Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ocelová rapsodie, (Пълни авторски права)
Превод от чешки
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава 9

Майор Кноблох дойде лично да провери как върви занятието с подчинените ми командири. За щастие мина добре. Аз се бях горе-долу подготвил, момчетата ме слушаха с интерес, после задаваха разумни въпроси, а не такива, от които да личи, че се опитват да проявяват на всяка цена активност пред проверяващия.

Командирът на втори взвод младши сержант Вопатек направи съвсем реално предложение по организацията и подготовката за стрелбите. Искаше ми се да го прегърна, но вместо това само строго отбелязах, че ще помисля по въпроса. Исках да оставя у Кноблох впечатлението, че всеки ден в ротата ми постъпват най-малко тридесет такива предложения.

Командирът на танк младши сержант Пехачек излезе с предложение за опростяване работата при миенето на техниката. Предложението беше много хубаво и аз веднага подчертах това. Забелязах, че майор Кноблох одобрително кима с глава. Чувствувах, че момчетата долавяха моята тайна война с майора и се опитваха да ме подкрепят.

Виждаше се, че и останалите трескаво мислят какви предложения да направят в случая, затова използувах краткия миг тишина и приключих занятието. И без това предложенията бяха достатъчни. Иначе със своята разпаленост момчетата можеха да объркат всичко.

Вървях подир майор Кноблох към моята канцелария, където трябваше да изслушам заключението му. Той някак си не бързаше да направи оценката си. Явно беше малко объркан, по простата причина че не откри нито един недостатък. Поиска ми цигара и се замисли. Едва след малко на лицето му се появи нещо като усмивка. Все пак беше открил грешки. Упрекна ме, че няколко пъти съм казал вместо двеста двесте и съм допуснал по време на занятието да бъдат затворени прозорците, което водело до сънливост у хората. Светкавично си направих самокритика и обещах да се коригирам.

Майор Кноблох допуши цигарата си, но не бързаше да си тръгне. Едва след малко разкри главната причина на своето посещение.

— Пиеш с войници в кръчмите. Ако не престанеш веднага, това ще подействува развращаващо на подразделението — стреляше по мен с думи и тъй като говореше на „ти“, разбрах, че ще ми говори дълго. — Напил си се с ефрейтор Малечек. На връщане сте вървели под ръка.

Не знаех какво да отговоря. Иди, та обяснявай на майор Кноблох, че бяхме под ръка само в момента, в който си обещахме да бъдем кумове един на друг.

Най-после намерих сили да възразя.

— По принцип не пия с войниците си. Нито по кръчмите, нито другаде. А ако това се е случило, то е единствено, за да му въздействувам възпитателно. В този случай не може да се говори за пиене, а за индивидуален подход към хората. А той е много важен. Или може би греша?

— Чакай, чакай — прекъсна ме той. — Кажи колко изпихте?

— Три бири, три рома, една бутилка вино — съобщих точно. Сметката запомних добре. — И при това по равно — добавих. Разбира се, това не беше точно така, но не исках да утежнявам положението на Малечек.

— Виждаш ли? И това ти наричаш индивидуален подход — Кноблох бе в силата си.

— Да, несъмнено — държах на своето.

Не беше съгласен с мен и започнахме да се препираме. Все за едно и също. За отношенията между командир и подчинени, за това, дали разговорът на чаша бира може да се приеме като индивидуален подход към хората, дали командирът трябва да се интересува от това, че войникът е изоставен от момичето си и т.н., и т.н.

Кноблох беше ту язвителен, ту ироничен, ту ми подвикваше. Аз бях слабо наежен. Наистина само дотолкова, доколкото може да си позволи един новак пред стар и опитен офицер.

— Нека разгледаме още веднъж „изходното положение“ — опитах се да внеса известна системност в спора.

— Правилно, да започнем оттам, когато сте отишли в кръчмата — не долови Кноблох специалния термин.

Великодушно му простих незнанието и продължих:

— Срещам войник в отпуск и той ми се доверява, че отива да се напие, защото момичето му го е изоставило. Според вас какво трябваше да направя?

— Да му вземеш книжката и да го върнеш обратно в казармата.

— И вие си мислите, че утре този войник пак ще ми се довери?

Забелязах, че нещо се двоуми.

— Да кажем, че си прав и че наистина е трябвало да поговориш с него. Но дори и тогава не е трябвало да отидеш с него в гостилницата.

— Но къде, за бога, трябваше да отида с него?

— На разходка. Да кажем край потока.

— Но той не искаше да ходи край потока — наежих се още повече аз.

Точно в този момент в канцеларията ми влезе лейтенант Вълчек. Майор Кноблох се хвана за него като удавник за сламка.

— Вълчек, обяснете на Хоушка дали е правилно командирът да ходи с подчинените си в кръчмата.

Вълчек разбра, че не трябва да се хваща на тази въдица.

— Зависи от обстоятелствата — мъдро направи завой към диалектиката.

— Правилно, зависи от обстоятелствата — побързах да му се притека на помощ.

— Обстоятелствата са съвсем ясни — констатира началникът на щаба на батальона. — Три бири, три рома, една бутилка вино. Малко ли е това?

— На колко души? — попита Вълчек, като отново прояви своята прозорливост.

— На двама — побързах да отговоря в стремежа си да отхвърля евентуалното подозрение, че съм изпил всичко това сам. Погледнах Вълчек с обнадеждени очи.

— Не е много, но не е и малко — продължи да мъдрува той.

После спокойно и последователно обясних как са се развили нещата. Майор Кноблох ме прекъсваше само от време на време. Когато говорех за момичетата от благородна стомана, не ме прекъсна нито веднъж и само кимаше с глава.

Завърших и двамата с Кноблох чакахме да чуем становището на Вълчек.

— Най-висшият критерий за истината е практиката — заяви след кратко размишление. — Практиката ще покаже.

Даже и майор Кноблох не бе в състояние да обори класиците, така че се разделихме, общо взето, помирени. Аз обаче бях сигурен, че първия фал на ефрейтор Малечек началникът на щаба на батальона ще стовари на моя гръб с всичките му допълнения.

При сбогуване лейтенант Вълчек ми подаде ръка по начин, който изразяваше възхищение от това, че не съм се предал, но и опасение, че в края на краищата всичко ще се обърне против мен. По свой навик майор Кноблох се ръкува с мен благосклонно.

Често бях чувал и чел, че някой се ръкува с някого благосклонно, но можах да си представя това едва когато се запознах с майор Кноблох. Най-напред той вдигаше ръка на височината на челото си, а после я оставяше свободно да се спусне до кръста. В това положение той намираше ръката на другия, стисваше я не много силно и започваше да я разтърсва. Три пъти нагоре до височината на гърдите и три пъти надолу. През това време ръката на другия неприятно овлажняваше и човекът искрено се радваше, когато свършваше ръкостискането.

След като Кноблох и Вълчек излязоха от канцеларията ми, аз отидох в парка. Момчетата работеха като луди — и не само за да ми доставят радост.

Повиках настрана младши сержант Вопатек.

— Предложението ви за подобряване на организацията на стрелбите е наистина хубаво — похвалих го. Това го поласка. После сподели, че за това вече се е посъветвал с лейтенант Прушек. Изведнъж се свих в черупката си. След като поразсъждавах малко, прецених, че преди да предприема нещо, най-добре ще бъде и аз да се съветвам с Прушек.

Когато вечерта се прибрах в нашия общ апартамент, лейтенант Прушек вече лежеше в леглото и върху дъската, която му служеше за подложка, си правеше конспект за занятието с техниците на роти.

— Страшен аромат — посрещна ме с тази не твърде логична констатация.

Мина малко време, докато носът ми, свикнал с мириса на моторното масло, зарегистрира другия, много по-приятен мирис.

— Откъде се е взело това? — попитах, когато зърнах голямата кутия за обувки, навярно дамски ботушки, завързана с червен ширит. На капака бе написано моето име.

— Изпратил го е някакъв войник. Вътре навярно ще намериш посвещението или визитната му картичка.

Развързах ширита и отворих капака. Усмихваше ми се едно чудесно парче пушено месо. Доста голямо и доста добре опушено. Приятният мирис се засили дотолкова, че дори и съквартирантът ми не издържа и застана до мен.

Не намерихме нито посвещение, нито визитна картичка.

— Все пак много мило внимание — рекох, извадих джобното ножче и грижливо го изтрих в якето. — На по-тънки или на по-дебели парченца да го нарежа?

— Струва ми се, че не трябва да бързаш да го режеш — сви нерешително рамене Прушек. — Не знаеш от кого е и какво ще иска за това.

— Нали каза, че е от някакъв войник. По всяка вероятност момчето иска да благодари на своя добър ротен командир.

— Само че този войник утре ще дойде да ти иска отпуска. Или ще се върне не навреме от отпуска. А когато поискаш да му се скараш, той невинно ще те попита дали ти е харесало пушеното — пророкуваше моят съквартирант.

— Не вещай — възразих. — Може би някой го е изпратил с добро чувство, а не за да ме подкупва.

— И това е възможно — съгласи се той. — Въпросът е обаче, че ти все още не знаеш това със сигурност.

Затворих ножчето и го пъхнах в джоба си. После затворих кутията и я оставих на прозореца.

— Е добре, какво да правя с пушеното? — попитах доста безпомощно.

— Нищо. Навярно дарителят по някакъв начин скоро ще се обади — отговори и отново зае хоризонтално положение до своя конспект.

След като се измих, си легнах и аз. Но от пушеното на прозореца идеше такава приятна миризма, че не можех да заспя.

— Лекарите твърдят, че не е хубаво да си лягаш с пълен стомах — не можех да не споделя с Прушек чувствата си. — Но аз спя най-добре, когато здравата съм се накльопал.

— Това е индивидуално — каза Прушек. — И аз най-добре се наспивам с пълен стомах. Но при това трябва да имам чувството, че съм ял от своето.

Сговорно преместихме кутията от прозореца върху гардероба до вратата, като при това я покрихме с вестници.

На следващата вечер пред нашето общежитие бе спряло рено двадесет.

— Вие ли сте лейтенант Хоушка? — попита ме някакъв мъж целият във велур, като се започне от обувките, та чак до шапката. — Инженер Незбеда — представи ми се той, след като се увери, че аз съм лейтенант Хоушка. — Дойдох да питам за сина си.

— Средна работа — съобщих на велурения инженер. — Често го „гоня“, но не може без това. В последно време пък няколко пъти го похвалих. Така че оставете на мен. Мисля все пак, че от него ще стане танкист. Макар и с малко зор.

Изведнъж обаче ми се стори, че бащата никак не се интересуваше от това, дали синът му ще стане танкист, или не.

— Военната служба на сина дойде не навреме — сметна за необходимо да подчертае той. — Преустройвам вилата, а без сина не върви. Нали знаете колко трудно се намира работна ръка. Ще се оправя само ако Владко идва в събота и неделя да ми помага.

— Службата обикновено идва не навреме. И ми е напълно ясно, че трудно се намира работна ръка.

Навярно лошо ме разбра, защото се зарадва.

— Знаех си, че ще се разберем — каза той.

Аз пък разбрах кой е изпратил пушеното.

— Вилата е хубаво нещо — започнах. — Навярно там имате и помещение за опушване на месо.

— Комфортно — потвърди инженерът. — Ако дойдете някой път, ще ви покажем как се опушва месо.

— Другарю инженер, аз много обичам домашно пушено, но да си е от моето. В тукашния магазин също понякога получават. Така че ще отскоча да взема кутията, а вие ще си я отнесете у вас.

— Не зная за каква кутия говорите — правеше се на ударен бащата.

— Един момент — рекох и изтичах. Мигновено се върнах.

— Моля, вземете си я. Тя е ваша.

Инженерът отказа да вземе кутията. Никога не я е бил виждал. Изказа предположението, че може да е от някоя моя обожателка.

— Аз ще се справя с положението — отсякох, след като вече ми бяха омръзнали пазарлъците му.

— Мога ли следователно да очаквам Владко в събота? — обясни си неправилно поведението ми инженерът.

— Някоя събота, да! — успокоих го. — Не е чак толкова лош войник, че да не получи нито веднъж домашен отпуск.

Инженерът включи мотора и без да се сбогува, потегли. Аз се върнах с кутията в общежитието. Поставих я отвън на прозореца и вече мислех какво да правя с пушеното. Без малко да взема нерудовско решение: да го нарежа на парченца и тайно да ги напущам едно по едно по пътя към казармата. Но хрумването на Прушек беше по-добро.

Сутринта построих ротата. По лицата на войниците се четеше въпросът, „какво ли пак е намислил?“. Поговорих с тях първо за обикновени неща и ги упрекнах, че в парка няма порядък. После наредих да ми подадат кутията и я отворих.

— Получих, не зная от кого, ето това пушено месо — поех въздух, сякаш имах намерение да говоря продължително. — Мисля, че няма да откажете да си хапнете. Аз не обичам пушено. — При това незабележимо наблюдавах редник Незбеда. Той обаче не мигна.

— Навярно е развалено, затова ни го дава — обади се някой полугласно. Стори ми се, че е редник Пецка, но не бях уверен и предпочетох да не обръщам внимание на казаното.

— Другарю лейтенант, позволете да кажа нещо по същина — поиска думата младши сержант Метелка.

— Говорете — разреших. — Но знайте, че това не е събрание.

— Искам да кажа, че за пет или шест души месото е множко, но за цялата рота пък е малко. Все едно за петима кози крак.

— Тогава хвърлете чоп, но главното е да ми се маха от очите — ядосах се.

Готвех се да дам вече „свободно“, но се сетих за още един съвет на лейтенант Прушек.

— Кажете на господа родителите си, че не приемам подкупи. Самите вие също имайте предвид това — коригирах своя пропуск. Едва сега се разпръснаха.

— Какво направихте с месото? — попитах на другия ден Метелка. Не устоях на любопитството.

— Хвърлихме чоп между взводовете.

— Кой спечели? — не се сдържах.

— Първи взвод — отговори, но като че ли при това леко намигна с едното око.

Не след дълго лейтенант Вълчек дойде при мене.

— Въпроса с пушеното си разрешил знаменито. Някои родители правят това с огромно желание. Горко на този командир, който се хване на въдицата им.

— Да не съм вчерашен. И през ум не ми е минавало такова нещо — казах категорично и наистина мислех така. В този момент аз изобщо бях забравил заслугата на Прушек. — Но откъде знаете за тази история — поинтересувах се аз.

— Момчетата ми се оплакаха, че Метелка при хвърлянето на чоп шмекерувал. Направил така, че да спечели неговият взвод.

— Тая афера май няма край — завайках се аз. — Сега пък трябва да разследвам шмекериите им.

— Остави ги — посъветва ме другарски. — Не е важно кой е изял месото. Главното е, че не си го изял ти.

Падна ми камък от сърцето.

— А хубаво ли беше пушеното? — попита Вълчек на тръгване.

— Да — потвърдих. Навярно съм го казал така жално, че той добави:

— Ела някоя вечер у дома да опиташ от моето.