

Съвещанието в петък при командира на батальона също не се различаваше от другите. Един след друг всички ротни командири бяхме подканени да го осведомим за подготовката за изпълнение на предстоящата задача. Старши лейтенант Бидло започна някак надълго и нашироко, но командирът го прекъсна, постави му няколко въпроса, а когато в един от отговорите долови колебливост, каза, че след заседанието ще отиде да провери как стои въпросът. Мен ме остави накрая и въпросите му към мен бяха по-настойчиви, отколкото към останалите. Стремях се да отговарям кратко и ясно и постепенно придобивах впечатлението, че командирът е доволен.

След като се осведоми за всичко, той подчерта важността на задачата, която стоеше пред нас. Каза, че това щяло да бъде проверка на нашата готовност за дивизионното тактическо учение, чийто срок неумолимо наближавал — оставали само няколко седмици и трябвало добре да се представим.

Разбира се, че трябва добре да се представим, съгласихме се ние. Съвещанието свърши.

Излязох набързо от канцеларията, за да уредя в последния момент някои работи, и едва не се сблъсках пред вратата с помощник-дежурния по КПП.

— Другарю лейтенант, чакат ви на портала — съобщи той.

— Кой ме чака? — учудих се.

— Не зная, само предавам.

Крачех към посетителя, готов да уредя молбата, с която навярно идваше при мен, в рекордно кратко време. За каквото и да става въпрос. Тъкмо сега ли намери време, когато ме чака толкова работа!

Девойката, която стоеше на тротоара срещу портала, познах със сигурност отдалеч, но все още не можех да повярвам. Повярвах едва когато тя се обърна към мен и извика:

— Ежко, получих „отличен“!

Доближих бързо до нея, но успях и внимателно да се озърна наоколо. Войниците, които в този момент бяха наблизо, се правеха, че нищо не ги интересува, но очите и ушите им бяха на четири. Мисълта, че от сега нататък ще ме наричат помежду си „лейтенант Ежко“, ме ужаси. Но Юцка бе вече в прегръдките ми, без да обръща внимание на погледите на момчетата, напрегнато очакващи какво ще стане по-нататък.

— „Отличен“, „отличен“! — повтаряше между целувките. — Сега ще го отпразнуваме. Взех си три дни отпуска, за да бъда с теб.

Искрено казано, не чувах думите й.

— Три дни, Ежко! Можеш ли да си представиш тази красота? Ще ни принадлежат цели три дни.

Едва след малко долови, че нещо не съм на себе си, и се отдръпна.

— Какво ти е? Ти изобщо не се радваш.

Започнах да я уверявам, че се радвам, и още как, но думите ми не прозвучаха много убедително.

— Знаеш ли, скъпа, няма да имам никакво време — реших да започна с болка на сърце.

— Така си и мислех — каза и тонът й показваше, че напълно ме разбира. — Но до обяд някак ще издържа.

— Но аз няма да имам време нито следобед, нито утре — казах несмело и същевременно отчаяно.

— Ама вие и в събота ли работите? — попита наежено.

— Този път дори и в неделя — стигнах до половината на неприятния разговор.

Стоеше до мен и от нея лъхаше студенина.

— Усукваш го. Сигурно си си уредил нещо по-хубаво и аз сега ти обърквам работата. Е, добре. Извинявай.

— Итке, бъди разумна — опитах се да овладея положението. — Ако можех, бих ти обяснил всичко.

— Зная, военна тайна. С нея какво ли не се прикрива — рече и с това доказа, че тази практика е разпространена и сред нежния пол. — Е хайде, аз тръгвам.

Направи крачка назад, после още една.

Ясно бе, че трябва нещо да предприема, и ми хрумна, че най-добре ще бъде да я прегърна. Но поглеждайки встрани, се убедих, че момчетата все още пулеха очи. Не предприех нищо. Само мълчаливо наблюдавах как се отдалечава.

— Какво правите тук? — след малко грубо се нахвърлих върху войника, който бе най-близо и който всъщност получи данни за положението от първа ръка.

— Отивам да проверя още веднъж как е уреден въпросът за доставката на вестниците в района — съобщи боецът, а очите му изразяваха такова съчувствие, че веднага ми мина ядът.

— Добре, вървете — подканих го аз почти ласкаво.

— Слушам! — прозвуча отговорът му също почти ласкаво. При това той дълбоко въздъхна, с което даде да се разбере, че и на двамата не ни е леко.

Отбих се в парка, кое-що да проверя, да ги накарам едно да затегнат, друго да разхлабят. Става въпрос за онези шмекерии, които всеки командир бързо усвоява, и после си мисли, че кой знае как е надхитрил войниците. Само че те ги знаят не по-зле от него, така че винаги са един на един. Но и без шмекериите разбрах, че момчетата са направили всичко, за да не се изложим.

Някой ми поднесе плик. Без марка и с моето име върху него. Разкъсах плика и се опитах да разтълкувам написаното.

„… Държах се невъзможно, извинявай. Желая успех, обади се колкото можеш по-скоро…“

Колкото успях, разбрах. Сърцето на някое от наблюдаващите момчета не е могло да понесе тази трагедия, догонил е Итка и й е разкрил тайната, че заминаваме.

Би трябвало да го открия, да му благодаря и после да го накажа за издаването на военна тайна. Ако имах време, сигурно щях да направя това. Но откъде това време?

След малко започваше вагонотоваренето и изнасянето в района на учението. Не знам дали на другите им харесва, но на мен думата вагонотоварене не ми хареса още щом я чух. Винаги ми се струваше, че не подхожда на моя матерен език. И още по-противна ми стана, когато се убедих колко трудно е да се вкара танкът правилно във вагона. Но за разлика от мен на батальонния думата звучеше много благозвучно. Точно това изкуство той смяташе за азбука на подготовката на танкиста и считаше за половин войник онзи механик-водач, който не го владее до съвършенство.

Едва преди месец отношението ми към тази коварна дума се промени съществено. Това се случи, когато след една тренировка командирът някак между другото каза:

— Това горе-долу ви се удава.

Бях твърдо убеден, че днес вагонотоваренето ще бъде по-добро от горе-долу. Извиках взводните командири.

— Готови ли сме? — попитах.

— Тъй вярно! — отговориха и това прозвуча, общо взето, убедително.

— Ще се представим ли както трябва?

— Тъй вярно!

Казах „свободно“ и зачаках следващите заповеди. При това ме обземаше някакво особено чувство. Нетърпеливост. Страшно много ми се искаше да потеглим вече. В този момент Юцка навярно чакаше на гарата, но аз вече не бях Ежко, а по-скоро таралеж, мъж, който след малко ще управлява десетина съвършени машини и няколко десетки несъвършени момчета. Но когато се озърнах и ги видях, че все още клечаха край веригите, за да се убедят, че наистина всичко е в ред, зачеркнах наум думата несъвършени.

Имах такова настроение, каквото трябва да има всеки командир преди изпълнението на важна задача. Чувствувах решителност, доверие в тези, които командувам, а дълбоко в душата си и малко яд, че с Юцка се разминахме. Не зная как действува това на другите, но аз, когато съм малко ядосан, се чувствувам много добре. Добивам войнствено настроение.