Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ocelová rapsodie, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2016)

Издание:

Автор: Вацлав Подзимек

Заглавие: Стоманена рапсодия

Преводач: Христина Милушева

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: Чешки

Издание: първо (не е указано)

Издател: Военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: повест

Националност: Чешка

Печатница: Печатница на Военното издателство

Редактор: Рашко Сугарев

Технически редактор: Цветанка Николова

Художник: Валентин Голешев

Коректор: Фани Пигова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2802

История

  1. — Добавяне

Глава 11

От четвърт час насам ротата бе на пътеката с препятствия и според моя личен план трябваше и аз да бъда там. Вместо това слушах в канцеларията си вайкането на младши сержант Пилначек, че му било много трудно да състави и предложи ведомостта за постовете и дежурствата и че какви ли не приказки чувал от момчетата, че покровителствувал приятелите си. После занарежда на кого от момчетата липсвала ризата или някоя друга вещ.

— Няма нищо — прекъснах вайкането му. — На един липсва, на друг е в повече. Те ще се разберат. А що се отнася до постовете и дежурствата, няма как, не можем да наемем други хора. Затова най-добре да отидем да се поразкършим. Хайде!

Вдигна въпросително вежди.

Отдалеч установих, че на пътеката с препятствия някак си не гъмжи от народ. По-точно казано, гъмжаха само трима. Редник Залабак, стокилограмовият Кочка и редник Клечка. Останалите седяха кой къде намери.

— Какъв е този цирк? — нахвърлих се неуставно върху Метелка, след като той изкомандува „Стани!“ и ми рапортува.

— Всички я преодоляха. С изключение на тези тримата. Затова сега работя с тях индивидуално — бях уведомен.

— Но как? — не се задоволих с това.

— Съгласно нормата — доложи Метелка.

— Има различни норми. За „отличен“, за „добър“, и тъй нататък — помогнах му аз. — Ако не греша, поехте обещание за отличен взвод — подхвърлих хапливо.

Налагаше се да взема твърдо командирско решение. Избрах най-твърдото.

— Хайде, още веднъж, и то всички. Първо аз, взводните командири и вие — обърнах се към изпълняващия длъжността прапорчик младши сержант Пилначек, който все още стоеше до мен. — После останалите.

Започнах пръв и доста самоуверено. В училището бях един от най-добрите при преодоляването на пътеката с препятствия. Но не минаха и двадесет секунди и аз разбрах, че вече не е така. Прасците ми станаха на желе, стомахът ми опасно се надигаше към гърлото. Трябваше да напъна последни сили, за да разбера накрая, че съм изпълнил нормата за „добър“. Метелка също. Все пак за него това бе прилично постижение, като се има предвид, че като висшист много-много не е спортувал, а в казармата е отскоро. Командирите на втори и трети взвод изпълниха нормата за „отличен“ и веднага ми дадоха да разбера, че съзнават превъзходството си. Не ми оставаше нищо друго, освен да заема скромна поза, но в себе си реших, че това няма да го оставя така.

Бе истинско зрелище да гледа човек как Пилначек преодолява пътеката с препятствия, или по-добре казано, как пътеката преодолява него.

После започнаха останалите. Атмосферата бе напрегната, като че ли въпросът бе на живот и смърт. Всеки, на когото поне малко позволяваха силите, искаше да бъде по-добър от мен. Най-слабите се опитваха поне да се изравнят с мен. Трябва да призная, че успяваха. Няма значение, че от време на време на някое от момчетата му се обръщаше стомахът.

Не ми беше обаче съдено да догледам тази драма докрай. Появи се помощник дежурният по рота, за да ми съобщи, че трябва незабавно да се явя в медицинския пункт при майор Кноблох.

— В медицинския пункт или при майор Кноблох? — попитах доста кисело.

— В медицинския пункт при майор Кноблох — твърдеше той, макар че и на него не му беше ясно каква връзка има майор Кноблох с медицинския пункт.

Тръгнах следователно към медицинския пункт. Явно заповедта ми е била предадена точно, тъй като майор Кноблох ме чакаше на прага.

— Ужас — започна той, без да ми даде възможност да рапортувам, както трябва. — Това може да се случи само във вашата рота!

Не разбрах какво точно може да се случи само в моята рота, но не бързах да задавам въпроси. Съвсем сигурно щях рано или късно да разбера.

Стояхме в помещението с леглата. При нас беше и дипломираният лекар младши сержант Балцар, заместващ главния лекар на частта. Бе съответно много изплашен. Но идването ми прие с голямо облекчение, тъй като щях да поема част от отговорността в тази бъркотия. Няма нищо по-страшно от това да отговаряш сам за нещо.

Шестимата войници, които лежаха в медицинския пункт в този момент, бяха облещили стреснато очи.

— Едва от няколко дни капитан Боска е на стаж в болницата и веднага е настъпило истинско разложение — продължаваше майор Кноблох. — Къде е? — попита.

Доктор Балцар посочи към празното легло в ъгъла на помещението. Все още нищо не разбирах. Но за майор Кноблох това бе достатъчно. Хвърли се на земята и по корем запълзя под леглото.

— Ах, тоя уличник, как ме ритна в носа — завайка се след няколко секунди.

Веднага след това се чу детски писък.

Момченцето, което майорът измъкна изпод леглото, беше на около две годинки. Имаше къдрава черна като гарван коса, прекрасни бели зъби, макар и не всички, и се държеше войнствено. От време на време се опитваше да ритне майора в коляното.

Младши сержант доктор Балцар разумно прецени, че опитите на майор Кноблох за инсултация[1] още повече влошават и без туй плачевното положение, и любвеобилно взе детето в прегръдките си.

— И аз имам едно такова — сподели с блажена надежда, че ще събуди бащински чувства у майора.

Не успя.

— Кажи на другаря лейтенант как се казваш — обърна се майорът към момченцето.

— Дезо — каза малкият опърничаво.

— А другото име — настояваше майорът.

— Катос — получи отговор той.

— Изразявай се разбираемо — предупреждаваше го началникът на щаба.

— Катос — повтаряше момчето в прегръдките на лекаря, без ни най-малко да се страхува.

— Дежо Лакатош — помогнаха му вкупом шестимата войници, покрити с одеялата, и аз едва сега започнах да се досещам каква е работата. Дезидер Лакатош бе мой войник. Това навярно бе негов син. Но не ми беше ясно как е попаднало тук циганчето.

Навярно това е проличало по лицето ми, защото доктор Балцар изведнъж каза:

— Разрешете, другарю майор, да обясня на лейтенант Хоушка за какво става въпрос.

— Ах, да, обяснете му — съгласи се майорът. — И добре го репетирайте, защото ще трябва да обяснявате и на командира на полка.

Така аз научих, че жената на ефрейтор Лакатош е избягала с управителя на закусвалнята и сега няма кой да се грижи за детето му. Някой го довел във Вълков, предполагайки, че след като армията е призовала бащата, трябва да се погрижи и за потомъка.

— Какво можеше бедният Лакатош да стори? — приключи обяснението си Балцар. — В ротата детето не може да остане. Затова засега го взехме в медицинския пункт, докато се намери някакво решение. Засега никакво решение не сме намерили. Но се грижим добре за детето.

Майор Кноблох намери веднага решение.

— Момчето спада към вашата рота, така че правете с него каквото си щете — отсече твърдо по мой адрес. Тук не може да остане нито минута повече.

Мисълта, че през деня малкият Лакатош ще се върти в канцеларията ми, а през нощта ще спи с мен в общежитието, ме изплаши здравата.

— Ако разрешите, другарю майор — започнах по мое мнение изкусно, — нека дадем на ефрейтор Лакатош домашен отпуск, за да се върне с детето у дома и да го повери на близките си.

— Наредете да извикат тоя отличник — реши началникът на щаба. — Веднага ще уредим въпроса.

С надеждата, че все пак ще се предотврати произшествието, доктор Балцар грабна бързо телефона.

Ефрейтор Лакатош пристигна след малко блед и целия потънал в пот. Щом го зърна, детенцето извика „тате!“ и се затича към него. По този начин не позволи на баща си да рапортува съгласно устава.

Сцената бе съвсем не военна и аз очаквах с ужас какво ще каже за това майор Кноблох.

Каза само едно изречение, тоест ефрейтор Лакатош да се яви след малко при него. После излезе и силно тръшна вратата.

— Как изпълни? — исках да разбера дали е имало смисъл Лакатош толкова да се натяга.

Той бързо отгатна какво точно ме интересува.

— За „отличен“, другарю лейтенант. Но без малко да се по… Навреме се усети, така че не изрече думата, която не бе твърде за пред хора.

Обясних му, че детето не трябва да остава в медицинския пункт, в ротата също, и затова трябва веднага да го отведе у дома.

— Няма да мога — заяви. — Наистина няма при кого да оставя Дежо.

— Това си е ваша работа! — нямах намерение повече да се пазаря. — Казармата не е детска ясла!

След тези думи излязох и аз. Младши сержант доктор Балцар бързо ме догони.

— Другарю лейтенант, мисля, че не е нужно да се стига до скандал. Момчето е от вашия батальон, а медицинският пункт е към полка. Смятам, че батальонът ви не е заинтересован да се говори за това в полка. Ако хората от батальона си мълчат, никой от медицинския пункт няма да каже думица.

— Ако добре съм ви разбрал, трябва аз да кажа това на хората от батальона, тоест на майор Кноблох.

Докторът горещо потвърди.

— Но той ще ме изхвърли през вратата — отнех всяка негова надежда.

Не мина много време и в канцеларията ми позвъни телефонът. Майор Кноблох ми съобщи, че никаква отпуска нямало да получи ефрейтор Лакатош и че трябвало да се заема с него. Разбира се, трябвало първо да въведа ред в ротата.

— Какво да правя с Лакатош младши? — попитах безпомощно.

— Намерихме една жена, която засега ще се грижи за него. Лакатош е съгласен и вече е завел детето.

Началникът на щаба явно нямаше повече намерение да се занимава с мен и затвори телефона.

По време на обяда отидох при ефрейтор Лакатош, за да науча подробности по въпроса. Той заяви, че всичко е наред и че Дежо е в добри ръце. Повече не искаше да каже нито дума. Аз се ядосах и реших, че наистина ще трябва да се занимая с него.

При излизане от столовата ме срещна младши сержант Пилначек и старателно ме поздрави.

— Още ме държи сутрешният шок — подхвърлих язвително.

— И мен също, другарю лейтенант — разбра веднага за какво намеквам. И каза това с такъв жален глас, че в никакъв случай не можех да го възприема като дързост. — Аз не съм спортен тип. Хич ме няма по хвърлянето и скачането, мога май само да хвърлям сянка и да скачам от дума на дума.

— Аз ще ви направя спортист. Може дори и републикански шампион. Така че гответе се! — заявих аз и енергично закрачих с маршова стъпка. Но май че твърде енергично, защото нещо силно ме прободе в кръста.

„И себе си също!“ — рекох, но наум.

Бележки

[1] Словесна нападка. — Б.пр.