Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ocelová rapsodie, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2016)

Издание:

Автор: Вацлав Подзимек

Заглавие: Стоманена рапсодия

Преводач: Христина Милушева

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: Чешки

Издание: първо (не е указано)

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: повест

Националност: Чешка

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Рашко Сугарев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Валентин Голешев

Коректор: Фани Пигова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2802

История

  1. — Добавяне

Глава 23

Веднага щом изрекох тези думи аз се сетих, че доста отдавна не бях кормувал и сега ми се удаваше прекрасната възможност да се изложа здравата пред Малечек и останалите механик-водачи. Наистина в училището се накормувах, но в ротата оставаше малко време за това. А си и знаех, че всяка машина, колкото и добре да е регулирана, в което ни най-малко не се съмнявах, проявява своите капризи.

Всяка си е различна — било по отношение на съединителя, на спирачките или по начина на завиване. Така че ще трябва да измина няколко километра, докато добре налучкам всичко. Ще трябва да внимавам на завоите. В училището на няколко пъти накарах машината да потанцува на един завой. Спомних си също, че когато тренирахме на танкодрума движение през ограничен проход, често изкъртвах колчетата, които очертаваха прохода.

Дори и в тъмнината ефрейтор Малечек бе разбрал по лицето ми за какво мисля, защото все още стоеше зад мен и чакаше. Навярно с надеждата, че ще се откажа. Да си призная в един кратък миг тази мисъл наистина ми мина през ума.

— Дайте книжката да потвърдя, че поемам кормуването — пропъдих колебливите мисли окончателно.

Под матовата светлина на джобното фенерче се разписах съгласно наставлението.

Разположих се на седалката на механик-водача и започнах да действувам. С малки усилия произведох в паметта си всички правила. Мина ми през ума, че дори и когато кормувам, аз си оставам командир на ротата и трябва да подсигуря всичко, за да мога да я управлявам. Издърпах към себе си дългия шнур, необходим за движение под вода, включих в кутията на мерача радиостанцията и проверих връзката.

Много ми се искаше обаче Малечек тутакси да заспи, за да не види как ще потегля и евентуално след това да разправя в ротата, че командирът обича да дава акъл, когато някой не съумее да потегли гладко, а самият той потегля като любител.

При един подобен случай бях казал на Малечек, че по му приляга да държи юзди. Сега съжалявах, че съм казал това, дори ми се прииска да му се извиня. Реших обаче, че този не е най-подходящият момент и че трябва да намеря друг удобен случай. Но на всяка цена ще трябва да се извиня.

Последен доложих, че съм готов.

— Напред! — чу се гласът на командира на батальона. — С максимална скорост! Имаме три часа закъснение.

Затворих жалузите, проверих дали добре е затворен капакът на люка, натиснах стартера, после педала на съединителя и се опитах да включа втора скорост. Но къде ти, машината изобщо не помръдна, а отзад нещо затрещя. Мина малко време, докато разбера, че не съм освободил ръчната спирачка. Освободих я и натиснах докрай съединителя. Сега вече включих без затруднение. Но навярно съм пуснал изведнъж съединителя, защото угасна двигателят. Отново натиснах стартера, отново всичко повторих и потеглих с лекота.

Постепенно превключвах на по-висока скорост. Внимавах да не изляза на банкета, предпазливо, без танци минавах завоите и започнах да придобивам впечатлението, че се сживявам с машината.

— Не се влачете — наруши душевното ми спокойствие командирът на батальона.

Дадох газ.

— Какво правите? Не се пъхайте в мен!

Стигнах до извода, че е трудно човек да угоди на батальонния.

— Механик-водач, наляво! — каза по военному моят мерач Душек в ролята си на командир на танка. Едва ли би се държал така уставно с Малечек.

Минах по към средата на шосето. Така поне си мислех.

— Механик-водач, наляво! — повтори той настойчиво и според мен само защото искаше да опита дали е хубаво да командува собствения си командир. Май че не бях прав.

— Наляво, ще паднем! — изкрещя този път Душек.

Ако Малечек беше на моето място, сигурно щеше да го нарече с някое име от животинското царство.

Изпълних желанието му само и само да се отърва от него. Чувствувах, че нямаше никаква опасност да паднем. И кой знае дали изобщо имаше някакъв наклон встрани.

Мислено похвалих Малечек и техниците от ремонтното отделение за грижите им към машината. Танкът вървеше като часовник. Препусках и си представях, че съм Лауда в най-добрата му форма. Дори не ми пречеше това, че от време на време мръсен сняг или по-точно кал опръскваше лицето ми и аз трябваше да си бърша очилата.

Бях доволен, но само до момента, в който Малечек си позволи груба дързост. Тъкмо когато с пълни обороти минавах едно приятно завойче, на което човек може да изхвръкне накъдето си иска, чух по радиостанцията неговия глас.

— Докладвам, че „шести“ управлява, въпреки че получи сътресение от удар. Моля за разрешение да продължа аз.

Намирисваше на скандал в ефира. Командирът на батальона не му разреши.

— „Шести“, как се чувствувате? — попита той.

— Движа се — отговорих.

— Лекарят ще ви прегледа през време на най-близката почивка. Ще го извикам начело на колоната.

После на редовни интервали в ефира звучаха само думите:

— Увеличи скоростта!

А аз понякога прибавях думата, която най-добре разбираха войниците от моята рота:

— Грохот!

Почивката бе дадена на разсъмване.

Огледахме двигателите, облазихме на колене веригите, изгълтахме затопления шпек салам и изпихме течността, все така упорито наричана чай. И този път тя бе гореща, следователно чудесна.

— Бих искал да свикам набързо събрание на дружеството — сподели сержант Метелка с мен. — Трябва да се направи оценка на марша. Така че думата ще имате главно вие, другарю лейтенант.

Съгласих се. Председателят на дружеството в ротата свика веднага момчетата. Някой пристигнаха с хляб в ръцете. Най-бързите успяха да заемат крайпътните камъни.

За този, който се интересува от словото, произнесено от мен на събранието по време на дългия марш на танковия полк, цитирам дословно думите си с риск да бъда критикуван от специалистите по методика на младежката дейност.

— Другари — започнах и поех дъх, сякаш имах намерение да говоря най-малко един час. — Движим се добре, вижда се, че умеете да се справяте. Техниката също си я бива. И ако някой е мислил, че няма да стигнем до Моравия, дълбоко се е лъгал. А с ефрейтор Малечек, който ми погоди тоя номер по радиостанцията, ще си уредя сметките в поделението. И тъй, имаме загуба на време. Предлагам да се вземе решение членовете на ССМ от нашата рота да направят всичко възможно, за да наваксаме загубата. Завърших.

Председателят на организацията откри дискусията.

Редник Кочка предложи да се върнем към първоначалната дистанция, тъй като вече не се плъзгало, а и за да не се напъхват разни камиони в колоната.

Редниците Ширучек и Шроубек зададоха въпроса, какво ще стане със сватбата на Малечек, и отговорът, че е отложена с четиринадесет дни, напълно ги задоволи.

Младши сержант Хисек предупреди, че маслото отива към долната граница.

Казах, че през следващата почивка ще видя какво може да се направи, и с това дискусията свърши.

Решението бе прието, като три четвърти от присъствуващите гласуваха „за“. „Против“ нямаше, „въздържали се“ бяха тези, които седяха на крайпътните камъни и междувременно бяха задрямали.

Председателят преживяваше въпроса трагично. Искаше да ги събуди, за да се приеме решението единодушно.

— Я оставете — посъветвах го аз. — Щом е над петдесет процента, е достатъчно.

В този момент до мен застанаха лейтенант Вълчек и лекарят.

— Почакайте — извика Вълчек към разпръскващите се вече войници. — Събранието продължава!

Върнаха се, но не бих казал, че сториха това с голяма охота. В случая спечелиха тези, които бяха дремали на крайпътните камъни, защото, макар че вече се бяха пробудили, все още не бяха станали.

— Надявам се, че съзнавате какъв командир на ротата имате. Кормувал е, въпреки че е бил ранен. Вземете пример от него. Това е всичко — завърши лейтенантът.

Изчервих се, та чак ушите ми пламнаха. После отправих упрек към Вълчек, задето бе казал това.

— Сега ще ви прегледа докторът — не обърна внимание на моята забележка той.

Най-напред младши сержант доктор Балцар хвърли едно око на моята цицина на челото. След това я докосна леко, а после я натисна.

— Как сте със здравето, докторе? — изсъсках, за да го прекъсна.

— Безпокои ме стомахът — отговори. — Много мазно готвят в казармата.

— Вземате ли гастрогел?

— Не съм опитвал още — призна. — Но това е добра идея.

— А добре ли спите? — продължих да снемам анамнезата.

— Лошо. — И с това потвърди моето становище, че най-големи ипохондрици в армията са лекарите. — Дори ноксирон вече не ми действува.

— Опитайте дормоген — посъветвах го аз.

— От него се оглупява — възрази докторът.

— Е да, оглупява се — съгласих се с него. — Но все пак ще можете да различите една хрема.

Навярно съм прекалил, защото Балцар се усети, че е именно негово задължение да дава медицински съвети.

— Сега сте пациент вие, другарю лейтенант, а не аз. Вие сте си чукнали главата.

— Извинява ви само фактът, че в живота си все още не сте видели истински пациент — казах аз. И не ме бавете. Имам да изпълнявам задача и никакъв доктор няма да ми попречи.

Опита се да ми измери пулса, но не му позволих.

— Не ме докосвайте — това позволявам в изключителни случаи, и то само на Юцка.

И тъй като лекарят не знаеше кой е или какво е това Юцка, прие безпомощен вид, сви рамене и каза официално:

— Здрав. Без всякакви ограничения.

Не се въздържах и викнах подир него:

— Гастрогел и дормоген. Не забравяйте! Дозата е написана върху опаковката.

Ефрейтор Малечек стоеше пред танка мирно, а физиономията му бе истинско олицетворение на нещастието.

— Нали чухте. В поделението и след сватбата — казах.

— Кой ще кара, другарю лейтенант?

— Механик-водачът — съобщих аз. — А такъв сте вие. И бясната!

— Нима зависи от мен? Командирът на батальона се влачи като охлюв. Няма да е лошо да мина покрай него и да му свирна!

— Ще свиркате, като си купите своя кола. Сега се движим в колона, ясно!

— В казармата почти всичко ми е ясно — усмихна се Малечек.

В същия миг потеглихме, устремени напред.

Командирът на батальона бързаше, като че ли и той изпълняваше нашето решение.

— Увеличи скоростта! — се чуваше все по-често по радиостанцията.

— Грохот! — добавях все по-често аз.