Вацлав Подзимек
Стоманена рапсодия (22)

Глава 22

И ние напредвахме. Утринта бе мрачна.

Разминавахме се с автобуси, които караха деца на училище, и приемахме махането на учениците с чувство на самоуверена гордост, без изобщо да знаем дали ще излезем победители от битката с времето и разстоянието.

През време на малка почивка изядохме по една консерва от свинско месо и пихме някаква течност, която смътно наподобяваше чай. Но тя имаше едно чудесно свойство — бе много гореща и ни обливаше отвътре с приятна топлина. Един от войниците дори каза, че в нея сигурно има ром.

Гаврътнах набързо течността. Едва не си изгорих хранопровода и побързах да огледам танковете. Един от механик-водачите се оплака, че двигателят му нещо не тегли. С щедрата помощ на лейтенант Прушек успяхме бързо да отстраним неизправността.

Малечек пълзеше покрай веригите и се правеше, че нищо друго не го интересува, освен дали не е изскочила някоя осичка.

След малко отново потеглихме.

Спокойно гледах от купола на своя танк и се наслаждавах на красотата на нашето несмущавано от нищо движение напред. Дори не обръщах внимание на ледения вятър, който от време на време навяваше по лицето ми неприятна смесица от сняг и дъжд.

На един завой, един такъв завой, който направо кара човека да се обърне и да види дали всичко е наред, преброих машините и се вцепених. Липсваше един танк.

Бързо започнах да броя отново, но не успях да ги преброя, защото колоната вече излизаше от завоя. „Навярно съм сбъркал“ — рекох си наум и с нетърпение зачаках следващия завой.

Разбира се, бих могъл да заповядам всички да ми се обадят по радиостанцията и веднага щях да разбера каква е работата, но не ми се искаше. Целият батальон щеше да разбере, че не си знам положението в ротата.

Като напук пред нас се очертаваше дълго равно шосе.

„Сбъркал си — уверявах сам себе си. — Ако се е повредил нечий танк, сигурно щяха да ми докладват.“

Едва след петнадесет минути се появи удобен завой, вперих поглед в танковете и установих, че не съм сбъркал. Липсваше една машина.

Не ми оставаше нищо друго, освен да разкрия позора си.

— Тук шести — казах и в гласа ми нямаше капка самоувереност. — Докладвайте!

Командирите на танкове докладваха и аз разбрах, че липсва дванадесетката. Естествено, кой друг. Младши сержант Пехачек, ефрейтор Хисек и редник Пецка.

— Дванадесетката излезе от пътя — докладва тринадесети.

Мислено реших, че няма да му се размине на Пехачек тази магария. На всеки може да се случи да излезе от платното, но да не докладваш, това е истинско безобразие.

Много ми се искаше да обърна машината и да се върна да видя какво е станало. Това, разбира се, беше невъзможно. Наставленията не позволяваха такова нещо.

— Дванадесети, докладвайте! — извиках жалостно и напрегнато зачаках отговор.

Никакъв отговор.

Движението продължи. Аз напразно повторих още няколко пъти повикването. Беше ми крайно неприятно и това навярно се е чувствувало в гласа ми, защото командирът на батальона успокояващо каза: „Спокойно, шести, ще се погрижат за тях.“

Беше вече обяд и слънцето с големи усилия и твърде несмело се подаде през облаците.

Над колоната витаеше въпросът, кога и какво ще ядем.

Но аз не можех и да помисля за обяд. Как? Когато ми липсва танк!

Най-после чух: „Тук дванадесети.“

„Дванадесети, дванадесети, къде сте?“ — крещях, като че ли това можеше да помогне. Отново никакъв отговор. Вече минавахме околийското градче, което бе два пъти подчертано в дадения ни маршрут за движение. Хората поспираха и наблюдаваха с интерес гърмящите стоманени колоси. Минахме покрай сграда с неонов надпис „Ресторант“.

— Аз бих похапнал — въздъхна моят пълнач редник Незбеда.

Помолих го да потърпи още малко.

„Тук дванадесети“ — чух отново в слушалките. Този път съвсем ясно. „Настигаме ви.“

„Грохот!“ — подканих Пехачек неуставно. Но за войниците от моята рота тази дума означаваше „Давай, с пълен газ!“.

Злобата ми към Пехачек постепенно се топеше.

Най-после бе дадена голяма почивка.

Построихме колоната на самия край на шосето и спряхме. Но ако някой е предполагал, че сега всички ще се затичат към казана, дълбоко се е лъгал. Слязоха от танковете и запълзяха на колене покрай веригите. Онези, които имаха чувството, че машината нещо не тегли, започнаха да се въртят около двигателите. Едва когато установиха, че всичко е наред, се наредиха на опашка пред походната кухня. Раздаваха гулаш.

Край готвача стоеше лейтенант Вълчек. Следеше всеки да получи нужната порция и от време на време питаше:

— Е, как е, момчета? Вкусно ли е?

— Трябваше да сложат малко табаско.^[1]

— Трудно се намира — отговори Вълчек.

— Що не казахте, щях да намеря — предложи някой.

— Може и без табаско — допусна един лакомец със звание ефрейтор.

С това той достави голяма радост на Вълчек, защото нашият политрук, освен принципа, че практиката е най-висшият критерий за истината, си има още един принцип. Той твърди, че ако искаме войникът да изпълнява добре задълженията си, той трябва да бъде добре нахранен. А добре за него означава не само достатъчно, но и вкусно. И тъй като е човек на действието, лично контролира готвачите. Опитва яденето, съветва от коя подправка да се сложи още и дали не е по-добре да се добави още малко сол. Разбира се, с това той не доставя никакво удоволствие на готвачите, а още по-малко на началника на продоволственото снабдяване.

Изгълтах набързо гулаша и влязох в своя танк.

„Тук шести. Дванадесети, къде си?“ — извиках по етера. Сега дванадесети се чуваше съвсем добре. Навярно не беше далеч.

— Настигаме ви! — каза отново Пехачек. — Не обичаме студено ядене!

Пристигнаха тъкмо когато готвачите заприбираха нещата и се подготвяха за път.

Стоплиха гулаша им, те набързо го изядоха и аз прецених, че е крайно време да ги наругая.

— Защо не докладвахте за случилото се? — смъмрих Пехачек.

— Не знаех, че толкова ще закъснеем. Хисек излезе извън платното и аз изскочих, за да върнем колкото се може по-бързо танка обратно, но не беше така лесно. Ако не беше Пецка… може да се каже, че той го измъкна от канавката със собствените си ръце — преувеличаваше командирът на танка. За по-голяма яснота искаше още нещо да добави, но не остана време.

Маршът продължаваше.

Настъпи вечерта, след нея нощта и ние разбрахме, че всичко едва сега започва, защото земята се втвърди и шосето се превърна в пързалка.

Като напук пътят минаваше през възвишение. На човек му се струваше, че този стоманен колос, чиито вериги се плъзгаха опасно по заледеното шосе, не ще може да се изкачи по стръмното нанагорнище. А слизането надолу бе още по-лошо. Сякаш привличани от банкета, танковете отказваха да спазват посоката.

На всичко отгоре ни притискаше и времето. Според разписанието имахме закъснение от два часа. Ясно бе, че трябваше нещо да се направи. Например да спрем и да дадем път на колите да посипят пътя със сол.

Но командирът на полка реши другояче.

— Момчета — чух в слушалките неговия глас. Не звучеше никак повелително, по-скоро напомняше гласа на баща, разговарящ в семеен кръг. — Колите за посипване на пътя със сол са на края на колоната и докато се измъкнат пред нас, ще загубим много време. И за тях пътят е хлъзгав. А да губим повече време не можем. Ето защо реших да се увеличи дистанцията и да се обърнат куполите назад. Изпълнявай!

— Слушам! — заявихме всички.

Изпълнихме. Това бе особено чувство. С тази обърната назад купола ми се струваше, че съм като че ли в някаква наблюдателна кула. Плашеше ме дълбочината под мен, която по-скоро чувствувах, отколкото виждах. После по радиостанцията се обади лейтенант Вълчек. Не каза позивната, защото всички познавахме неговия глас. И то много добре. От събранията и заседанията. Радиостанцията също не го променяше много.

— Момчета — започна също като командира на полка. През тези няколко години на службата успях да разбера, че когато командирът се обръща към войниците с „момчета“, значи положението започва да става напечено. — Момчета — повтори той. — Имаме закъснение и ни предстои много сложен участък от маршрута. Пътят няма да се посипва със сол. Не можем да си позволим да закъсняваме повече. Сега всичко ще зависи от командирите и механик-водачите. Вие сте добри командири и добри механик-водачи. Умеете да кормувате. Всички без разлика, дори и тези, които понякога мъмрим. А сега трябва да докажете това.

Заповядах на Малечек да увеличи дистанцията и потеглихме в тъмнината, в снежната виелица и с приплъзващи вериги.

Не зная защо, но тъкмо по средата на главоломното спускане надолу се обърнах към Малечек и казах:

— Отложихме сватбата ви с четиринадесет дни.

Напразно чаках отговор. Трябваше да го подканя.

— Какво ще кажете за това?

— Може би това е най-разумното, което сте могли да направите — отговори смирено.

— Либушка сигурно ще прояви разбиране — опитах се да го утеша.

Малечек не отговори, защото танкът ни започна изведнъж да танцува по заледеното шосе.

— Затегнете лявата верига — поисках да бъда полезен. — Още малко, още малко.

Танцът свърши, танкът се успокои и ние се придвижвахме напред.

— Как го казахте, другарю лейтенант? — попита Малечек, след като се убеди, че танкът звяр се превърна в танк агънце. — Че ще прояви разбиране?

— Не се притеснявайте, Малечек, ще видите, че всичко ще се оправи — успокоявах го аз.

Възвишението остана зад нас. Отдъхнах си.

Известна истина е обаче, че бедата идва тъкмо когато най-малко я очаквате.

И в нашия случай бе така. Поради резкия удар аз здравата се фраснах в главата. Сигурно сте гледали някои мултипликационни серийни филмчета, в които при удар в главата веднага изскачат звездички. И на мен ми изскочиха звезди от очите. Едни такива сини, зелени, жълти и червени.

После звездите започнаха да бледнеят и аз разбрах, че сме в канавката.

— Другарю лейтенант, какво ви е? — чух боязливия глас на Малечек.

— Най-много да съм получил някоя цицина на главата — отговорих. — Иначе нищо ми няма. А за разлика от вас не съм и жених.

— Да ви разкопчая ли гащеризона?

— Не се безпокойте. Сега е по-важно да се измъкнем от канавката.

— Слушам! — превърна се Малечек-жених в Малечек-войник и механик-водач по тежък маршрут. Даде заден ход.

Веригите започнаха да се плъзгат.

— Малко напред и опитайте още веднъж — посъветвах го аз.

Моторът отново забръмча, но танкът се противеше и пак не помръдна.

— Няма да мога да се измъкна на заден ход. Мога да се движа само напред — сподели Малечек, което и аз бях разбрал още при първия опит.

Пред нас, осветена от фаровете, се очертаваше дълга телена ограда на някаква фабрика. Мрежата бе опъната на бетонни стълбове.

— Колко може да струва един метър телена мрежа? — попитах.

— Трийсет крони — отговори редник Незбеда. — Татко бе купувал за вилата. Естествено, ако оттогава не е поскъпнала.

— А един бетонен стълб? — поисках също да узная.

— Около петдесет, но не зная точно. Ние опъвахме мрежата на железни прътове.

— Ако потеглим напред колко стълба и колко метра мрежа ще унищожим?

— Четири стълба и пет метра мрежа, другарю лейтенант — изчисли на око щетата Малечек.

— Така че няма да бъде повече от петстотин — пресметнах набързо.

— Не — отговори екипажът на моя танк хорово. Навярно бездействието вече ги дразнеше.

— Това отговаря на моя джоб — казах и се наканих да дам команда „Напред!“.

— Другарю лейтенант, плащам половината — предложи в последния момент Малечек.

— А знаете ли колко струват пелените, ританките, количката и спалното чувалче за едно дете? А ританки трябва да се купуват на всеки три месеца, защото днес децата растат много бързо. Пестете парите, защото ще ви трябват — отхвърлих предложението му аз. В този момент забелязах, че зад оградата яростно размахва фенерче някакъв човек с лента на ръката, което показваше, че е от охраната. Навярно бе разбрал какво бяхме намислили да правим.

— Почакайте — крещеше той, за да ме накара да се откажа от намерението си.

— Не бойте се, другарю — успокоявах го аз, като трябваше доста да викам, за да ме чуе. — Ще се движим внимателно.

— Сине, искаш да развалиш оградата ли! Но аз отговарям за нея!

— На моя отговорност — заявих. — И ще платя всички щети.

— Но аз дори не знам името ти — каза колебливо пазачът.

„Сега би трябвало да му дам визитната си картичка — мина ми през ума. — Но нямам такава. Мисля да си поръчам, когато ме повишат в старши лейтенант.“

— Аз съм лейтенант Хоушка — извиках. — Нека предприятието изпрати сметката на моя адрес — и му продиктувах гарнизона и номера на поделението. Записа си ги в бележника.

Ясно бе, че съм го убедил.

— Другарю, минете двадесет крачки встрани — предупредих го. Едва не го нарекох дядо. Беше служебно лице, а и можеше да се обиди.

Мина двадесет крачки встрани, като ги броеше точно, и аз дадох команда „Напред!“.

Малечек натисна педала за газта, включи фрикциона и ние прерязахме оградата като нож масло.

Интересуваше ме най-много размерът на щетите. С удоволствие установих, че няма да е повече от петстотин крони.

Преминахме през портала на завода, тъй като пазачът бе успял набързо да вдигне бариерата.

— Колко време изгубихме заради моята цицина? — попитах Малечек.

— Не повече от трийсет минути.

— Трийсет минути са доста, но ще ги наваксаме.

— Ще ги наваксаме, другарю лейтенант!

Потеглихме и след няколко километра настигнахме колоната благодарение на това че бе дадена кратка почивка. Всички екипажи използуваха почивката да подремнат.

Обходих ротата. Всичко изглеждаше наред. С едно малко изключение — Малечек заспа като заклан. Няколко пъти го раздрусах и ми се стори, че май беше изпаднал в несвяст.

Най-после успях да го измъкна от това състояние.

— Излезте от танка — наредих.

Трудно му се удаваше, тъй като все още беше в полусънно състояние.

— Ще кормувам аз.

— Това не мога да допусна — осмели се да ми противоречи. — Това ще е позор за мен.

— Как така позор — великодушно му простих провинението, защото всъщност се противопоставяше на командира си. Наум започнах да броя, помагах си дори с пръстите. Излезе, че моят механик-водач не беше спал вече пет денонощия.

— След като някой не е спал както трябва пет денонощия, нищо чудно да заспи, дори без да иска — казах успокояващо.

Той също започна да брои наум.

— Доколкото знам, вие също не сте спали пет денонощия, а може и повече — продължаваше да упорствува пред командира си.

— Аз съм командир и трябва да издържам повече — все още не ми се искаше да го ругая.

Изведнъж в шлемофона загърмя гръмотевичен глас. Както никой път, командирът на батальона наистина крещеше:

— Всички вън от машините и пет минути гимнастика! Но здравата! Отговарят ротните командири!

Колко му е — изскочихме веднага. Започнахме усилено да правим гимнастика.

Здравата се поизпотихме и след пет минути се втурнахме към машините.

Естествено, Малечек искаше да седне на своето място.

— Вие не разбрахте ли най-после? — сепнах го аз.

— Мислех, че след тази спартакиада вече не важи — продължаваше да упорствува.

— И преди, и след спартакиадата моето решение е неотменно.