Вацлав Подзимек
Стоманена рапсодия (12)

Глава 12

Ефрейтор Малечек не се завърна навреме от домашния отпуск и половин ден по-късно ми съобщиха да отида да го взема от пилзенския гарнизонен арест.

Естествено, съобщението ми бе предадено от майор Кноблох.

— Най-висшият критерий за истината е практиката — сметна за необходимо да добави той. — Ще отговаряш за това. Лично аз ще настоявам.

Помолих командира на батальона да ми даде колата. Първоначално заяви, че било правилно да взема такси и да го платя от джоба си, но накрая все пак ми даде колата си.

Пилзенският гарнизонен арест не беше никак уютен и така трябва, защото един уютен арест само ще разглезва нарушителите.

Ефрейтор Малечек бе без връзка, без колан и без връзки на обувките.

— На кайма ли го направи? — попитах го, след като ме въведоха при него.

— Да, на кайма — кимна с глава.

По-късно се оказа, че бе преувеличил. Три шамара досега никого не са направили на кайма.

— Хайде, Малечек, у нас по-добре готвят — подканих го да тръгваме. — Всичко останало ще си го кажем в поделението.

Доста се помотахме, докато получим връзката, колана и връзките за обувки. Получихме и запечатан плик, в който бе описано провинението на Малечек.

Оставаше да задам още един въпрос.

— Помогна ли всичко това? — попитах на излизане от сградата.

В отговор попита дали все още държа да му бъда кум. Казах, че никога не вземам думите си назад.

Това го трогна силно, но съумя да го прикрие пред шофьора. С това ме спечели напълно, защото отдавна съм разбрал, че от шофьорите човек трябва да крие не само чувствата си, но и всяка помисъл.

Нашия арест Малечек прие със задоволство — сякаш това бе стаята на кранистката.

— Ще уредя да ви дадат навреме вечеря — му предадох, преди началникът на караула да врътне ключа.

— Не съм гладен — сподели той.

Не се съмнявах в това. По пътя бяхме спрели в един мотел и аз бях поръчал екстра гулаш. За мен, за Малечек и за шофьора. Това ми струваше шестдесет крони и процентно най-скъп ми излезе портокаловият швепс на шофьора, тъй като освен бира нищо друго нямаха.

Няколко дни по-късно ме повикаха на заседание на полковия комитет на ССМ. Мигновено разбрах всичко — ще си сърбам попарата, заради Малечек. Заради това, че съм му въздействувал възпитателно в кръчмата и съм му уредил да получи домашен отпуск, макар че не може да не съм предполагал, че няма да мине без инцидент със съперника. Към всичко това ще прибавят и случая с детето на Лакатош.

Не можеше да ме заблуди ни най-малко това, че точката от дневния ред, по която бях призован да взема отношение, звучеше толкова невинно — изпълнението на социалистическите обещания в първа рота.

Подготвен за най-лошото, чаках в коридора, докато ми дойде ред. След като ме поканиха да вляза, аз набързо обгърнах с поглед присъствуващите. Тук бяха всички от полковия комитет и председателят на младежката организация в моята рота младши сержант Метелка. Той бе инженер-химик, който след службата щеше да се върне във факултета и да стане кандидат на науките. Насърчително ми намигна.

Тук бяха командирът на батальона старши лейтенант Матрас и неговият ЗКПЧ лейтенант Вълчек. Напразно обаче търсех с поглед майор Кноблох. Не исках да повярвам, че си е позволил да изпусне възможността да види и чуе как ще ме накастрят. А може да ми тръснат и комсомолско наказание. После през ума ми мина, че моят фал им е бил толкова ясен, че не са сметнали за нужно да викат и началника на щаба.

От задния джоб на панталоните си извадих моя таен, доста оръфан бележник и го поставих пред себе си. Бях готов да докладвам. Председателят ме поздрави, но не ми даде думата. Каза всичко сам. Съобщи, че с помощта на полковия комитет на ССМ щабът на батальона е направил оценка на изпълнението на поетите обещания в ротата. После посочи някакви цифри и проценти и аз, макар че ги знаех добре, го слушах внимателно, като че ли ги чувах за първи път. В това украсено помещение и от устата на човек, който не бе в моята рота, цифрите звучаха чудесно. Очаквах кога най-после ще каже прословутото „но“, след което се изброяват недостатъците, грешките и пропуските.

Вместо това председателят на комитета констатира, че успехите на ротата се дължали главно на нейния командир и на подкрепата, която му оказвала в неговата работа младежката организация. Завърши изказването си без „но“ и призова присъствуващите към дискусия.

Думата взе командирът на батальона старши лейтенант Матрас. Той заяви, че съм полагал усилия и че, общо взето, момчетата ме обичали. Това „общо взето“ не ми хареса. После дойде очакваното „но“. Съставял съм си бил мнение за хората от първи впечатления, имал съм тенденцията да превръщам доброто отношение към войниците във фамилиарност и понякога съм вземал прибързани решения. Трябвало да подобря индивидуалната работа с хората (тутакси си спомних за майор Кноблох), да не съм делял хората на умни и глупави и да съм се отърсел от лошото си отношение към старшите офицери, тъй като те имали голяма заслуга за успехите на поделението и от тях можело много да се научи.

„Ето че Кноблох си е казал думата“ — помислих аз.

После взе думата младши сержант Метелка и макар с други думи, каза същото относно положителните ми качества; недостатъците премълча.

Последен по въпроса се изказа лейтенант Вълчек.

— Най-висшият критерий за истината е практиката — започна той. — А практиката доказа, че ротата на Хоушка е добра. Следователно добър е и нейният командир. И младежката организация. — Малко помълча и продължи. — В последно време се говори много за случая с ефрейтор Малечек. Беше му даден домашен отпуск, за да изглади отношенията си със своето момиче. Мисля, че това бе правилно предложение на командира на ротата. Но съвсем неправилно Малечек е използувал юмруците си при уреждането на отношенията със съперника. Ала какво е виновен за това командирът на ротата? Не можем да съдим и цялата рота заради това. Практиката наистина е главен критерий за истината, но като цяло — според крайните резултати. Отделни случайни явления не говорят нищо за истината. А в това отношение греши и този толкова опитен другар какъвто е майор Кноблох.

Завърши. Взе се решение, съгласно което на младежката организация в моята рота бяха възложени редица задачи.

По пътя, след като вече бяхме излезли от щаба, към мен се присъедини Метелка.

— Вие действително ли мислите, че това, което каза за мен командирът на батальона, е истина? — попитах го.

— Що се отнася до положителните ви качества… Всичко е истина. Но по отношение на недостатъците, които той ви посочи, бих възразил.

— Малко попреувеличи, нали?

— Не, не преувеличи. Вие имате много повече недостатъци, но защо трябва да се говори за това пред широка публика.

— Елате да отидем в общежитието, там ще си поговорим — поканих го аз.

— Тъкмо ви критикуваха за фамилиарното ви отношение към подчинените, трябва да си вземете поука. Така че няма да дойда в общежитието.

Не настоях.

Трябваше да се разделим. Подразбирах обаче, че Метелка искаше нещо да сподели с мен. Не току-тъй се присъедини към мен.

— Хайде, изплюйте камъчето — подканих го, когато вече се ръкувахме.

— Лавкаджийката ни прави сечено. Продава ни стари вафли и топла лимонада. „Спарта“ изобщо няма за нас. Всичко това е заради вас. Би трябвало да й обръщате повече внимание. Ако трябва, и да й хвърляте по някоя обещаваща усмивка.

— Утре ще я погаля по ръката — обещах аз. — Вече ще ви запазва кутия „Спарта“, а дори и сух шпек.

— Не е нужно да я погалвате. Не забравяйте, че ви критикуваха заради прибързани решения. Достатъчно е една ласкава дума и хубава усмивка — предупреди ме той.

Сутринта, когато си купувах паста за зъби, хвърлих на продавачката една хубава усмивка. Преди това три пъти пробвах пред огледалото. Предложи ми кашонче „Спарта“.

След това вече войниците ми имаха абсолютно предимство при избора на стоки. Това обаче не остана дълго време в тайна и другите роти започнаха да се оплакват. Разследването, естествено, бе поверено на майор Кноблох.

Той пристъпи към това с научен подход — събра всички необходими факти. Оказа се, че през седмицата е продала тридесет кашона „Спарта“, без дори хората от поделението да са разбрали за това — не знаеха дори как изглеждат. Естествено, с изключение на войниците от моята рота.

Извикаха я в профкомитета и се опитаха да я поставят натясно. Напразно. Когато аргументите против нея били кажи-речи неопровержими, тя заявила, че винаги ще облагодетелствува онези войници, които са поели обещанието да станат отлична рота. И ще спазва това диференцирано отношение към хората, дори и по отношение на цигарите.

Задачата по погалването на ръката й пое после напълно доброволно младши сержант Метелка. Така че моите войници запазиха абсолютното си предимство в лавката на поделението.

Когато ефрейтор Малечек излезе от ареста, сметна за необходимо най-напред да дойде при мен.

— Причиних ви неприятност — прозвучаха думите му и като въпрос, и като констатация.

— Нищо не сте ми причинили.

— Радвам се — отдъхна си и ме помоли за гарнизонна отпуска за в неделя. Щяла да дойде кранистката.

— Разбирам — изразих съгласието си аз. — Момичето като от благородна стомана.