Вацлав Подзимек
Стоманена рапсодия (29)

Глава 29

В деня на Малечковата сватба заведох в народния съвет четиринадесет момчета, тоест всички, които можах да освободя в съботния ден. В зеленикавия си костюм булката изглеждаше красиво закръглена. С изгладената си празнична униформа ефрейтор Малечек не бе по-малко красив, макар и не така закръглен. Държеше нежно булката за ръка, гледаше подплашено и по нищо не приличаше на онзи младеж, който бе готов да направи някого на кайма. Разбирах неговата угриженост. Боеше се да не обърка обреда, за да не му се смеят после момчетата.

Трите девойчета, приятелките на булката, бяха също хубави и аз с право се опасявах да не настъпят усложнения.

Тук бе и една беловласа госпожа, която на цялото това гъмжило гледаше отвисоко. Или защото е преживяла отдавна тези вълнуващи минути, или изобщо никога не ги е преживявала и не можеше да разбере какво прави сватбата от човека. Това бе лелята на жениха, която заради жилището и желанието й да остави бъдещата госпожа Малечкова да живее в него, бе най-важният гост на сватбата.

Госпожицата от съвета, която си придаваше важен вид, ни подреди и ни въведе в ритуалната зала. Оказах се зад жениха, рамо до рамо с една от приятелките на булката. Тоест свидетелят до свидетелката.

В ритуалната зала влезе длъжностното лице по бракосъчетанието и моето тренирано ухо долови шум. Незабелязано извърнах глава, отправих укорен поглед към момчетата и шумът стихна. Но мислено констатирах, че оживлението е настъпило основателно. Заместник-председателката на народния съвет бе жена като праскова. Зряла и сочна.

След неизбежните формалности тя започна със звънлив глас да говори за светостта на брака, за задължението сговорно да понасят и доброто, и злото, и за това, че всички дни на съвместния живот няма да бъдат така чудесни, както този. Дори малко се развълнува.

Отново погледнах момчетата. По лицата на повечето от тях се четеше решимост да се оженят веднага щом се уволнят.

Дойде ред на обичайното слагане на пръстените, целувката на младоженците и слагането на подписите. Както обикновено се случва, Либушка започна да се подписва с моминското си име и се наложи длъжностното лице решително да предотврати грешката. Когато дойде ред аз да се подпиша като свидетел, писалката се повреди. Трябваше да ми подадат друга и аз добре чух как някой подхвърли: „На него все нещо му се случва“.

В ресторанта трябваше да заема мястото, на което обикновено сяда бащата на младоженеца. Столът отдясно остана празен. Точно срещу мен, до свидетелката, поставиха лейтенант Вълчек.

Още по време на предястието забелязах, че Вълчек е нервен. Често отправяше поглед към вратата и към празния стол до мен. На няколко пъти изчезваше от помещението и бързо се връщаше с разочарован израз на лицето. Когато за четвърти път се върна, помоли ме да изляза с него в коридора.

Пред вратата стоеше моят познат от МВР. Ръкувахме се.

— Кажи му го ти — подкани го Вълчек. — Нека му се подобри сватбеното настроение.

Не можеше да се разбере дали го казва иронично.

— Онзи рецидивист си призна — започна прапорчикът победоносно.

Здравата се изплаших, но веднага мислено се ядосах на себе си и най-вече, след като прапорчикът добави:

— Наистина излезе Цибулка. Този, за когото ни предупреди редник Пецка. Цибулка и неговата тайфа наистина задигнали тогава фиата. Искал да го откара в някакъв неизползуван хамбар, в който си бил устроил работилничка и склад за резервни части от откраднати коли. По пътя му се сторило, че го следят, и затова се опитал да отклони подозрението от себе си. Оставил колата пред казармата, за да си помислим, че престъпникът е някой от войниците. Засега си призна, че има откраднати части за четвърт милион крони. Но сигурно са много повече.

— Ще представя Пецка за повишение в ефрейтор — казах, след като завърши прапорчикът. Лейтенант Вълчек одобрително кимна.

— Дойдох да ви помоля да изпратите в понеделник следобед редник Пецка при нас в отдела. Не забравяйте. Началникът иска да му благодари.

Уверих го, че няма да забравя, и казах, че ще предам това на Пецка след сватбата. Днес е караул.

Прапорчикът си взе довиждане с нас, отново някъде бързаше, а ние с Вълчек се върнахме на сватбената трапеза.

В това време ефрейтор Прохазка донесе някъде откъм бара огромна кутия. Момчетата се нахвърлиха върху нея и започнаха да раздават на младоженците нощни лампички. Дойде ред на стенния часовник и на будилника. Той беше подарък от мен.

Поднасяха вече супата, когато забелязах, че Вълчек е все така неспокоен. Отново излезе навън.

Този път обаче застана на вратата с победоносен поглед, а след малко направи крачка встрани.

— Другарката Кокошкова — представи той на публиката жената, която стоеше до него.

Но другарката Кокошкова вече бързаше да си пробие път към празния стол до мен. Краката не ме слушаха и аз едва на третия път успях да се изправя. Тъкмо навреме, защото иначе целувката й щеше да увисне във въздуха.

— Ежко мой! — зашепна с обич.

— Юцка — зашумяха момчетата.

— Не се сърди, че закъснях — извини се тя и седна. — Бях в околийския съд.

— В събота нали не се гледат дела — реагирах.

— Но за една надеждна юристка, която след няколко месеца ще попълни техните редици, намериха време и в събота. Лейтенант Вълчек бе уредил въпроса.

Нещо много бавно загрявах.

— Освен това се отбих да видя и жилището.

Сега пък изобщо нищо не разбирах.

Но тя като че ли не забеляза това и с огромен апетит се нахвърли върху предястието, а после върху супата, която й донесоха допълнително, за да не се мине.

Опразни паницата в момента, когато сервираха ястието. Ясно бе, че щяхме да се обясняваме след яденето.

Бифтекът беше не много пресен и не много за ядене. Но това никак не й пречеше. Хвърлих поглед към момчетата и установих, че и те предъвкват, без да протестират. Но ако нашите готвачи им бяха сервирали такъв бифтек, щяха да отворят една уста…

— Когато преди четиринадесет дни бях тук — започна Юцка след бифтека — и се бях вбесила, като ми каза, че нямаш време за мен, лейтенант Вълчек ме настигна и поведе с мен разговор като кадровик. Каза, че да си военнослужещ е голяма чест, но да си съпруга на военнослужещ е може би още по-голяма чест. Каза също, че истинската съпруга следва своя мъж и че той щял да уреди въпроса в околийския съд. Накрая като десерт спомена и за жилището.

Все още дума не можех да обеля. Ето защо се зарадвах, че настъпи моментът да се реже сватбената торта. Забелязах, че лейтенант Вълчек използува момента, когато вниманието на сватбарите бе насочено към този символичен акт, и незабелязано придърпа стола си към девойката, която бе свидетелка на булката. Тя се направи, че нищо не вижда.

И другите две момичета не можеха да се оплачат. Доколкото можеха, моите момчета се стараеха да не ги оставят да скучаят.

— А апартаментът хареса ли ти? — попитах Юцка.

— Спалнята е чудесна, кухненският бокс също — съвсем правилно започна тя със спалнята.

— Ти си влизала вътре?

— Ами да. Разглеждах блока отвън и един симпатяга с прошарена коса ме попита какво търся. А когато разбра, че с теб сме приятели, ми показа апартамента.

— Симпатяги тук има много, но нито един не е с прошарена коса — констатирах сухо.

Тя обаче настояваше на своето.

Най-после си спомних за един с прошарена коса.

— Не знаеш ли как се казва?

— Как да не знам. Той ми се представи. Майор Кноблох.

Точно в този момент редник Незбеда се опита да поръча за всички грузински коняк. Успях навреме да обясня на управителката, че това е неуместна шега. Откъде ще има един войник толкова пари? Тя се съгласи с мен и по този начин доказа, че не знае нищо за съвременната армия.

Допихме кафето, касиерът на сватбената комисия заплати сметката и аз изкомандувах „Строй се!“. Командата се отнасяше за всички, само не за Малечек, чиято най-голяма грижа сега бе да намери работа на лелята, за да не пречи. Момчетата се позабавиха малко, защото всеки се мъчеше да пъхне в ръцете на момичетата своя адрес. Но само на двете момичета — на третата, свидетелката, не смееха.

— Ще се върнат сами и без нарушения — опита се Вълчек да разколебае моето чувство за дълг.

— Аз ги докарах, аз ще си ги отведа — възпротивих се аз.

— Докато се върнеш, ще се погрижа за годеницата ти — предложи Вълчек.

Погледнах го подозрително, но когато забелязах, че хвана свидетелката под ръка, изразих съгласието си.