Вацлав Подзимек
Стоманена рапсодия (35)

Глава 35

Пристигнаха малко подир обяд, слязоха от две газки и бяха деветима.

— Старши лейтенант Мошкин — представи ми се командирът на ротата. Бе около тридесетгодишен снажен мъж с намръщен поглед. „Сериозен мъж“, си казах наум. Трябва да се посъветвам с него какво трябва да прави човек, за да бъде сериозен. Или поне така да изглежда. Аз май до края на живота си не ще мога да се избавя от усмихнатото си лице.

Ръкувахме се, представих взводните си командири, старши лейтенантът ме огледа и видимо доволен много приятелски ме попита:

— Какво ще ни покажеш?

Малко ме изненада с въпроса си. Не вижда ли, че в тази пустиня няма нищо за показване. Виж, ако бяхме в поделението, би било съвсем друго. Бих ги развел из района на ротата, бих им показал парка и политико-просветната стая. Но тук? Покрито със сняг поле, няколко танка, които са им добре известни, и няколко десетки премръзнали и не съвсем чисти войници.

Посочих към танковете и останах с впечатлението, че старши лейтенантът даже се зарадва.

Тръгнахме към машините, но тъкмо в този момент донесоха обяда. Моите момчета малко се поколебаха, защото не знаеха какво да правят при това положение, но след като съветските войници им напомниха, че ще им изстине яденето, те се наредиха на опашка. За обяд имахме шницел и някой констатира, че е голям колкото летище. Чревоугодниците поискаха вместо картофи хляб. Някои дори пожелаха горчица и за мое изумление желанието им бе изпълнено.

И тъй, нашата обмяна на опит започна не твърде традиционно — за храната по време на службата и за храненето въобще. Успяхме дори да организираме малка гощавка.

— Нахрани се и ти — подканваше ме старши лейтенант Мошкин.

Приближих до казана и взех порцията си. И аз вместо картофи поисках хляб, макар че по мое мнение не съм чревоугодник. Що се отнася до задоволяването на стомаха, аз имам своя теория и се ръководя неотстъпно от нея. Изхождам предимно от това, че човек или се храни, или яде. Когато се храни, той трябва да взема каквото му дават. И да не роптае. А когато яде, трябва да бъде взискателен. Моята теория е известна на мама, та дори и на Юцка. И двете действуват съгласно теорията ми. След сватбата аз усърдно ще развивам теорията си и ще я проверявам на практика с Юцка в нашата кухня.

Върнах се при Мошкин. С усмивка отбеляза, че готвачите се грижат добре за нас. Дискретно му разкрих истината, че такива шницели не получаваме всеки ден и че тези големи като летище шницели са ги приготвили навярно в чест на завършването на учението. В замяна на това той също ме увери, че такива вкусни пелмени, каквито получили днес на обяд, също не получавали всеки ден, навярно е било също в чест на завършването на учението.

Бръкнах в джоба, извадих ножчето си и разрязах шницела на две почти еднакви половини и му предложих по-голямата.

Категорично отказа, като обясни, че и те са имали богат обяд, който получили, преди да дойдат, и подчерта, че стомахът му не би могъл да побере нито залък повече. Най-после капитулира пред моето настояване, просто за да не ме обиди.

Моите момчета поканиха руските си колеги. Канчетата с горещ чай минаваха от ръка на ръка, всичко напомняше за малък пикник край огъня, поддържан усърдно от Малечек и Лакатош.

След това вниманието на Мошкиновите и моите войници се съсредоточи изцяло върху танковете. Влизаха и излизаха от тях, навеждаха се над веригите, обикаляха двигателите и с помощта на ръцете обменяха опит. От време на време се потупваха по раменете. Разностранната, твърде компетентно водена беседа протичаше без нас, командирите, въпреки че старши лейтенантът се опитваше да я организира. Но както изглеждаше, те нямаха нужда от нас. И на двамата ни беше малко неприятно.

— Доволен ли си от ротата си? — попитах Мошкин дипломатично.

— Би могла да бъде по-добра — прояви се и той като дипломат.

— Моята също би могла да бъде по-добра — въздъхнах аз, след което той каза, че няма нищо съвършено. Да не говори за хората, макар че техниката си иска своето.

Отказахме се от опита да организираме обмяна на опит и се преместихме по-близо до огъня. Реших да споделя с него съмненията си.

— Искаха да поемат обещание да станем отлична рота, но аз бях против — започнах да разказвам случая.

— Навярно не си бил прав — отбеляза той. — Днес в хода на учението действуваха знаменито.

— Това бе случайност — казах, но сам не повярвах на това.

— Случайности няма — клатеше глава Мошкин. — Ако не бяха добре подготвени, това сигурно щеше да си проличи.

— Твоята рота отлична ли е? — попитах.

— Вече трета година. Откакто съм командир аз. Тази година бяхме най-добрите в целия полк.

— Но нали преди малко каза…

— Че би могла да бъде и по-добра. И това е истина. И отличниците могат все пак да бъдат по-добри.

Фактът, че нашите съветски приятели са най-добрите в полка, ме заинтригува много. И ние може някой път да опитаме… На глас обаче казах нещо съвсем друго:

— Навярно имаш много добри условия.

— Същите, каквито имат и другите — изведе ме от заблуждение.

— Тогава на какво се дължи? — исках да зная аз.

— Да си кажа право и аз не знам — свиваше рамене Мошкин. — Старая се да върша всичко съгласно уставите. Същото изисквам и от тях — кимна с глава към войниците. — Те свикнаха с това и когато дойдат новаци, в повечето случаи дори и през ум не им минава, че може да бъде другояче. И ако все пак на някого му скимне нещо, бързо си го избива от главата, защото не среща подкрепа нито от страна на войниците, нито от моя страна.

Продължих да го разпитвам упорито. Какво е отношението му към поощренията и наказанията, как работи с отличниците, как прекарват свободното време. Отговаряше с желание, но си личеше, че въпросите ми не му бяха особено приятни. Навярно не искаше да създава впечатление, че се изфуква.

Момчетата все още оживено разискваха, но вече не влизаха в танковете и престанаха да изпробват двигателите. Изведнъж забелязах нещо, при което дъхът ми спря, и аз не довърших новия си въпрос. Редник Кочка разискваше нещо със съветския сержант, една глава по-нисък от него. Разговаряха до такава степен възбудено, че ръцете им нито за миг не спираха. В стремежа си да обясни нещо по твърде изразителен начин съветският сержант бутна леко редник Кочка. Той приятелски се ухили и му го върна. Още няколко пъти се побутваха така, а после се вкопчиха. Моите момчета се поизплашиха малко, докато съветските войници гледаха само да има повече място около свирепата двойка.

Обзе ме ужас, погледнах Мошкин и чаках какво ще каже за инцидента. Наблюдаваше развитието на събитията с голям интерес.

След като малко помълча, каза с чувство на познавач:

— Започнаха отлично. А твоят юначага си го бива.

Навярно не смяташе случая за инцидент.

Какво му беше отличното на това не знам. Стояха разкрачени, дишаха дълбоко, от време на време единият се опитваше да направи нещо на другия — и толкоз. Отново заставаха един срещу друг, посягаха един към друг и дишаха дълбоко.

— Сержант Захадзе е областен първенец по джудо — реши най-после да обясни случая старши лейтенант Мошкин. — Казват, че бил една от най-големите надежди на страната. Но му липсвала упоритост. Не тренирал редовно, не спазвал режима. Затова не го приели в представителния отбор. Но е най-добрият командир на танк. А с джудо се занимава само през свободното си време — учи войниците на различни хватки. И навярно успешно, защото всеки владее по някоя хватка, и аз не знам да се радвам ли, или да се ядосвам. Естествено, това е полезно за физиката им, но повишава прекалено много тяхната самоувереност.

— По ми допадат самоуверените, отколкото плахите.

— И на мен — съгласи се Мошкин, — но не трябва да се прекалява.

После отново се загледахме в танковете. Нашите подчинени се забавляваха отлично и за учудване главен герой бе не областният първенец, а редник Кочка. Навярно бяха решили, че да нямаш и хабер от джудо и въпреки това така дълго да устояваш, значи заслужаваш внимание.

— А ти? Опитвал ли си някога?

— Опитах. Бива си ме — похвали се Мошкин с малко гордост. — Веднъж дори устоях на Захадзе четири минути.

И за да не би да поиска да ми покаже, че си го бива, аз започнах да наглеждам огъня и обърнах другия лист.

— Женен ли си? — попитах.

— Вече четири години.

— И как върви?

— Отлично — засия той. — Надя е великолепна.

— Но понякога възникват проблеми — подхвърлих и понеже беше ясно, че повече няма да се връщаме към джудо, приближих отново до старши лейтенанта.

— Да, така е — съгласи се. — И то доста големи. Например дядото, моят баща, полковник от запаса, ни създава доста проблеми.

Интересуваха ме подробностите.

— Имаме тригодишна дъщеричка и двегодишен син. Баща ми се грижи през деня за тях.

— И сигурно е много строг — стана ми ясно изведнъж. — Опитва се да ги командува.

— Разглезва ги — изведе ме от заблуждението.

Навярно съм показал съмнението си, защото побърза да ми обясни.

— Баща ми тръгнал на война направо от училищния чин, остава да служи и след това. През по-голямата част от живота си е бил командир. Взискателен командир. Отговарял за другите и организирал тяхната работа. Сега е щастлив, че има кой да командува него. А децата злоупотребяват с това.

Спомних си за посещението ми в жилището на нашия батальонен командир старши лейтенант Матрас и стигнах до извода, че навсякъде е едно и също.

— Много хубаво — констатирах и разбрах, че теорията на Вълчек за човека като смесица от най-различни положителни качества започна да действува и върху мен.

— Нищо хубаво няма в това — не се съгласи с мен Мошкин. — Вечер с Надя винаги се опитваме да поправим грешките, които през деня е допуснал дядото, но сме в твърде неизгодно положение — той има повече време за разлагащото си въздействие. А твоят баща? — попита.

— Той също е офицер. Работи в министерството — и започнах да му разправям как отказа да ми помогне да ме назначат в Прага или поне близо до Прага.

— Молодец — каза Мошкин. — Не всеки баща би постъпил така разумно.

Исках да възразя, но не възразих. Може на някого да му се стори странно, но аз започнах да се гордея с баща си. В края на краищата неговото ежевечерно тършуване в хладилника и неспособността да си избере хубава вратовръзка са съвсем незначителни дреболии. За в живота са решаващи други качества. Така че, вместо да възразя, попитах:

— Колко пъти си местен в друг гарнизон?

— Два пъти.

— Как реагира жена ти? — исках да зная.

В отговор Мошкин ме погледна въпросително.

— Може би не е искала да се мести — уточних аз.

— Та тя знаеше, че се омъжва за офицер — и че той от време на време мени гарнизоните. За учителка се намира място навсякъде. Само дядото не е доволен много. Казва, че истинският офицер трябва да бъде преместван най-малко веднъж на две години. Сменяването на гарнизоните си имало своя чар.

— Той е от старата школа — позволих си да отбележа.

Старши лейтенантът се съгласи, че дядото е от старата школа.

— И аз скоро ще се женя — споделих. После добавих, че искам да имам най-много две деца и предпочитам първото да е син. За по-голяма сигурност.

Мошкин изказа благопожеланията си по случай сватбата, естествено. А що се отнася до сина, навярно сметна, че е много рано, макар че… Спомних си, че в бъдещото ни жилище се любихме много с Юцка, но запазих спомена за себе си.

Изведнъж ми мина през ума, че моята сватба без старши лейтенант Мошкин няма да е истинска сватба.

— Каня те на сватба — казах. И без малко да добавя, че искам да ми бъде свидетел, но навреме се сетих, че отдавна съм си осигурил свидетел — ефрейтор Малечек, механик-водачът на моя танк.

— Ако имам възможност, с удоволствие — видимо моята покана го поласка.

Помолих го да ми даде адреса си. Скъса парче от вестника, който беше в джоба на панталона му, и набързо го надраска. Аз също дадох своя адрес.

— Какво ще кажеш, да отидем при тях? — посочи той към момчетата, все още скупчени около танковете. — Нашето място е там.

Приближихме до тях тъкмо когато ефрейтор Хисек на лош словашки език, въобразявайки си, че говори руски, обясняваше на съветските войници, че младежката организация в ротата работи много добре и голяма заслуга за това има другарят лейтенант Хоушка.

Ускорих крачката, за да пресека тази хвалебственост, но старши лейтенантът ме хвана за лакътя.

— Не е нужно — каза полугласно.

Така аз имах възможност да чуя какво голямо разбиране съм проявявал към младежката дейност, как съм умеел да дам добър съвет на комитета и че изобщо не ми пречело да намина при войниците през свободното си време.

— Преувеличава — пошепнах на Мошкин.

Съветските танкисти одобрително кимаха с глава и казваха, че и техният командир е такъв.

— Преувеличават — пошепна ми Мошкин.

Разговорът мина към въпроса за икономиите на гориво-смазочни материали. И двамата се включихме в този разговор. В момента, когато механик-водачите започнаха разпалено да спорят за това, дали начинът, който някой бе предложил, е добър или не, защото навярно води до износване на двигателя, старши лейтенант Мошкин напомни, че е време да си тръгват.

Незабелязано се пообърнах към ефрейтор Прохазка и го помолих да отскочи за подаръка.

Той изтича и бързо се върна с макета на танка, който предвидливо бе взел със себе си. Предадох го на Мошкин от името на ротата.

Съветските танкисти също ни поднесоха подарък.

Тъкмо в този момент дотърчаха командирът на батальона старши лейтенант Матрас и лейтенант Вълчек, които бяха на разбора при командира на дивизията. Успяха да заварят заключителната част на нашето сбогуване.

Старши лейтенант Мошкин каза на батальонния, че много им е харесало при нас. И това прозвуча не като стремеж да похвали колегата си, а съвсем искрено.

Трябваше да подканим момчетата да побързат, но вкочанените пръсти и втвърдилите се от студа химикалки бавеха размяната на адресите. А нямахме и достатъчно подходящи листчета. Накрая редник Незбеда жертвува целия си бележник. Едва тогава вече можахме да изпратим съветските другари до газките.

— Довиждане, до утре на парада — махахме подир тях.

— До завтра — отговаряха.

На връщане към нашите танкове старши лейтенант Матрас ме позадържа малко. Забелязах, че лейтенант Вълчек малко се поколеба дали да остане при нас, или да ни остави сами. После явно реши, че разговорът трябва да се проведе на четири очи, и тръгна.

— В дивизията казаха, че от вас ще стане добър командир — рече командирът на батальона. — И че вашата рота действувала отлично по време на учението.

Втренчено се вгледах в него.

— В батальона са на същото мнение — разбра втренчения ми поглед.

— И майор Кноблох ли? — бях неумолим.

— И майор Кноблох — отговори. — Но началникът на щаба подчерта особено думата „ще стане“ — добави сериозно.

Блаженство изпълни сърцето ми. Навярно то се отрази и на лицето ми, защото забелязах как ъгълчетата на устата на батальонния заиграха, а миг след това се засмяха и очите му. Щастливи се разсмяхме и двамата.

Вдишвах от дружеската атмосфера, която се създаде между нас. Това бе разговор между двама напълно разбиращи се мъже.

— Жена ми вече няколко пъти ме подсеща да ви поканя пак някоя вечер у нас. Мисля, че сега след учението това ще бъде най-удобно — вдигна командирът десницата си и отвисоко я стовари върху рамото ми.

— Кажете на Катержина, че много й благодаря — казах тихо и се направих, че не забелязвам възмущението му от интимния тон, — но не мога да дойда. Сега е ред аз да ви поканя. Позволете да поканя вас и вашата съпруга на тържественото откриване на новото ни жилище. Ще се състои веднага след сватбата.

— С удоволствие ще дойдем — отговори от името и на двамата. И нямаше да бъде той, ако не беше добавил: — А сега да се погрижим за танковете, нали? Утре трябва да блестят.

— Слушам, другарю старши лейтенант! Ще блестят! — обещах.

И отново започнахме да чистим танковете. Мълчаливо и упорито. Леденият метал се врязваше в ръцете ни.

После се случи нещо неочаквано. Пецка започна да пее и постепенно към него се присъединяваха и останалите. Пееха един изтъркан шлагер. С пресипнал глас се присъединих и аз. Защо пък командирът да не може да пее с войниците си шлагери, макар и изтъркани?

Докато пеехме, аз окончателно се уверих, че моята рота е вече колектив. И то добър колектив.

Погледнах часовника си. Беше петнадесет часът и тридесет и седем минути.