Вацлав Подзимек
Стоманена рапсодия (25)

Глава 25

След кратката почивка и закуската с картофена супа, която бе доста гъста, ние отново потеглихме на път. С пълни стомаси и не дотам пълни резервоари с масло.

Пътят бе претъпкан. Камиони, автобуси, трактори, леки коли, а на всичко отгоре и нашата колона. Промъквахме се къде както дойде, едни други приятелски се поздравявахме с цивилните шофьори. И когато вече ни се стори, че сме се измъкнали от навалицата, защото движението намаля, установихме, че пред нас се влачи артилерийска колона.

— По дяволите, само това ни липсваше! — изруга командирът на батальона. — Къде се мъкнат в това направление. Сигурно са объркали маршрута и сега ни се мотаят тук. Ще ги изпреваря.

— Изпреварвай, но внимателно. Придвижвам се към челото на колоната — познах гласа на командира на полка.

Изтеглихме се на лявата страна на шосето и се готвехме да освиркаме артилеристите.

Тъкмо когато командирът на батальона командуваше „Напред и внимавайте да не излезете на банкетите!“, регулировчикът на артилеристите се изпречи на пътя ни. Нямаше как, спряхме. Тутакси командирът на батальона отиде при него. Жестикулацията му несъмнено доказваше, че разговорът не е приятелски. Подадох глава от куполата. Очите ми не ме лъжеха. Водеше се остър спор.

След малко се появи и командирът на полка, който се бе промъкнал с голям зор към челото на колоната. Почти мигновено пристигна и някакъв подполковник от тяхна страна. Явно подполковниците нямаха намерение да се договарят пред подчинените си и се отдръпнаха встрани.

Докато те използуваха като аргумент предимно картата, ние, лейтенантите, за да ни олекне на душата, пуснахме в ход обикновените войнишки псувни, за които трудно можеха да ни дадат под съд, но затова пък бяха колкото си щеш пиперливи.

Тъкмо когато бяхме във вихъра си, командирът на нашия полк се върна към танка си. Беше взето решение.

— Танкистите имат предимство — казах на екипажа си.

Потеглихме, за да ги изпреварим.

Малечек не издържа и когато минаваше покрай един от тези влекачи, се измъкна до кръста от танка и извика:

— Охлюви!

Веднага след това той бе залят от артилерийски псувни, но аз се правех, че не чувам.

И точно когато се бях обърнал назад и се любувах на нашата задминаваща ги колона, изгърмя нещо като оръдеен изстрел. При движение такъв един гръм винаги означава гаф. Но въпросът беше дали е за моя сметка, или за сметка на старши лейтенант Бидло. Един, два, три, четири, броях наум танковете и страшно ми се искаше да стигна до десет. В този случай щеше да бъде за сметка на Бидло.

Стигнах до осем.

Всичко беше ясно. „Изстрелът“ бе даден от младши сержант Чадек и ефрейтор Черни. Мои хора, образно казано, гафаджии. Първият — командир на танк, а другият — негов механик-водач. Те не се понасяха взаимно, но силно се привличаха. Веднъж без малко да се сбият заради някакво момиче. След това се сдобриха, защото и двамата ги беше изоставила. Така да се каже, бяха вечно каращите се неразделни приятели. Няколко пъти се канех да ги разделя, но никога не го направих.

Когато отидох на местопроизшествието, бяха в момент на единство. Задружно отбиваха словесните атаки на артилеристите и ги упрекваха, че след като не знаят да карат, не трябва да се пъхат, където не им е работа.

Обхванах с поглед положението и всичко разбрах. Онези са отворили вратата на транспортьора в момента, когато Чадек и Черни са минавали покрай тях.

После забелязах най-лошото. Резервоарът на танка бе избит и горивото разточително течеше по асфалта. Кипнах.

— Чадек, можете ли да си представите колко гориво изтича сега на земята?

— Ние не сме виновни — отбраняваше се той.

— Само че след като ви свърши горивото, ще ви оставя да стърчите на шосето и се надявам, че ще бъде някъде, където няма да има кой да ви подаде залък хляб. А вие млъкнете — нахвърлих се на войниците от транспортьора, които продължаваха да ругаят. — И най-загубеният след третия час в автошколата вече знае, че преди да отвори вратата на колата, трябва да погледне дали не го задминава някой.

— Точно така, другарю лейтенант — почувствуваха се на седмото небе Черни и Чадек. — Но те сигурно са отсъствували тогава от час.

Сметнах за необходимо да ги върна на земята и казах:

— Тръгваме! През следващата почивка ще разгледаме подробно въпроса!

Навярно съм успял да ги върна на земята, защото мигновено се укротиха.

— Махнете резервоара — наредих аз — и уплътнете тръбите, за да не влиза въздух.

Нахвърлиха се да уплътняват тръбите, като че ли от това зависеше по-нататъшната им съдба. В известна степен тя наистина зависеше от това.

Разгледах въпроса за стълкновението едва през голямата почивка. Обясних на механик-водачите от ротата случилото се с Чадек и Черни и казах, че има опасност те да отпаднат по пътя.

Чадек произнесе реч на тема, че и най-добрият командир на танк не е в състояние да направи нещо, ако механик-водачът му е лош, а Черни малко по-накратко обясни, че какъвто командирът, такъв и механик-водачът.

Прекъснах словесния им двубой и реших техният въпрос да бъде разгледан след завръщане в поделението, но за да не увиснат като просяци на шосето, всеки екипаж от нашата рота да им даде по двадесет литра гориво.

След това се разпръснахме, за да изядем кренвиршите с каша от грах.

— Ти взе правилно решение — каза ми лейтенант Вълчек, когато вече бях тръгнал към танка си. — Не трябва да се изоставя човек на пътя.

Това го знаех и без да ми го казва, но все пак ми стана драго.

— А сега бягай — добави и погледна часовника си. — След малко потегляме. Пак имаме закъснение.

Наистина след малко потеглихме и напрягахме всички сили да наваксаме закъснението.