Вацлав Подзимек
Стоманена рапсодия (21)

Глава 21

След полунощ ни повика командирът на батальона и без много приказки ни раздаде връзка циклостилни материали.

— Заплануваният маршрут за движение — оповести. — Около четиристотин километра.

Не повярвал, старши лейтенант Бидло се засмя:

— Четиристотин километра ли? Да няма печатна грешка?

— Казах — запланувания маршрут за движение, и толкоз! — но после нареди: — Приключвайте с контролните проверки и осигуряването с ГСМ. Свободни сте.

По пътя към ротата прелистих материалите. Поради тъмнината и поради неясните букви успях да прочета само наименованието на крайния населен пункт. Изглеждаше ми познат, но не можех да се сетя откъде. После си спомних, че през това селище съм минавал като пионер по време на една екскурзия. То бе някъде на границата между Моравия и Словакия, така че командирът никак не преувеличи, като каза около четиристотин километра. Напротив. Само че и аз като старши лейтенант Бидло смятах, че маршът ще бъде само на теория. Но за разлика от него запазих мнението си за себе си.

Обиколих своите танкове. Момчетата бяха вече вътре и ми беше ясно, че отдавна къртят.

Само един войник все още оглеждаше веригите.

— Нещо не е в ред ли? — попитах.

— Всичко изглежда наред — отговори и едва тогава се обърна с лице към мен. Беше ефрейтор Хисек. — Но точно това ме безпокои — добави вече стоешком.

— Пецка наистина не е мухльо — опитах се да го успокоя.

— Но и механик-водача си го бива — каза вече по-смирено. И в момента, в който разбра, че нашият разговор е приключил, отново се наведе над веригите.

Навлязох навътре в гората и отчупих дебел клон.

Няколко пъти почуках с него по капака на машината на сержант Метелка. Показа се лице, което смътно приличаше на неговото — подпухналите очи, смачканият нос убедително доказваха, че тъкмо съм го събудил.

— Свикайте командирите и механик-водачите! — наредих.

— Веднага ли? — попита Метелка.

— Не, следващия понеделник — опитах се да бъда остроумен.

След няколко минути момчетата ме наобиколиха. Сънени, тук-там някой бе в състояние да възприема. Бих се заклел, че най-малко половината от тях още спяха. След като конят е в състояние да спи стоешком, защо да не може и човекът — това най-висше създание, което откри атомната енергия, измисли хокея на лед и лети в космоса?

— Заплануваният маршрут за движение — нарочно заговорих високо, за да събудя и спящите. И споменах около десет места, където можеше да ни открие някой, който евентуално би изостанал или би се загубил.

Когато съобщих последното селище, напомнящо ми за моята пионерска екскурзия, ефрейтор Малечек съвсем неуместно, като се имаше предвид обстановката, но затова пък доста високо се изсмя.

— Лелеее, няма да мога да се оженя.

Аз също се засмях, въпреки намерението ми да не изразявам никакво съмнение относно предстоящия марш. Но изведнъж като че ли тръпки ме побиха. Отначало съвсем слабо, но колкото мислех, направо изтръпвах.

Ами ако наистина потеглим? Какво ще стане със сватбата — нали всичко е организирано, управителката на ресторанта „Завист“ в сряда ще започне да търси месо, за да изготви подобаващо меню. А ето тук женихът, бъдещият баща на човечето, което Либушка носи под сърцето си, управлява моя танк. Няма да се яви на сватбата. Няма да се състои нашата младежка сватба. Тръпките се засилиха още повече, когато до мен застана лейтенант Вълчек и съобщи, че командирът на батальона е разрешил да се приготви кафе за командирите и механик-водачите на танкове. И тъй като вече имам опит в това отношение, бръкнах набързо в задния джоб на панталоните и попитах колко трябва да дам.

— Достатъчно е една двайсетачка.

Да платиш част от кафето на войниците, които може би ще изминат този толкова дълъг маршрут, не е никакво прахосничество. Щедро дадох двадесетачката. Малко се съмнявах, че посред нощ някой ще може да намери кафе. И изразих съмнението си пред Вълчек.

— Ще може — каза уверено. — Ще измъкне продавачката от леглото и ще отиде с нея в лавката.

При тези думи той пъхна двадесетачката в джоба и се накани да тръгне.

— Другарю лейтенант! — спря го сержант Метелка. — Точно така, продавачката от нашата лавка. Моля да поговоря с вас и другаря командир насаме.

Въпросително го погледнахме и се отдръпнахме на няколко крачки от останалите. Метелка заговори набързо.

— След като се събират пари за кафе, значи наистина потегляме. А щом потегляме, не се знае дали ще се върнем в събота. А щом няма да се върнем, Малечек няма да може да се ожени. Иначе всичко остава, както бе запланувано, включително и сватбеният обяд.

Съгласихме се с него, но все още не разбирахме какво общо има тук лавкаджийката.

— На Верушка може да се разчита — обясни той. — Деликатно ще съобщи на булката, че сватбата трябва да се отложи. И в „Завист“ ще уреди всичко. За една седмица, с която ще се отложи сватбата, няма да се обърне светът, а хлапето ще им го прости. Разбира се, когато му дойде умът в главата.

Вълчек се оказа достоен заместник на своя командир. Със светкавична бързина взе необходимото решение.

— Добре — съгласи се. — Ще кажа да докарат и продавачката. Но една седмица е малко. Най-сигурно е да се отложи сватбата с четиринадесет дни. Но засега нищо няма да казваме на Малечек. Защо да го дразним излишно?

Последните думи каза вече на няколко метра от нас. Бързаше да даде последни инструкции.

Върнах се със сержант Метелка при войниците си, за да уточня някои подробности във връзка с марша. И тъкмо когато проверявах знанията на войниците по пътните знаци, Вълчек отново дойде.

Огледа ни и недоволно поклати глава:

— Нещо като че ли сте много малко.

— Тук са само командирите и механик-водачите — докладвах.

— Извикайте всички — нареди Вълчек. — Ще им кажа няколко думи.

Сержантът отиде да извика мерачите и пълначите. След няколко секунди те вече бяха при нас, очаквайки да чуят новината, че е даден „отбой“ и че не след дълго ще гарираме.

Но лейтенант Вълчек каза нещо съвсем друго. Каза, че ни предстои марш на голямо разстояние, че това е истинско изпитание за нас и ще трябва да докажем, че сме в състояние да издържим. После даде няколко практически съвета, от което се виждаше, че разбира от танкове, и отиде при другата рота.

През цялото време стоях до ефрейтор Малечек и винаги, когато ми се струваше, че той отваря уста да попита какво ще стане със сватбата, аз внимателно го чуквах по рамото.

Мина около половин час и пристигна газката. В утринния здрач забелязах, че от нея изскочи нежна женска фигура.

— Ето я — казах на сержант Метелка. — Давам ви три, не, по-добре две минути за обяснение. А сега тичайте, няма защо да се мотае тук излишно.

Гледах дали ще спази определеното време. Забави се само с една минута.

— Какво каза? — попитах, след като колата замина и сержантът застана до мен.

— Че би се омъжила за мен, дори и ако ще три пъти да отлагаме сватбата.

— Не се фукайте — прекъснах го аз.

— Всичко ще уреди, всичко — каза гордо.

Междувременно командирите и механик-водачите на танкове се бяха наредили пред казанчето. Всеки подаваше канчето си и готвачът го напълваше до половината. В много случаи тази половинка не бе истинска половинка, защото в тъмнината той често притваряше очи и разля доста кафе.

Отначало мерачите и пълначите гледаха равнодушно. Но после един от тях се обади:

— А за нас няма ли?

Разбрах, че сме изпаднали в неловко положение, и се опитах да обясня, че не разполагаме с големи фондове.

— Какви фондове — обади се един от недоволниците, измъкна стотарка и настояваше да плати кафето и на останалите.

Но точно в този момент бе дадена заповед за марша.

— Но това е невъзможно — завайка се Малечек, палейки двигателя. — Аз няма да мога да се оженя навреме и хлапето ще си има неприятности до края на живота.

— Спокойно, всичко ще се оправи — опитах се да го успокоя и дадох команда „Напред!“.

— Напред! — повтори след мен Малечек и гласът му прозвуча тревожно в слушалките на шлемофона.