Вацлав Подзимек
Стоманена рапсодия (28)

Глава 28

Привечер, претрепан и съсипан от умора, се връщах в общежитието с непоколебимото решение да напиша на Юцка дълго като сажен писмо, от което да й се скъса сърцето.

По пътя срещнах човек с плетена скиорска шапка. Дърпаше шейна, в която седеше като на трон човече, увито цялото в мъхест шал. От време на време подвикваше към теглителната сила:

— Дий, чичо!

Чичото винаги потегляше с повишена енергия, но не му вървеше много, защото имаше малко сняг. След миг познах майор Кноблох. Поздравих и добих твърдото впечатление, че началникът на щаба ни най-малко не се зарадва на срещата ни. После познах и увитото в шала човече.

— Здравей, Дежо — поздравих го аз.

— Здравей — каза циганчето и хвърли по мен снежна топка.

— Тази глупост с шейната измисли жена ми — каза майор Кноблох. — Стигнала до извода, че това ще бъде полезно за здравето ми, а и на Дежо щяло да му бъде приятно.

— Мисля, че сега не става въпрос нито за здравето, нито за детските развлечения, другарю майор — отбелязах, докато през главата ми минаваха какви ли не предположения.

— Зная. Дезидер Лакатош е твой войник и ти имаш право да знаеш всичко, което се отнася до него.

— Тъй вярно, другарю майор!

— Поеми шейната и тръгваме — заповяда ми Кноблох. А той вдигна Дежо и го сложи на раменете си.

Отправихме се към жилището на Кноблох. Сигурно войниците, които срещахме, си правеха майтап с нас, без дори да знаят какво още ни чакаше.

— Докато Дезидер Лакатош свърши службата, за неговия син ще се грижи жена ми. Днес има събрание и затова за момчето се грижа аз — сподели майорът, когато събличахме Дежо. — Тук ми е написала всичко, каквото трябва да направя.

Взе късчето хартия и започна да чете със същия тон, с който ни съобщаваше мероприятията по осигуряване изпълнението на заповедта на батальонния командир.

— Първо — да се сложи Дежо на нощното гърне.

Дълго търсихме нощното гърне, най-после го намерихме и Дежо, за голяма радост на Кноблох, ходи и по двете нужди.

— Второ — рецитираше Кноблох, — да му се направи каша. Каша, а не хоросан — прочете той.

Благодарение на това че всичко необходимо бе образцово подготвено, направихме каша, а не хоросан без големи затруднения.

След това изкъпахме Дезидер. Също без големи затруднения, като изключим това, че отхапа парченце сапун и после правеше с уста прекрасни сапунени мехурчета, дори и след като с общи усилия го сложихме в легълцето. Най-подир послушно се отпусна, но поиска да му се разкаже приказката, която леля Кноблохова винаги му разказвала.

Майор Кноблох не знаеше каква приказка лелята винаги му е разказвала, но набързо измисли друга. За един младши сержант с летящ танк. Приказката беше оригинална и аз напрегнато чаках да чуя нейния край. Напразно, тъй като междувременно момченцето заспа и началникът на щаба не бе така любезен да доразкаже приказката само заради мен.

После майорът направи кафе и постави пред мен чиния с бухти. Предчувствувах, че това, което ще последва, няма да бъде кратко.

Така си и беше.

— На твоята възраст бях най-добрият командир на рота самоходи — започна той. — В едно околийско градче в Източна Чехия. В най-скоро време трябваше да стана командир на батальон, дори с перспектива, че няма да остана дълго на тази длъжност. Междувременно се ожених за местна красавица. Това бе голяма любов. Но големи бяха и последиците.

След време преместиха нашата част на другия край на Чехия. В глухата провинция. Родителите на Ярка заявиха, че няма да пуснат дъщеря си с мен. Не искали да бъде далеч от тях, а и на кого щяла да остане разкошната къща.

Две седмици всяка вечер се провеждаха семейни съвещания. Аз имах голямо желание да замина с частта, Ярка се колебаеше, а родителите й бяха твърдо против.

В началото на третата седмица намерихме решение. Тогава ни се стори спасително, но това бе най-лошото решение, каквото можеше да се намери. Подадох молба да ме преместят в околийското военно окръжие, тоест в градчето, където служех в момента и където бе къщата на Яркините родители. Дори и тези горе, до които пратих молбата си, нямаха достатъчно разум да ме извикат и да ми кажат, че съм оглупял. Представи си, те изпълниха молбата ми.

И тъй, на двадесет и шест години аз седнах зад бюрото.

Започнах да канцеларствам. Но, разбира се, лошо, защото командувах и хората, и хартийките, с които идваха при мен. Ще дойде някой дядо да си предаде войнишката книжка, а аз го карам да застане мирно. Когато човекът не можеше по военному, започвах да му крещя. Тръгваше си така слисан, че към вратата вече се опитваше да върви с парадна крачка. Командувах „мирно!“ и на юношите, които идваха във връзка с донаборните списъци. Те не се слисваха, а по-скоро ми се надсмиваха.

Няколко пъти в партийния комитет се занимаваха с мен и аз винаги искрено обещавах, че повече няма да правя така. После пък се оказа, че не водя, както трябва, документацията. Случи ми се най-лошото, което изобщо може да се случи на човек. Оказах се извънщатна бройка. Всичко, макар и малко важно, началникът го поверяваше на другите, а мен ме караше да отскоча донякъде, да донеса нещо или да почакам някъде за нещо.

Веднъж, връщайки се вечерта у дома, до такава степен ми беше дошла до гуша канцеларщината, че в яростта си ритнах с крак стената на къщата така силно, че падна мазилката. По време на вечерята заявих, че утре ще напиша молба да ме върнат обратно в полка. В глухата провинция.

Развилня се семейна буря, но съотношението на силите се оказа твърде изненадващо. Два на два. Ярка застана на моя страна. Може би се е надявала, че няма да удовлетворят молбата ми. Но онези горе я удовлетвориха и този път. Разбира се, не получих същата рота, но останах в своя батальон. Съвзех се. Междувременно Ярка остана при техните и чакаше какво ще става по-нататък.

Нищо не стана. Служех в глухата провинция, аз бях доволен и от мен бяха доволни, от време на време в неделята пътувах до дома. След една година, при едно неделно заседание на семейния съвет, ни хрумна друга идея. Също лоша. Една от частите на нашата дивизия бе преместена в околийско градче в Западна Чехия. Взе се решение родителите на Ярка, пенсионери, които освен къщичката нищо друго не ги спираше в града, да дадат обявление. Да предложат замяна на къщата с друга в западночешкото градче. И ако се яви сериозен кандидат, аз да подам молба да бъда преместен.

Кандидати се явиха изведнъж няколко, така че можеха да избират.

Спряха се на една къщичка като кафезче, точно такова, за което мечтае собственическата душичка. За преместването дори не трябваше да подавам молба. В околийското градче бе свободна длъжността командир на батальон и аз бях надежден кандидат.

Изчезнаха всички проблеми. Живеехме в къщичката кафезче, аз успешно командувах и момчето, което ни се роди, растеше с часове. Беше на три месеца, когато му купих шапка, напомняща доста на войнишката, и си мислех, че синът ми един ден ще бъде най-малко командуващ военен окръг. На тридесет години бях вече капитан.

После дойде при мен кадровикът и ми предложи да кандидатствувам за академията в Бърно. Наистина аз съм бил най-добрият батальонен командир, но без военно образование не можело.

Отново се събра семейният съвет и отново се развихри семейна буря. Този път съотношението беше неблагоприятно. И Ярка беше против. Защо трябвало отново да пътувам, нали съм бил добър командир. Явно е, че ми работел умът, така че плюй на академията. Добре си живеем така.

Съгласих се. Но не защото подценявах образованието, а защото смятах, че има време за академията, като имах предвид възрастта и успехите си.

След известно време станах майор и кадровикът пак дойде.

Този път заседанието на семейния съвет не бе никак бурно, защото всички бяхме против. И аз. Внушавах си, че такива добри командири като мен не се намират под път и над път и трудно биха се лишили от мен. „Ами, как не, аз, който имах толкова успехи, за когото писаха във вестник «Обрана лиду», да седна сега на чина с тези, които по нищо не могат да се сравнят с мен? И да моля за отпуск онези, които може би никога в живота си не са разбрали каква радост е бойците ти да улучат целта с първия изстрел.“

Отказах и този път и после още няколко пъти. Продължавах да постигам успехи, макар и не така ярки, но до момента, когато се появи младеж, за който се говореше, че е голям талант. Наистина беше талантлив. И беше не само по-млад, но беше завършил и академията, която на мен ми липсваше. Разменихме си длъжностите. Собствено, не ги разменихме, просто след четиридесетте един майор не може да бъде ротен командир. Изпратиха ме в щаба на полка. Пак при книжата. Но аз жадувах за хората. И пак помолих да ме преместят.

Назначиха ме началник на щаба на танков батальон. На нашия батальон. Служа вече пет години, чакам и не знам… Понякога се улавям, че чакам пенсия. Но всъщност това не е най-важното. Исках собствено да ти кажа, че не трябва да правиш компромис. Никакъв компромис.

Всеки, който е тръгнал по пътя на офицера, а няма защо да ти разправям на теб, колко е чудесен и същевременно труден този път, не трябва да прави компромис. Всеки компромис е началото на края.

Не отстъпвай пред тази твоя Юцка. Или трябва да те приеме такъв, какъвто си, с всичките ти кусури и с професията, която си избрал, или я остави. Ще преболедуваш и ще си намериш друга. Такава, която ще те приеме такъв, какъвто си.

Искаше ми се да кажа на майор Кноблох, че е прав, но че аз не мога да си представя живота без Юцка. Искаше ми се, но не го казах.

— Макар и по-голям, ти много приличаш на сина ми — каза той. — По всичко: и по това твое самочувствие, и по хлапащините, които от време на време допускаш. Но синът ми не искаше и да чуе да става военнослужещ.

„Ти като си станал, какво си постигнал“ — ми отговаряше винаги, когато му говорех и го убеждавах. Напразно му обяснявах, че това е по моя вина, и че той съвсем сигурно би могъл да избегне тези грешки.

Не можех да го принудя, а днес, когато би се оставил навярно да го придумам, е вече късно. Така че, като те виждам командир на рота, аз се ядосвам на себе си, на сина си и на останалите. Себе си и сина си коря всеки ден, а теб… само когато ми се удаде възможност. Не се сърди, но да си баща никак не е лесно.

Изведнъж се оказах в такова настроение, че мини изповедта на Кноблох никак не ми изглеждаше смешна и се съгласих дори и с това, че да си баща никак не е лесно…

Когато се върнах в общежитието, аз наистина написах на Юцка писмо, но поради късния час не бе дълго чак като сажен.