Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ocelová rapsodie, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2016)

Издание:

Автор: Вацлав Подзимек

Заглавие: Стоманена рапсодия

Преводач: Христина Милушева

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: Чешки

Издание: първо (не е указано)

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: повест

Националност: Чешка

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Рашко Сугарев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Валентин Голешев

Коректор: Фани Пигова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2802

История

  1. — Добавяне

Глава 26

Късно следобед пристигнахме в живописно словашко градче с още по-живописен площад, който бе изпълнен с много и весели сватбари. Без да обръщат внимание на студа и вятъра, те се разхождаха под аркадата. Булката демонстрираше дълга бяла рокля с шлейф. Дори танковете не я смутиха.

— Трябва да увеличите скоростта — подхвърлих. — За да не ви се размекне сърцето. — Това се отнасяше за Малечек.

— Всеки трябва да говори от свое име — отбеляза моят механик-водач.

Минаха няколко минути и ние излязохме от градчето. След паветата последва шосе с дупки. Но когато влязохме в най-близкото селце, разбрахме, че сме подведени — тук именно свършваше шосето с дупките. По-нататък се очертаваше само едно голо поле.

Профанът ще каже, че в този случай няма нищо по-лесно от това да се направи един завой и обратно. Но опитайте на тясно шосе да обърнете цяла колона танкове! Цял живот после не може да ги съберете. Старият принцип на танкистите, че трябва да се върви само напред, бе много пъти проверяван на практика.

Спряхме, за да намерим начин, по който да приложим този принцип в нашия конкретен нелесен случай. До нас колебливо приближи групичка старчоци и един почти младеж.

— Nehnevajte sa, súdruhovia[1] — каза този почти младеж, който се оказа председател на местния народен съвет. — Nečakali sme vás, boli bysme aj chlebom a solou[2] — съжаляваше искрено. — Ale móžem doskočit.[3]

— Súdruh prosim ťa, nechoď — спря го лейтенант Вълчек. — Musime sa ponáhlať.[4]

Учуди ме със знанията си по словашки език. По-късно призна, че и той учил словашки по време на спартакиадата от една млада физкултурничка, която изпълнявала упражненията точно пред главната трибуна.

— Pustím vás a v celom kraji budem mať hanbu že som nedokázal prívitať príslušníkov nasej l’udovej armády[5] — не отстъпваше председателят.

След малко едва успяхме да го убедим, че главният ни проблем е как да се върнем обратно в градчето и при това да се движим само напред.

Собствено това не беше и проблем, тъй като съществуваше едно-единствено решение. През ливадата, която се бе изпречила на пътя ни, и после през полето.

Минаха няколко минути, докато Вълчек се осмели да изкаже нашето решение. Все пак го каза.

— Nech sa páči[6] — съгласи се председателят жално.

Вълчек раздруса десниците на старчоците, а с председателя на народния съвет дори се прегърнаха. Навярно защото и двамата знаеха какви бразди ще оставят нашите танкове по ливадата.

Не мина много време и ние отново се появихме на живописния площад. Сватбарите все още се разхождаха под аркадата. Трудно може да се каже на кого от тях му хрумна първо идеята, но изведнъж се изпречиха на пътя ни и ние, щем не щем, спряхме. Носеха торти и сладкиши и ни ги даваха направо в танковете.

После чухме гласа на командира на батальона, който звучеше малко заплашително. Батальонният предупреждаваше, че ако някой вземе бутилка, ще получи наказание в пълен размер. По отношение на тортите нямаше нищо против, но да ставало светкавично, без всякакво бавене.

Напуснахме градчето, поехме по правилния път и пресметнахме, че сме загубили два часа.

— Грохот! — наредих на ротата, преди да глътна последната хапка. И бях съвсем спокоен, защото момчетата ми умееха да кормуват.

Идилията наистина свърши. Обади се командирът на полка и в редовни интервали от няколко минути повтаряше „Увеличи скоростта!“. Когато за четвърти път го повтори, се разбра, че го е казал напразно, защото нямаше накъде повече да се увеличава скоростта.

Преди голямата почивка командирът на полка заяви, че имаме закъснение само с един час. Веднага щом наскачахме от танковете, възложих на сержант Метелка да провери дали все пак някой не е пипнал някоя бутилка. Върна се и каза, че не намерил никакъв концентрат. Но имало четири бутилки бира. Наредих да ми ги донесе и ги скрих грижливо.

След вечерята, преди екипажите да се разтичат около танковете, някой каза, че пътят май нямал край. Интересното беше, че всички се съгласиха с него, но без да се ядосат.

Положението с маслото се влошаваше. Лично обиколих всички машини с масломерна пръчка и установих, че сме на долната граница, въпреки че изцедихме и последната капчица от неприкосновения резерв на Метелка. А това значи, че можехме да изминем най-много от двадесет до сто километра. На никого от нас не се бе случвало маслото му да бъде на долната граница и затова нямахме опит в това отношение.

Реших да отида при Бидло. Разбра за какво става въпрос още преди да си отворя устата.

— И ние можем да ти дадем малко салам, ако искаш — върна ми го той.

— Павле — не исках да продължа диалога в този стил, — маслото на всичките ми танкове е на долната граница и не знам какво означава това.

— Аз също — започна дипломатично.

— Виж какво — прекъснах го аз. — Ако можеш да ми дадеш малко, давай и не дрънкай. А ако не можеш, кажи направо. След малко тръгваме и нямаме много време.

— Нека твоят висшист да отиде при младши сержант Балик и да му каже да ви даде всичко, което ни е останало.

— Благодаря ти, Павле — казах и тръгнах да търся сержант Метелка. Не беше нужно да отида далеч.

Стоеше няколко крачки зад мен, защото разбираше, че единственото, което мога да направя, е да се обърна към Бидло.

Отидох при своите момчета. При тях се чувствувах най-добре, макар че Чадек и Черни пак се караха. Малечек имаше вид на мъченик, и то явно не само заради отложената сватба, и чух, че Хисек се кара на Пецка. Но какво да се прави — такава е моята рота — човеци с всичките им положителни и отрицателни страни и нито един ангел.

— Разпределих маслото — докладва ми след малко Метелка. — Да се надяваме, че до местоназначението ще издържим.

Точно в този момент наблизо се мярна лейтенант Прушек.

— Защо не сте осигурили достатъчно масло? — спрях го аз.

— За пръв път осигуряваме такъв дълъг марш. Но скоро ще получите достатъчно масло.

— Ще съумея да стигна до местоназначението и без да допълвам — отсякох аз.

— Тогава защо ме бавиш? — махна с ръка и изчезна.

И отново настъпи нощ, може би последната нощ на нашия стоманен нощен гуляй. Вчера през нощта стигнах именно до извода, че на човека навярно му е нужна най-вече една добра дума.

— Момче, сега вече от теб зависи — казах на Малечек. — И ме вози меко.

Преминавахме през безлюдни селища. Празни улици, тъмни прозорци. Но видяхме и сгради, ярко осветени в тъмнината. Съвсем нови заводи, в които нощната смяна не можеше и да мисли за сън. После пак се заредиха тихи и тъмни селца.

Пред една къщичка като кафезче, което със светещите си прозорци разкъсваше нощната тъма, бе спряла линейка. В нея се опитваше да се качи млада бъдеща майка, на която бе дошло времето да ражда. Младеж с кожух и калпак грижливо й помагаше да се настани в колата. С всяко свое движение той сякаш казваше: „Дръж се, мила!“

Мина ми през ума, че може би тъкмо ей това човече, което напира да излезе на бял свят, ще бъде някога танкист.

И още нещо ми мина през ума. Хубаво е, че имаме съвършени машини и ние, които сега държим здраво техните лостове, сме също почти съвършени. И че се сливат в една чудесна хармония тъмните селца със спокойно спящи хора, светещите прозорци на заводите, линейката с бъдещата майка, която всеки момент ще роди, и нашите танкове, пазещи нощния покой чрез грохота на своите вериги.

Сутринта, когато се връщах от кухнята с пълно канче супа, от която се вдигаше пара, на пътя ми се изпречи редник Пецка. В момента аз тъкмо си мислех, че ние май наистина ще се справим с дългия марш, за който до неотдавна дори и на сън не сме мислили.

— Другарю командир, разрешете да се обърна към вас! Бих искал нещо да попитам.

„Намери кога да питаш“, мислех да кажа, но си спомних за моя извод, че на всеки е нужна добра дума.

— Говорете, Пецка — подканих го аз.

— Онзи фиат край казармата обран ли беше?

Прикрих изненадата си. По начина, по който Пецка изстреля въпроса си, беше ясно, че той непрекъснато е мислил за това.

— За такова нещо не е ставало дума, така че навярно не е бил обран — отговорих.

— Тогава извинявайте, другарю лейтенант — каза разочаровано.

Не исках в никакъв случай да допусна да не си каже това, което по всяка вероятност много го измъчваше.

— Изкажете се докрай, Пецка, слушам ви — насърчих го аз.

И той наистина каза всичко докрай.

— Може би знам кой е крадецът. Само че след като нищо не е взето от колата, ще увисна…

— Продължавайте, това е интересно — започнах да настоявам аз.

— Зная, че близо до поделението живее някой си Вашек Цибулка. И че се е готвел да задига например карбуратори и някои други неща, които или трудно се намират, или са скъпи. А на половин цена хората с удоволствие ги купуват.

— Откъде знаете това?

— Оттам — отговори след кратко колебание.

Не ми беше ясно какво значи това „оттам“ и настоявах да ми обясни.

— Ами от пандиза — почти прошепна. — Но не разбирам как така нищо не е изчезнало.

— По-нататък?

— Това е всичко, другарю лейтенант — каза Пецка и дълбоко въздъхна, спокоен, че е провел вече разговора.

— Когато се върнем в поделението, ще предупредя МВР — казах. После нещо ми хрумна. — Пецка, — спрях го при тръгването му, — сега ли се сетихте за това, по време на марша?

Изчерви се.

— Отдавна мисля за това. Но сега… просто трябваше да ви го кажа, другарю лейтенант, за да не си мислите…

— Трябва да отидете да си вземете супата, след малко ще приключат — подканих го колкото можах ласкаво.

Движехме се през словашка земя, тук-там в мъглата по-скоро предугаждахме, отколкото виждахме върховете на планините. От широкото и твърдо платно на шосето навлязохме в полски път, но продължавахме все напред, макар че пътят бе пълен с дупки, и ние трябваше да си държим езика здраво зад зъбите, за да не го прехапем. Но бе дадена заповед да спрем и ни бе съобщено, че сме пристигнали на местоназначението.

Затичах се към танка на командира на батальона, за да разбера какво ще става по-нататък.

Старши лейтенант Бидло и командирът на трета рота бяха вече там.

— Колко танка имате налице? — попита нашият батальонен командир.

— Всички! — докладвах гордо.

Другите двама командири докладваха същото.

— Доставихте ми радост.

— И на себе си — не исках да го оставя да изживява сам радостта.

— Таралежи — добави още и се опита твърде несмело да ни прегърне. И тримата наведнъж.

Не зная дали вие обичате, но аз не обичам да гледам мъже с размекнати сърца. Струва ми се някак неприлично.

Отнякъде дотича и лейтенант Вълчек. И той бе обзет от радост, но съумя добре да я прикрие.

— Само това е достатъчно, че пристигнахте най-после на местоназначението — приветствува ни той.

— Да, пристигнахме — отговори Бидло. — Бавно, но сигурно.

Появи се и командирът на полка.

— Какво е положението? — попита той батальонния с напрегнато лице.

— Тук са всички — докладва старши лейтенант Матрас гордо. — Чакам следващи заповеди — каза бързо, като че ли наистина нямаше търпение да ги получи.

— Но моите не са всички — каза командирът на полка. — Три машини са изостанали. На около тридесет километра оттук. Ще ги докарам, та ако трябва да ги бутам дотук.

Опитвали ли сте някога да бутате танк? Аз не. Сигурно е много трудно.

Бележки

[1] Не се сърдете, другари (словашки). — Б.пр.

[2] Не ви очаквахме, щяхме с хляб и сол (словашки). — Б.пр.

[3] Но мога да отскоча (словашки). — Б.пр.

[4] Другарю, недей, моля те! Трябва да побързаме (словашки). — Б.пр.

[5] Ще ви пусна, а после в целия край ще се говори, че не съм посрещнал както трябва бойците от нашата народна армия (словашки). — Б.пр.

[6] Заповядайте! (словашки). — Б.пр.