Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ocelová rapsodie, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2016)

Издание:

Автор: Вацлав Подзимек

Заглавие: Стоманена рапсодия

Преводач: Христина Милушева

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: Чешки

Издание: първо (не е указано)

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: повест

Националност: Чешка

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Рашко Сугарев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Валентин Голешев

Коректор: Фани Пигова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2802

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Няколко дни по-късно, когато се връщах от обяд, до мен приближи нисък на ръст лейтенант. Представи се, каза, че фамилията му е Вълчек, че е заместник на командира по политическата част и че много съжалява, загдето не ме е приветствувал с добре дошъл веднага след пристигането ми.

— Трябваше да свърша нещо важно, а и срокът беше неотложен — обясняваше с извинителен тон и ме покани в канцеларията си.

— Какви са първите ви впечатления? — попита лейтенантът и ми предложи стол.

— Неопределени — отговорих не твърде находчиво, но в момента изпитах гордост от сентенцията си.

— Ротата е над средното равнище — уведоми ме той. — Не много, но има и по-лоши.

— Зная. Няма нито един ангел — изтърсих набързо.

— Какво? Какъв ангел? — погледна ме лейтенантът учудено.

— Нищо, нищо — опитвах се да извъртя положението. Нима ще седна да му разказвам страшния сън, който сънувах първата нощ.

Не изглеждаше да е доволен от отговора ми, но не повтори въпроса си. Заразпитва откъде съм, за родителите ми и за още много други неща.

— Другарю лейтенант, всичко е написано в личното ми дело.

— От известно време престанах да ги чета. Уповавам се на собствената си преценка за човека.

— В моето лично дело е написано, че имам само положителни качества — не пропуснах да отбележа аз.

Това ни най-малко не го изведе от релсите.

— Така пишат за всеки. И е правилно. Човекът е смесица от най-различни положителни качества.

Едва сега осъзнах, че имам работа с философ.

— Не всеки — реших да му противореча.

— Мисля, че съм прав — не се предаваше той и започна да ми обяснява теорията си, според която човекът бе именно смесица от най-различни качества. При това разбрах, че е запознат с личното ми дело и всичко, което ми говореше сега, бе извод от последното изречение на дадената ми характеристика. То гласеше, че трябва да се освободя от навика да си съставям прибързано мнение за хората. Когато прочетоха пред мен характеристиката много ми се искаше да възразя против това изречение, но накрая мълчаливо кимнах.

След малко лейтенант Вълчек завърши изложението си и аз се наканих да искам разрешение да напусна. Но той забеляза нетърпеливостта ми и ме заговори приятелски:

— Почакай още малко — настоя той. — Има още един проблем. Познаваш ли младши лейтенант Раковец?

Сетих се, че Раковец бе един от двамата взводни командири, които преди три дни минаха в запаса.

— Сутринта при мен дойде едно момиче от пощата и сподели, че е бременна.

— Защо го казва на нас? Трябвало е да го каже на него.

— Искала да му каже, но се измъкнал оттук като мокра връв. Дори не се сбогувал с нея.

— Нека му съобщи писмено. А ако не й отговори, може да заведе дело.

Лейтенант Вълчек не бе много въодушевен от становището ми. Забелязах, че се кани да ми възрази. После явно промени намерението си и посочи само един гол факт.

— Не разполагала с цивилния му адрес.

— Ще й дадем адреса и толкоз — мигновено намерих правилното решение.

— По-добре ще бъде да поговорим лично с него — не се съгласи той. — За отговорността, която носим за своето поведение и за деликатността към другите.

— Трудно мога да говоря с него, та ние бяхме заедно едва седмица. Може би ще бъде по-добре, ако вие сам… — опитвах се да се отърва от неприятната задача.

— Разбира се, че аз, но и ти ще присъствуваш — бе неотстъпчив той. — Най-сложното е не да научиш човека да управлява танк, добре да стреля и да козирува, но да го възпиташ така, че да стане наистина човек с главна буква. А в това отношение всички ние трябва още много да се учим. Поканих го за събота.

— Събота ли? — направих кисела гримаса, защото се надявах, че в събота ще мога поне за няколко часа да замина при Юцка.

— За да не идва в работен ден — обясни лейтенант Вълчек и каза: — Свободен си!

В събота се обади още сутринта.

— Раковец е на портала, вземете го и елате в канцеларията ми.

— Другарю лейтенант, какво се е случило? — попита ме на портала младеж с дънки и модерна фланелка, на която бе нарисуван мотоциклет. — Всичко сдадох в изправност, няма да позволя да ми лепнат някоя сума.

Вече се канех да му кажа, че ако не се ожени за пощаджийката, има да плаща, и то като поп, но реших, че е по-добре да не говоря. Кой знае дали Вълчек нямаше някакъв стратегически план? Но ако е имал такъв, той бе твърде елементарен.

— Познавате ли Марцела Медунова? — започна Вълчек със сядането си.

— Марцелка от пощата ли? — искаше да разбере по-точно Раковец.

— Да, от пощата. Блондинка.

— Познавам я, другарю лейтенант.

— Добре ли?

— Добре. Бях с нея два пъти на танцова забава.

— Тя е бременна — каза Вълчек.

Не бих казал, че новината смая Раковец.

— От вас — добави Вълчек.

Едва сега Раковец се сащиса.

— Това е невъзможно, нищо не съм имал с нея — заяви категорично и след малко призна: — Не че не бих искал, но нямаше такава възможност. Първо едва успявахме да хванем автобуса, после все подтичвахме, докато стигнем до тях. След това пък аз хуквах с всичка сила, за да се прибера навреме в казармата.

Гледах го снизходително.

— Тя ли твърди това? — поиска да знае той.

— Точно така ми каза.

Реших да покажа на ЗКПЧ на батальона, че от мен ще стане добър възпитател.

— Та вие сте мъж, Раковец — започнах колкото се може по-насърчително. — А мъжът се познава по това, че приема трудностите с открито чело и не бяга от отговорност. — „Какво ще кажеш, бива си ме, нали?“ — питах с поглед лейтенанта.

Не каза нищо.

— Но аз наистина нищо не съм имал с нея — повтори Раковец.

— Тогава ще я извикаме, за да ви го каже лично — реши лейтенантът и поиска да го свържат с пощата.

— Можете ли да дойдете? — попита той, когато се обади Медунова. Явно на другия край на жицата момичето се колебаеше, но Вълчек бе категоричен. — Въпросът трябва да се реши.

Май беше доволен, защото, след като приключи разговора, се обади на дежурния и му каза, като дойде Медунова на портала, да я доведе при него. Докато чакахме, той използува времето, за да попита Раковец как се чувствува на новата си работа като юрисконсулт на предприятие.

Отначало Раковец отговаряше разсеяно, но после надделя професионалният му интерес и той се разприказва. Момичето от пощата влезе тъкмо когато той ядосано говореше за своеволното неспазване на сроковете от някои доставчици.

Беше красива. Почти като Юцка. Погледът й пробягна през мен и Вълчек и спря върху Раковец. И колкото повече го гледаше, толкова лицето й просветваше. Накрая грейна като пролетно слънце.

Наблюдавах Раковец. И неговото лице грееше почти като пролетно слънце.

— Поканихме другаря Раковец… — започна лейтенант Вълчек и думите му едва излизаха от устата. — Поканихме другаря Раковец — повтори той и видимо обмисляше как да продължи. Погледна ме, може би в очакване да му помогна.

„Ти си политрукът и при това поддържаш становището, че човекът е смесица от най-различни положителни качества, говореха очите ми, така че не ме забърквай.“

— С една дума, другарят Раковец не предполага, че е бъдещ баща — промълви Вълчек и впери поглед в мен, като да ми каже: „Видя ли как овладях положението.“

— Другарят Раковец е прав. Но бих искала да обясня това в негово отсъствие — започна момичето, при което ние се размърдахме на столовете. Същевременно тя стрелна Раковец със сияещ поглед.

Без да чака някой да го подканя, Раковец изхвърча в коридора.

Отново лейтенант Вълчек се оказа на висота.

— Така че всичко това сте си го измислила, а сега не сте в състояние да го потвърдите пред него. А ние го извикахме толкова отдалеч. И за наша сметка.

— Ако позволите, другарю лейтенант, бих възстановила сумата за пътните — предложи великодушно тя.

Вълчек помисли малко, но като си представи колко сложно ще бъде прехвърлянето на сметката, отхвърли предложението.

— И все пак не разбирам поведението ви — клатеше глава той и чакаше обяснението.

— Обичам го. И след като изчезна, без да се сбогува… Реших, че трябва още веднъж да го видя. Тогава измислих лъжата, че съм бременна.

— Да бяхте поискали, щяхме да ви дадем адреса му — все още не отстъпваше Вълчек.

— Това го казвате сега — нямаше намерение да се предава тя. — Но ако бях дошла, щяхте да кажете, че е военна тайна и нямаше да ми го дадете. А сега бих искала да си тръгна — думите й прозвучаха като решение, а не като молба за освобождаване. — Мисля, че всичко е ясно. — При това ме погледна, сякаш именно в мое лице виждаше човека, който напълно ще я разбере.

Приех погледа й с безкрайна благодарност.

— Всичко е ясно — изрекох, без да чакам да чуя становището на лейтенанта Вълчек.

— Даа, ясно — капитулира той. — Така че можем да извикаме Раковец.

— Моля ви, но без мен — каза и тръгна да излиза. Остави вратата отворена, така че можахме, без да се напрягаме много, да чуем разговора й с Раковец.

— Влизай — каза Марцела. — Ще получиш оправдателна присъда, разбира се, от тях, но не и от мен.

— Последните дни имах много работа, а когато дойдох в пощата, ти имаше свободен ден. Щях обаче да ти пиша — чувахме гласа му.

— Не вярвам на нито една твоя дума — отговори тя, но това не прозвуча много убедително.

— Почакай ме, набързо ще се оправя с тия „сухари“ — помоли той и застана на вратата.

С нас, сухарите, наистина се оправи бързо. Заяви, че според него нямало какво повече да се говори, че не иска да му се плащат пътните и че след малко му тръгва влакът за Прага. И се накани да си тръгне.

— Не можете без съпровод — спря го Вълчек. — Ще дойдем с вас до портала.

Естествено, момичето от пощата чакаше. Разделихме се с двамата пред портала. Раковец и Марцела Медунова поспориха за нещо, после се хванаха за ръце и тръгнаха към града.

— Още ли вярвате, че човекът е смесица от най-различни положителни качества? — попитах Вълчек на връщане от портала.

— Днес повече от всякога — отговори той, а аз имах чувството, че ще се побъркам.

— Кога ще се жениш? — попита ме, когато се разделяхме, засягайки най-болното ми място.

— Още не зная, но все някога ще стане — отговорих, без желание да обяснявам каквото и да било. Навярно той и не държеше на това.

— Ако нямаш какво да правиш следобед, ела да поработиш на строежа. Бихме искали момчетата да се настанят преди Коледа.

— До Коледа едва ли ще успея да се оженя, но следобед ще дойда — приех предложението му.