Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ocelová rapsodie, (Пълни авторски права)
Превод от чешки
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава 7

След като дълго през нощта напразно звънях у Юцкини, стана ми ясно, че моето неоповестено пристигане е една от глупостите, които извърших вече няколко пъти в отношението си към Юцка. Но не, не ми бе съдено да узная, че е излязла да се поразходи из пражките улици и изпита удоволствията на живота. Самата тя ми отвори. Беше обаче доста изненадана. Не ме пусна да вляза. Готвеше се за държавен изпит и бе именно в онова състояние, когато човек си мисли, че колкото повече чете, толкова по-малко знае.

Прегърнах я. Навярно това й е подействувало, защото се притисна нежно към мен. Опитвах се да удължа, колкото може повече този красив миг и да насоча мислите й в друга насока. Но изведнъж забелязах, че гледа някъде над главата ми. Недоловимо се поизвърнах и всичко ми стана ясно. Нейният поглед бе насочен към часовника — беше вече полунощ. Набързо се измъкна от прегръдката ми.

— Извинявай, тази нощ трябва да мина още три въпроса. Иначе няма да успея.

Винаги съм имал благоговейно отношение към учебните въпроси, но сега само при споменаването им изпаднах почти в ярост.

— Трябва да поговорим. Много сериозно. Както никога досега — заговорих твърдо.

Погали ме по лицето по начина, който винаги ме превръщаше в кротко агънце.

— Нека оставим за друг път, Ежко Бежко. И разговора, и всичко останало. Много е късно.

— За това, което искам да ти кажа сега, никога не е късно — канех се да извадя най-големия коз. — Нещо повече, смятам, че сега е най-удобното време.

Не изглеждаше да очаква думите ми с особено напрежение.

— Вземи ме — изтърсих набързо това, което лежеше на сърцето ми. Тя ме хвана за ръката. И за да не стане някаква грешка, веднага добавих: — За съпруг.

Нейният ласкав, но малко нетърпелив поглед не се промени.

— Ще поговорим друг път, когато имаме повече време.

— Но това трябва да се реши по-скоро — мъчех се да не отлагам въпроса. — Скоро ще бъдат готови жилищните блокове. И ако аз кажа, че ще се женя, сигурно ще получа апартамент.

Ясно бе, че в най-неподходящия момент трябваше да решаваме най-парливия въпрос.

— Ти, Ежко Бежко, сериозно ли мислиш, че ще дойда там да живея? Не помисли ли за това как ще завърша следването си?

Всичко бях обмислил до най-големи подробности и го споделих с нея. Аз ще подам молба за жилище, а тя ще остане тези няколко месеца, които остават до промоцията, при родителите си. В събота и неделя ще идва при мен. В нашия апартамент. След промоцията може да почне работа например в околийския съд. Няколко километра от поделението. Има редовен транспорт, по-редовен, отколкото от Вършовице[1] до Вацлавския площад.

— Добре си го обмислил — оцени моя план тя. — С изключение на една дреболия. Аз не искам да работя в околийския съд. Вече ми обещаха място. Ще бъда юрисконсулт на едно предприятие в Прага. Следващия месец ще отида там да говоря с директора.

— Но аз искам да си при мен. Сега и завинаги.

— Точно сега не може, вече ти казах, а за това „завинаги“ ще поговорим утре. Нали ще ми се обадиш по обяд? — И започна леко да ме избутва към стълбите.

— Итка, ако сега ме изгониш, повече никога няма да дойда — отсякох заплашително.

Знаеше, че заплахите ми не бяха сериозни, и затова кротко ме погали по лицето. Но нейният натиск в посока на стълбите не отслабваше.

Само че този път аз наистина говорех сериозно. Изтичах по стълбите и се измъкнах от дома като мокра връв. Защо именно като мокра връв, не знам, но така се казва.

Оказах се на улицата. Леден вятър заплющя в лицето ми и без малко да вдигне шапката ми. След миг колебание тръгнах към дома. Чакаше ме не много дълъг път, бих могъл да го измина дори със затворени очи. Безброй пъти, винаги когато часовете ни завършваха в едно и също време, изпращах Итка по тези улички от гимназията до дома. Сега всяка къща, покрай която минавах, ми напомняше за нея. Ето след малко ще навляза в уличката, на която за пръв път я хванах за ръка.

Естествено, тогава го направих много деликатно. Най-напред уж случайно докоснах ръката й, с която носеше чантата си. Направи се, че нищо не е забелязала, но след малко прехвърли чантата си в другата ръка. Така ми даде простор за действия. Опитах да я докосна още веднъж. Пак уж случайно. После вървяхме ръка за ръка. За мен като че ли не съществуваше светът. За нея навярно също. Но това съвсем не й пречеше да дебне с изпитателен поглед дали някой познат няма да ни види.

Минах покрай храста, зад който няколко месеца по-късно на връщане от киното я целунах за първи път. Тогава ми се плачеше. Сега също. Само че тогава имаше епилог, защото при целувката Итка загуби обицата си. Напразно я търсихме в тъмнината и аз цяла нощ не можах да заспя от страх, да не би да се успя и да не отида на разсъмване пръв да потърся обицата. Намерих я и спечелих благоволението й. Но как да спечеля благоволението й сега?

И тъй, с меланхолично настроение стигнах до блока, в който живееха нашите. Погледнах към втория етаж, за да разбера, според това, кой прозорец свети, какво е положението вкъщи. Беше си същото, каквото бе години наред в късните съботни вечери. Светеше само в трапезарията. Това означаваше, че мама вече спи, сестра ми Ева най-вероятно е отишла на танцова забава, а татко гледа телевизия. За разнообразие отваря хладилника, току нещо напипва и го изяжда. Вкъщи имаме специален израз за това — казваме, че татко пак нещо е надушил.

Внимателно отключих, събух обувките си и още по-внимателно, за да не събудя мама, се вмъкнах през антрето в трапезарията.

Както и предполагах, татко бе с пълна уста и като ме видя, набързо глътна залъка си. Навярно е бил доста голям, защото леко се задави. Побързах да го тупна по гърба, но той се справи бързо с положението. После погледнах към екрана и установих, че в спортните новини предават за мача, резултатът от който бе известен още следобед. Това обаче никак не пречеше на баща ми и той наблюдаваше предаването с интерес.

— В хладилника има кренвирши — посрещна ме с тези думи той. Отказах, което в значителна степен го разочарова, защото загуби възможността да си хапне с мен.

— Би ми дузпата — побързах да въведа колкото се може по-скоро баща си в положението.

— Кренвиршите наистина са вкусни — не искаше да изпуска възможността си татко.

— Казах ти, че тя ми би дузпата — сметнах за необходимо да съсредоточа вниманието му върху това, което в дадения момент най-много ме вълнуваше.

Татко се замисли. Навярно дълбоко, защото дълго мълча. С овехтелия си халат, който преди години бе получил като коледен подарък, съвсем не приличаше на мъж, подир който до неотдавна се заглеждаше не една жена. Татко е подполковник и държи на униформата. И не само на униформата. Службата му е дала образование, благодарение на нея той има интересна работа и… жена. Запознали се, когато бил капитан, и той и до днес си мисли, че мама била очарована от униформата му. Разбира се, дълбоко се лъже. Мама още тогава е разбрала, че баща ми е истински мъж и би бил такъв дори без униформата.

— Татко — наруших мълчанието, което трая доста. — Но тя явно няма намерение да живее с мен в този гарнизон, където филмът започва едва когато хората се съберат, а в единствените две кръчми всеки си пие от своята халба.

— Ако не тя, друга ще дойде — събуди се баща ми от летаргичния сън.

— Но аз не искам да я загубя — уверих го аз и повиших глас, — и то само заради това, че съм попаднал в тази дупка, наречена твърде подходящо „Вълков“.

— Тук вече не мога да ти помогна — сви рамене баща ми.

— Трябва да се преместя по-близо до Прага. Или в самата Прага. Тя вече е получила назначение тук. А ти имаш връзки в управление „Кадри“, пък и другаде.

— Така че да оставим границата да я пазят само кучетата — скастри ме язвително той.

— Ще се намерят и хора, само аз да не съм, и най-важното — без нея.

Едва сега баща ми се разприказва нашироко за значението на моята работа.

— Политподготовка имам всеки вторник и петък — рекох и май сбърках.

Баща ми изключи телевизора и не само заради това, че завършиха спортните новини. Беше ясно, че не иска да бъде смущаван от нищо при разговора, който се канеше да проведе с мен. Но после изведнъж ме изгледа сурово и каза:

— Страшно ми се иска да ти зашлевя няколко шамара, ала вече е полунощ… Но ако не си събереш акъла в главата, и това ще сторя.

— Тръгвам. След малко заминава влакът ми — обидих се аз.

По всяка вероятност в полемиката сме повишили глас, защото майка ми цъфна на вратата.

— Иржичко, колко е хубаво, че си си дошъл. Ще ти постеля във всекидневната.

— Заминавам — отсякох. Дори не ме смутиха сълзите в очите й.

— Баща ти пак нещо е сбъркал — шепнеше тихо.

— Нашият Иржичек е на път да оплеска всичко — взе последен думата баща ми.

На излизане от дома трябваше да се промъкна покрай двойката прегръщащи се зад входната врата.

— Чупка, прибирай се вкъщи — обърнах се към женската половина.

— Ирко, откъде се взе? — попита Ева и се опита незабелязано да приглади косите си.

— Казах да се прибираш! — не се поддадох на братските си чувства.

— Ти също — не оставих на мира и мъжката половина на двойката. По-скоро момчешка, отколкото мъжка. При това ми беше съвсем ясно, че говоря така от завист. Онази обикновена, човешка, но отвратителна завист.

Изтичах до последната спирка на трамвая и седнах по-надалеч от пияния старец, който с качването ми във вагона изведнъж се оживи.

— Ела тук, генерале — опита се да ме накара да се приближа, за да ме чува, но след като разбра, че няма да му се удаде, той се понадигна, за да се домъкне по-близо до седалката ми. Но дали защото трамваят в този момент силно се разлюля, или защото старецът бе пил повече, отколкото можеше да понесе организмът му, опитът му излезе безуспешен. Той се тръшна отново на седалката и потъна в дълбок сън.

Лейтенант Прушек се учуди много, когато ме видя да се прокрадвам в тези ранни зори към леглото си. На всичко отгоре в стремежа си да стъпвам по-тихо взех, че бутнах нощната лампа.

— Май че много рано те е изгонила — подхвърли.

И докато му обясня, че Юцка вече не е Юцка, а юрисконсулт на световноизвестно предприятие и следователно хич и не мисли да обикаля с мен чешките и словашките земи, той отново заспа като агънце.

Аз обаче не можех да заспя. По някаква странна асоциация си спомних за майор Кноблох. Той сигурно има много познати… Аз ще го помоля да ми помогне да се преместя по-близо до Прага…

Събудих се едва в неделя следобед и пропуснах обикновения шницел с картофена салата. Реших да видя какво правят войниците и тръгнах към казармата.

Бележки

[1] Вършовице — квартал на Прага. — Б.пр.