Вацлав Подзимек
Стоманена рапсодия (15)

Глава 15

Членовете на комитета, водени от Метелка, дотичаха при мен веднага след обяда.

— Истинска трагедия, другарю лейтенант — започна ефрейтор Душек. — А вече си мислехме, че от нас ще стане добър колектив! Не можем дори да се погледнем един друг в очите.

— На всичко отгоре имаше и бой — присъедини се към Душек и ефрейтор Хисек.

— Ще кажете ли най-после за какво точно става дума? — запитах ги с привидно спокойствие, макар да подразбирах, че ще настъпят проблеми. — Оставете да говори председателят, иначе доникъде няма да стигнем — погледнах аз към Метелка.

Изразът на лицето му показваше, че много добре знае задължението си, но ето на, никой не му дава думата.

— Някой е взел банкнота от петстотин крони на Незбеда — започна най-после той. — Вчера я получил, а днес преди обяд разбрал, че я няма. Заедно с портфейла — една такава малка джобна чантичка… изглежда, че е от змийска кожа. Виждал съм я и много ми харесва.

— Банкнотата ли? — попитах.

— Не, чантичката, тоест портфейла. Банкнотата не съм я виждал… не си спомням.

— Споменахте и за бой — исках да приключа наведнъж с лошите новини.

— Собствено, не може да се каже, че е имало бой — отбеляза Метелка. — Незбеда каза, че това го е направил човек, който вече е лежал за кражба. Пецка случайно чу и му зашлеви два шамара. Нищо повече. Няма никакви следи, другарю лейтенант.

— Да живее отличната рота — рекох аз и ми олекна.

— Ние няма да оставим това така — реагира ефрейтор Хисек. — Ще се оправим със злодея сами, така че това няма да повлияе върху наказуемостта на ротата.

— Да, но трябва да знаете кой е — отбелязах аз.

— Ще го открием — увери ме Душек. — Най-напред ще прочетем конско евангелие на Пецка, няма що да ни баламосва с привидното си възмущение. Криминалистите също започват от рецидивистите. Ако нищо не се получи, ще подхванем другите заподозрени лица.

— Вие имате и други заподозрени лица? — попитах.

— Естествено — потвърди Душек. — Решаващ е мотивът — поучаваше ме той. — Откраднал е банкнотата този, който е имал нужда от нея. Оттук именно ще изхождаме.

Планът им за издирването на злосторника бе добре обмислен.

— Изготвихме списък — продължи ефрейтор Хисек. Бръкна в джоба, измъкна смачкана хартийка и започна да чете. — На ефрейтор Черни се омъжила сестра му и той й купил за сватбата полилей за две хиляди крони. Навярно е задлъжнял. Редник Залабак предпочита да пие пилзенска бира дванадесет градуса, а тя струва доста. Редник Кочка обича да си похапва. И то черен дроб с лук — екстра вечеря и не евтина.

— Сложете и мен в списъка — прекъснах го аз. — На мен също ще ми свършат работа тези петстотин крони.

Моят аргумент като че ли ги поразколеба, но не за дълго.

— И накрая ефрейтор Лакатош, циганин — добави Хисек.

Търпението ми се изчерпа.

— Вие какво, одобрявате ли този безсмислен списък на заподозрените? — обърнах се към Метелка.

— Не много — призна необикновено скромно. — Само че нищо по-добро не можах да измисля. При това ми е ясно, че трябва сами да се справим. Иначе не сме рота, а…

— Само че сте забравили едно нещо — тази рота си има командир, който отговаря и за тези неща — изнесох им лекция на бърза ръка. — Проверено ли е, че Незбеда наистина е получил тези петстотин крони? — попитах.

— Каза, че ги е получил — сви рамене Метелка.

— Питам дали е проверено — не се задоволих с отговора им.

Председателят погледна към останалите членове на комитета. Лицата на всички изразяваха неувереност. Ефрейтор Прохазка, който мълчеше досега, подхвърли:

— Може и да си е измислил тази кражба. Той изобщо е странно момче. Никога не ми е харесвал. Опитва се да сее раздори между нас.

— Намерете младши сержант Пилначек — наредих.

Душек доведе Пилначек мигновено.

— Получавал ли е Незбеда в последно време петстотин крони?

— Няколко пъти. Последните му предадох вчера по обяд — потвърди Пилначек. — Някои се раждат с късмет.

— Не ме интересуват вашите умозаключения. Интересуват ме фактите.

— Той ми се е подписал — обиди се Пилначек. — Мога да отида да донеса листа.

— Никъде няма да ходите — спрях го. — Аз ви вярвам. Свободен сте.

Излезе разочарован, че няма да чуе нищо от първа ръка.

— Знаете ли какво — отивайте сега на занятие и оставете всичко на мен. Аз някак си ще се справя. Изпратете при мен редник Незбеда — приключих съвещанието с комитета.

Спрях Метелка на излизане.

— Е, почерпихте ли се за новото звание?

— Само в тесен семеен кръг, другарю лейтенант.

— А можете ли да си правите сметката? — попитах го, като си давах сериозен вид.

Отговорът беше „да“.

— Правете си сметката тогава, ако решите да го празнувате с целия взвод. Ще ви накажа — разкрих му една древна военна игра на думи.

И тъй като не я знаеше още, тя много му хареса.

— Доста зор видях, докато обясня това на момчетата — призна той. — Накрая се съгласиха, но при условие че ще го наваксаме, когато стана младши лейтенант.

— Добре, ще видим. А сега, другарю сержант, никакво кръшкане. Искам да тренирате здравата. Ще дойда да ви проверя.

Увери ме със „слушам“.

След малко дойде Незбеда и пристъпи колебливо.

— С какво право си позволявате да подозирате някого неоснователно? — подхванах го аз от другия край.

— Зная, че не е хубаво така — призна Незбеда. — Но и той не трябваше да се нахвърля веднага.

— Всеки си има болно място, на което е много чувствителен. А когато някой ни засегне на болното място, ние сме в състояние да извършим безразсъдна постъпка — поучавах го аз.

— Ясно ми е, другарю лейтенант. А болното място на Пецка е…

— По-добре да говорим за банкнотата — прекъснах го аз. — Вчера следобед младши сержант Пилначек ви е предал банкнота от петстотин крони. Така ли е?

— Да, изпрати ми я татко — потвърди Незбеда.

— Кой друг знаеше, че сте получили тези пари? — хареса ми ролята на следовател.

— Пилначек.

— И кой още?

— Ефрейтор Черни. Той получи препоръчано писмо и беше там, когато Пилначек ми даваше парите.

Изплаших се. Ами ако наистина списъкът на момчетата излезе верен?

— Какво стана после? — попитах.

— Черни каза, че ако той бил получил петстотин крони, би поканил приятеля си на бира. Разбрахме се, че и двамата имаме вечерта отпуск — следователно отиваме на бира.

— И отидохте ли?

— Да.

— Е, как тогава се е изгубила банкнотата ви, след като вечерта сте я развалили.

— Аз, другарю лейтенант, исках да я разваля, но оберкелнерът каза, че няма дребни. Толкова ли, каза, нямате общо осем крони. Всеки от нас имаше по пет крони.

— Сутринта преди занятието проверихте ли, дали портфейлът с парите е още у вас?

— Не, не съм. Сетих се за това, преди да обядваме. Проверих в джоба на празничната униформа и на шинела и видях, че ги няма.

— Свободен сте! — казах, за да не разбере, че не знаех как да продължа.

Излезе, а аз веднага подир него. Исках да видя как новоизпеченият сержант Метелка ръководи тренировката. Тренираха образцово. После поех командата аз.

След завършването на занятието повиках Метелка в канцеларията си. Дойде целият задъхан от строевата подготовка — толкова присърце я вземаше.

— Трябва да се каляваме физически, другарю сержант.

— Тъй вярно! — рече, с което потвърди, че трябва да се каляваме физически.

— И тъй, засега знаем, че Незбеда е получил запис за петстотин крони. Вечерта при плащането са били у него, а на другия ден предобед вече ги нямало. Освен Незбеда за парите са знаели младши сержант Пилначек и ефрейтор Черни — върнах се към темата, заради която извиках Метелка, за да не си блъскам главата сам с тази загадка.

— За това навярно са знаели и други момчета — предложи Метелка. — Такова нещо веднага се разчува.

— Следователно трябва да изхождаме от това, че кражбата е извършена през нощта или днес предобед — вървях по тази нишка на разсъжденията си.

Но дори и този път Метелка не се съгласи с мен.

— Ако това се е случило през нощта или предобед, злодеят би могъл да бъде единствено дежурният по рота или неговият помощник. Без тяхното знание никой не може да шавне в района на ротата — подчерта Метелка.

— Ако изпълняват задълженията си както трябва — с което исках да му кажа недей да си толкова сигурен.

— Разбира се. Само че днешните са наистина изпълнителни. Дори и мишка няма да им се изплъзне.

„Ах, да, Лакатош и Беранек“ — досетих се аз и трябваше да призная, че Метелка е прав. Но изведнъж ми проблесна в ума.

— Повикайте още веднъж Незбеда — наредих на Метелка. Той излезе.

След пет минути вече беше при мен заедно с Незбеда.

— Значи, заплатихте, всеки даде на оберкелнера по пет крони и си тръгнахте. Сами ли си тръгнахте? Никой ли не се присламчи към вас? — обстрелвах го без увод.

— Точно така — пошепна ми Метелка. — Това е ключът към загадката. Цял следобед мисля за това, другарю лейтенант.

— Не, никой не се присъедини към нас. Никакви момичета не сме изпращали. В „Слънце“ не ходят момичета — клатеше глава Незбеда.

— Така че съвсем нормално се прибрахте — рече Метелка и заприлича на ловджийско куче, което току-що е открило следа.

— Съвсем нормално. По пътя Черни непрекъснато ми се оплакваше, че съжалява, загдето не е попаднал в „Дукла“. Казваше, че ако е имал условия, сега щял да бъде световна фигура — спомняше си Незбеда.

— Черни скача на висок скок. Но не е нещо — до окръжен мащаб — обясни Метелка.

После Незбеда мимоходом добави:

— И направихме по няколко скока.

Метелка се поразмърда на стола.

— Когато минавахме покрай детското игрище, Черни рече: „Гледай сега какво се казва стил“ и прескочи оградата. Не беше кой знае колко висока, около метър и половина. После скочи отвътре навън. Казах му, че на такава височина скачат подрастващи девойки, без дори да си свалят анцузите. Че дори и аз мога да го скоча. Когато се затичах, усетих, че ми пречи шинелът. Поспрях, свалих си шинела и куртката и едва тогава му показах на Черни, че това нищо не е за мен. Два пъти прескочих оградата. Това направо го отрови.

— Ясно — не се сдържа Метелка.

— Да, ясно — потвърдих аз. — Изтичайте сега там и двамата.

— Нищо няма да намерим — скептично пророкуваше Метелка, — от сутринта досега все някой го е прибрал.

— Не, не го е прибрал. В тази киша хората не минават покрай детското игрище — рекох и страшно ми се искаше да съм прав.

След половин час гледам ги и двамата тичат, а Незбеда победоносно размахва над главата си портфейла, който изглеждаше да е от змийска кожа. После извади банкнота и ми я бутна под носа.

— Свободни сте! — изкомандувах доста настойчиво, може би от страх да не би да разберат как в този момент ми падна камък от сърцето.

— А на комитета предайте — обърнах се към Метелка, — че ако още веднъж ми пристигнете със списък на заподозрените, ще убедя лейтенант Вълчек да свика извънредно събрание, на което да се избере нов комитет. Не понасям в моята рота някой някого да подозира неоснователно!

Усърдно кимна, потвърждавайки, че ще им предаде.

— А сега изпратете редник Пецка при мен!

Дойде не така бързо както обикновено. Навярно не е очаквал с голяма радост срещата си с мен.

— Не ще позволя в моята рота приятел да шамаросва приятеля си. Ясно ли е, Пецка? — казах още при влизането му.

— Незбеда не ми е приятел — избухна свирепо.

Нямах намерение да споря с него по този въпрос и го попитах:

— Приятелката ви има ли ваша снимка?

— Има, но беше стара. Днес й изпратих по-нова.

— Добре сте направили.

— Знам — съгласи се Пецка.

— Нищо не знаете — не го оставих да се заблуждава. — Едва сега ще разберете. Тази снимка ще й бъде нужна, за да не й изчезнете от паметта. Ще има дълго да чакате за домашен и гарнизонен отпуск или други привилегии. Какво ще кажете за това?

Беше напълно спокоен.

— Кажете най-после мнението си!

— Несправедливо ме набеди и затова го фраснах — каза. — Но това не е най-важното.

— А какво е най-важното? — исках да узная.

— Добре зная как сте изгонили момчетата заради списъка на заподозрените, в който бях на първо място. Много ви благодаря за това, другарю лейтенант. И няма нищо страшно, ако заради Незбеда ме оставите да дослужвам. Аз ще издържа, а и Властичка също.

Това бе краят на загадката около парите на Незбеда.