Вацлав Подзимек
Стоманена рапсодия (17)

Глава 17

Веднага след вечеря в общежитието дойде ефрейтор Малечек.

— Другарят лейтенант Прушек няма ли го? — попита, след като отдаде чест.

— Трябва да се е скрил в гардероба — отговорих троснато, защото тъкмо си перях чорапите. — Още е в парка, сигурно ще го намерите там.

— Аз изобщо не го търся — каза Малечек нелогично.

— Тогава защо питате?

— За да се уверя, че мога да говоря с вас на четири очи. Много е важно.

Изцедих чорапите, опънах ги по края на мивката, предложих му стол и зачаках. Бях вече свикнал със странностите на Малечек. Но това, което изтърси, надмина всичките ми очаквания.

— Помолих да ви извикат в комисията за прекъсване на бременност.

— Какво? — успях само да кажа. После си помислих, че не съм чул добре. — В каква комисия? — попитах.

— За прекъсване на бременност. Това е комисия, която разрешава или… — възприе Малечек въпроса ми като неинформираност.

Прекъснах го по средата на изречението.

— Зная какво представлява тази комисия, но не зная защо аз трябва да отида там. Такава беля не съм сторил на никое момиче.

— Вие не, но аз да! — не ми даваше Малечек да си поема дъх.

— Тогава вие вървете!

— Ще отида. Но се налага и вие да дойдете с мен. Вече писах до комисията. Ще получите съобщение. Ще ми бъдете нещо като баща и като свидетел.

В този момент разбрах за какво става въпрос:

— Аха, искате да се измъкнете, а аз трябва да заявя, че в онзи критичен момент не сте мърдали от поделението!

— Не искам да се измъквам, другарю лейтенант, напротив! Готов съм да си нося последствията. Дори с удоволствие — каза Малечек гордо.

— Чакайте, чакайте, започнете отначало — прибягнах към често употребявания израз.

— Зависи кое ще се приеме за начало. Но да кажем, че е започнало от онези три шамара, които лепнах на суинга, дето се навърташе около нея. После тя дойде на посещение тук и прекарахме чудесно. Сега разбрала, че е бременна, и подала молба до комисията, че нямало условия, че си нямала никого, че живеела в общежитие, а аз съм бил войник. Казали, че всичко това е добре, но че искат да чуят и мнението на бащата. Бащата — това съм аз. — При тези думи Малечек изпъчи гърди. — Мина ми през ум да ви помоля да им кажете, че съм сериозен човек и че ще мога да се грижа за детето. Мога да разговарям с тях само във ваше присъствие.

— О, благодаря ви много — казах иронично и започнах да го връщам към суровата действителност. — Ще остане с детето в интерната. Вие ще ходите на два месеца веднъж при нея и ще й изпращате паричното си доволствие. И си мислите, че тя ще си живее като госпожа Онасис…

— Не, няма да остане в интерната! — прекъсна ме. — Имам леля в Моравия, ще живее при нея, а и преди службата бях спестил някоя крона.

Виждаше се, че всичко бе обмислил до най-големи подробности. Реших да отида с него на комисията и да му бъда нещо като баща и като свидетел.

Съобщението получих веднага на другия ден.

— Ротата ще бъде цял ден без командир — подхвърли майор Кноблох, когато отидох да искам разрешение.

За щастие, командирът на батальона бе на друго мнение. Той сметна, че сержант Метелка, висшистът, е в състояние напълно да ме замести.

Бях вече тръгнал, когато той нещо си спомни и ме върна.

— Оплакванията, че вашата рота се ползува с предимство в лавката, продължават и дори се увеличават — сподели той. — Това заради вас ли е, или заради Метелка?

— Заради него. Навярно се е влюбила в него — казах си истината.

— Не бих искал след уволнението му момичето да извърши някоя глупост.

— Ще свикам ротата и ще ги убедя да се откажат от изгодите, за да не ни вкарат в беля — обещах аз. — Ще кажа и на Метелка.

Командирът на батальона ми подаде ръка, както си я подават моряци, захвърлени от живота на един кораб.

Когато на другия ден с ефрейтор Малечек влязохме в сградата на народния съвет, ние дълго и напразно се взирахме в указателя, който трябваше да ни насочи към съответната зала. Но тъй като не намерихме в указателя стаята, в която заседава комисията за прекъсване на бременност, се отправихме към портиера.

— На втория етаж, стая 206, татенце — съобщи той и вложи в думите си известна ехидност.

Отначало се ядосах, но после ми стана жал. Спомних си за Юцка. При никаква комисия не бих отишъл, ако се случи такова нещо. А как бих се грижил за дребосъчето! Но тя предпочете параграфите пред дребосъчето и пред моята скромна особа.

Кранистката, едно красиво и снажно момиче, вече чакаше пред стая 206. С Малечек се ръкува студено, а с мен още по-студено.

Настъпи тягостно мълчание и затова се зарадвах, когато най-после ни поканиха да влезем. Председател на комисията беше възрастна жена, за която по време на разговора научих, че била майка на четири деца. Вторият член беше гинекологът. Той се интересуваше преди всичко от медицинската страна на въпроса. Третият член беше една другарка от комисията за социални грижи. През цялото време на разговора се опасяваше да не би тези двама млади хора, които седяха на другия край на масата, да поискат жилище.

Но още от самото начало ние им станахме симпатични. На председателката — за това, че в самия увод Малечек сподели, че мисълта да има колкото се може повече деца го занимавала от доста време. На гинеколога, защото сме дошли навреме, а на другарката от социални грижи особено й допадна изявлението на Малечек, че ще настани бъдещата майка у леля си.

Оказа се, че всъщност няма за какво да говорим. В светлината на далеч по-силните аргументи на ефрейтор Малечек аргументите на кранистката за премахването на детето се стопиха като лед от слънчевите лъчи.

Сбогувахме се. Ясно бе, че в нашия случай компетентните специалисти няма да има какво да решават.

В коридора незабелязано доближи до мен гинекологът.

— Вие негов командир ли сте? — попита.

Потвърдих.

— И с такива ли неща се занимавате днес в армията?

— Това е преди всичко грижа за човека — казах. После се усетих, че прозвуча много фразьорски и се коригирах: — Малечек е екстра момче и ще бъде екстра баща.

— И тя ми изглежда екстра — добави гинекологът. — Има широк ханш, явно лесно ще роди. — И си тръгна душевно спокоен.

Аз обаче не бях душевно спокоен. Юцка също има широк ханш, сигурно лесно би родила, но каква ми е ползата?

Забелязах, че красивата кранистка обясняваше на Малечек нещо настойчиво. Той имаше малко безпомощно изражение.

Разбрах, че има нужда от мен. Внимателно се позавъртях около тях.

Малечек взе някакво решение, пристъпи към мен две крачки и рече:

— Либушка казва, че щом е така, трябвало час по-скоро да направим сватбата.

— Либушка е права — кимнах. — Без сватба не може.

— Но кой ще я направи? Никого си нямаме, а от леля не мога да искам такова нещо.

Изведнъж ми хрумна идеята:

— Нашата рота! — казах, но веднага щом изрекох това, аз се ужасих. Не можех да си взема думите обратно. — Сигурно ще мога да убедя момчетата — и обръщайки се към Малечек, добавих: — Ще ви чакам на гарата.

Излязохме от народния съвет. Те вървяха бавно след мен. После завиха към градската градина. Искаха да използуват малкото време, което оставаше до тръгването на влака. Ясно бе, че имат много неща да си кажат.