Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ocelová rapsodie, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2016)

Издание:

Автор: Вацлав Подзимек

Заглавие: Стоманена рапсодия

Преводач: Христина Милушева

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: Чешки

Издание: първо (не е указано)

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: повест

Националност: Чешка

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Рашко Сугарев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Валентин Голешев

Коректор: Фани Пигова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2802

История

  1. — Добавяне

Глава 10

Още в четвъртък ефрейтор Малечек ме помоли да уредя да получи домашен отпуск. Заяви, че искал да оправи работата.

— Добре — съгласих се, без да ми мигне окото, на инат на майор Кноблох. Въпреки това сметнах за нужно да му дам необходимите наставления.

— Откажете се от намерението да правите на „кайма“ противника си. Дори и по отношение на жените ние трябва да прилагаме демокрацията. Щом не е доброволно, по-добре хич да не е.

— Знам — съгласи се той и помоли да го освободя.

Седнах да оценявам дисциплината в ротата радостен, че най-после може би ще има миг спокойствие. Мигът беше кратък.

Вратата на канцеларията ми се отвори широко и на прага цъфна баща ми. Скочих от стола… и замръзнах в тази поза, защото зад него стоеше един старши лейтенант от щаба на полка и аз не съумях набързо да реша как да постъпя в негово присъствие. Дали да рапортувам, както се полага пред подполковник, или да поздравя „Здравей, баща ми!“. Същевременно светкавично ми мина през ума, че последния път се разделихме с него не твърде любезно.

Татко забеляза смущението ми, поблагодари на старши лейтенанта за съпровождането и едва тогава затвори вратата. Тогава казах „Здравей, баща ми!“, но не прозвуча много сърдечно.

— Бях в командировка в този край, та рекох да се отбия. Да видя как живееш, как ти върви работата. Бях при командира на полка и той ми каза, че е доволен от теб.

— Сигурно ме познава само по книга — предприех предпазлива тактика.

— Справял си се — татко не искаше да си разваля доброто настроение от похвалата. После изпитателно ме погледна и надзърна в книжата, които лежаха на масата ми. — Аз обаче не съм много доволен от теб. Добрият командир не кисне в канцеларията си. Той е сред войниците. А освен това си и лошо обръснат — превърна се татко отново в подполковник.

— Тези бумаги не съм ги измислил аз, а някой като тебе от висшестоящите. А за това, че в лавката са се свършили ножчетата, също не съм виновен — отговорих рязко на баща си. Разбира се, на един подполковник не бих отговорил така.

— Ела да ми покажеш стаята си — не обърна внимание на хапливите ми думи. Но го каза с тон, изключващ всякакво възражение от моя страна.

Благодарение на това че Прушек трябваше да излезе по-късно от мен, в нашия (както твърдяхме временен) дом бе подредено.

— Истински интерхотел — похвали ни татко. — Когато аз бях лейтенант, нямаше такова нещо. — После попита: — Кое легло е твое?

Неохотно посочих по-добре постланото. Естествено, то бе на Прушек.

— Днес имам много работа — опитвах се да приключа набързо с гостуването.

— Аз също — каза баща ми и в пълно отрицание на това седна до масата. С ръка посочи мястото до него.

— Искам да ти кажа защо дойдох — наведе се към мен, след като бяхме седнали.

— Да видиш как живея и как ми върви работата — казах дистанционно.

— И освен това да ти кажа, че последния път майка ти беше права, като каза, че нещо съм сбъркал.

— Всеки понякога бърка — великодушно приех извинението му. — И на мен ми се случва.

— След полунощ губя търпение — продължи баща ми да се самобичува.

— Аз понякога губя търпение дори преди обяд — бях все така великодушен. Но едва го казах и разбрах, че прозвуча малко двусмислено.

Татко мигновено долови това и заговори много по-войнствено, отколкото навярно е искал.

— Но по отношение на същественото не си вземам нито една дума назад. Надявам се, разбираш кое аз смятам за съществено.

— Съвсем точно — уверих го аз. — Няма да пазят границата само граничарските кучета. Затова са нужни и хора. И ако някой си мисли, че може да изклинчи само защото баща му работи в министерството, много се лъже.

— Не бих казал, че го изрази съвсем точно, но важното е, че си ме разбрал. А сега можем да тръгваме.

Сега обаче аз пък не бързах.

— А това не засяга ли моята Итка? Тя също има отношение към въпроса.

— Разбира се, че има. Но ако е толкова добро момиче, както твърдиш, и наистина те обича, сама ще стигне до правилния извод.

— Командирът на полка ти е казал вече, че умея да се справям. И аз наистина ще се справя. Дори и ако тя не стигне до този според теб правилен извод. Дори и да не ми помогнеш — заявих самоуверено.

— Дано да е така — въздъхна татко, стана и подаде ръка. После излезе с чувството за виновност, че е загубил част от служебното си време по личен въпрос.

А може би въпросът съвсем не е чисто личен? Кои са всъщност лични и кои обществени въпроси? Не е ли често обществен въпросът, който ние смятаме за личен? Може ли да се направи точна разлика в това отношение?

Тези именно въпроси се въртяха в главата ми, докато вървях към ротата. Там ми съобщиха, че на портала имам посещение.

— Ама че посещения днес — изругах и веднага се засрамих. Нима идването на татко, който искаше да поговори със собствения си син, може да се нарече посещение.

Девойката, която стоеше на портала, освен че беше нисичка, но явно не спазваше и никакви диети. Имаше чудесна черна коса, която падаше на раменете й. В първия момент ми се стори позната, но колкото и да напрягах мозъка си, не се сетих.

— Добешова — представи се девойката. — Отрядна ръководителка от пионерската организация в деветокласното училище във Вълков. Узнах, че не искате да пуснете в събота груповия отговорник ефрейтор Душек на пионерското състезание по ориентиране. — В гласа й прозвучаха нотки на официалност и възмущение от това, че има хора, които не дооценяват значението на пионерската организация за военно-патриотичното възпитание на подрастващото поколение.

Това обаче не ме смути, защото тъкмо в този момент аз се сетих откъде познавам девойката, която се държеше толкова официално с мен.

Тя доста нашироко ми разказа как ефрейтор Душек умее добре да се ориентира на местността и че състезанието във всички случаи ще се провали без него.

— Да, наистина добре се ориентира — съгласих се с нея аз — и на местността, и иначе. Но в събота няма да го пусна. И не само тази събота. Ще намеря някой друг от моите войници за пионерски ръководител.

— Моля ви, недейте — изхлипа тя и в гласа й не остана ни следа от официалността. Положи доста усилия, за да не се разплаче. Веднага обаче се окопити.

— Ще трябва да се обосновете, другарю лейтенант. И не само пред мен. Ефрейтор Душек е отличен пионерски ръководител, с голям опит и чудесен момък.

— Уважаема другарко Добешова — започнах, съзнавайки превъзходството си, като при това се почувствувах безкрайно остарял. — Изобщо не се съмнявам, че има голям опит. И наистина не е лош момък. Но решението си не ще отменя.

— И не искате да се обосновете — стрелна ме злостно, но една голяма сълза я разобличи, че се преструва. Всъщност в душата й се надигаше не злоба, а болка, излъгана надежда и цялото това преплетено клъбце от чувства, което наричаме любов.

А аз отново си спомних за Юцка… и предпочетох да се обърна с гръб към момичето. Нима е изключено на този твърдоглав лейтенант също да се размекне сърцето?!

— Защо да не искам да се обоснова — казах след малко вече съвсем спокоен, тъй като намерих правилното решение. — Само че не мога да се обоснова. Нито пред вас, нито пред когото и да било. Това е военна тайна.

— Военна тайна — зашепна тихо, с ужас и безнадеждност. Навярно бе разбрала, че щом е военна тайна, нищо не може да се направи и пожела да си тръгне.

Редник Кочка, който бе дежурен на портала, после разправял наляво и надясно, че като си тръгнала, тя сърцераздирателно се разплакала, защото кой знае какво съм й казал. Но да наказвам редник Кочка бе под достойнството ми… Аз си знам работата… А що се отнася до онова преплетено клъбце от чувства, мисля, че с него не трябва да си играем…

Веднага след занятието наредих да повикат стрелеца мерач на моя танк ефрейтор Душек.

— Беше тук — съобщих му доста неопределено.

— Какво се е случило? — реагира подплашено.

— Каза, че сте чудесен момък, с голям опит и с още по-големи ориентировъчни способности.

— И заради това е пристигнала чак от Моравия? — учуди се Душек.

— Не пристигна, а дойде, от Вълков. Отрядната ръководителка.

— И вие какво й казахте? — попита.

— Казах й, че на никакво състезание по ориентиране няма да ви пусна и ще намеря друг пионерски ръководител.

— Подготвяхме цял месец това състезание.

— Зная. На местността и на лунна светлина. И никак не бих се учудил, ако през време на тази усилена дейност сте забравили да й кажете, че имате годеница в Моравия.

Забелязах, че Душек би предпочел да излезе от стаята. С готовност му разреших. Но когато долових въпросителния израз на лицето му, реших да не го оставям без отговор:

— От общежитието се вижда пътечката към гората, дори без да иска човек. А Добешова не е момиче, което може да остане незабелязано — разкрих източника на своята информация, за да не си мисли бог знае какво.

След това не исках повече да задържам ефрейтора. Да се каже, че беше весело, не, не беше. Но дали аз не сбърках, дали не се намесих неуместно в един чисто личен въпрос? Ами ако това си е негова и нейна работа? Чисто лична? Кой ми бе дал правото да се намесвам?

Нещо вътрешно обаче ми подсказваше, че съм прав.

А нима баща ми не е прав?