Вацлав Подзимек
Стоманена рапсодия (6)

Глава 6

Киносалонът на поделението бе необичайно пълен. Навярно защото се говореше, че е хубав криминалният филм, който щеше да се прожектира днес. Това донякъде помогна да не бъде толкова упорита вътрешната борба, която привечер водех със себе си по въпроса, дали да погледна какво става с подготовката за утрешното занятие, или да отида на кино.

Момчетата зарегистрираха моето влизане в киното с одобрително кимане. Не можеше обаче да се разбере дали бяха преценили, че не съм сухар, или ме провъзгласяваха за познавач на кинотворбата.

Съсредоточих вниманието си върху ключовия въпрос — кой сгази красивата сервитьорка в момента, в който отскочи зад преспата сняг? Не съм от тези, които след прочитане на първите десет страници на криминална книга или след десет минути от прожектирането на филма вече знаят кой е убиецът. На мен ми е нужно значително повече време, а понякога въпросът не ми е ясен дори и след излизане от киното. Този път обаче не беше така. Никой друг не можеше да стори това, освен доктора красавец, по който жените се лепяха като мухи. Затова снизходително наблюдавах действията на възрастния служител от МВР, който все още не беше стигнал толкова далеч в издирването си, както аз. Но изведнъж ми хрумна мисълта, която доста ме шашна. Това е номер. Отначало създават у зрителя впечатлението, че всичко е ясно, за да му докажат после, че дълбоко се е заблуждавал. По-нататък аз вече гледах филма не така снизходително.

Е добре, кой е всъщност убиецът?

— Другарят лейтенант Хоушка — извика някой по време на един от разпитите.

Без малко щях да протестирам, че не съм убил красивата сервитьорка.

— Другарят лейтенант Хоушка — повтори гласът, който идеше съвсем не откъм екрана. — Трябва да се явите в поделението!

Да се явиш в поделението май е по-добре, отколкото да бъдеш обвинен в убийство. Но сигурно вие ще се съгласите с мен, че пък не е никакво удоволствие да те измъкнат от салона, независимо от това, дали на екрана става убийство, или е настъпил върховният момент на любовна сцена.

„Както и да е, момчетата сутринта ще ми кажат кой е убиецът“ — утешавах се аз, пробивайки си път между изправящите се един след друг войници. Ставаха с охота, за да мина, защото разбираха, че ни най-малко не съм виновен. Ясно, щом викат ротния, значи нещо става.

Затичах, размахвайки пред гърдите си свитите в лакти ръце, ускорих темпото и мислено разсъждавах какво може да се е случило. Не тичах дълго, защото ми препречи пътя изпълняващият длъжността прапорчик в моята рота младши сержант Пилначек.

— Майор Кноблох направи проверка в ротата и попита за Пешек — изтърси той.

— Нали го пуснах да отиде следобед в града, за да уреди въпроса за състезанието — учудих се.

— Същото предадох на майор Кноблох, но поиска да знае кога е трябвало да се върне. Когато му казах, че е пуснат до седем, най-напред многозначително погледна часовника си, а после нареди лично да му докладвате, когато се върне Пешек.

И аз погледнах часовника си. Беше към девет. После разрових паметта си, за да си спомня какво знам за редник Пешек. Не знаех кой знае колко неща, но не бяха и малко. Пълнач от първи взвод, средно равнище, отличен баскетболист, любимец на жените и девойките. Веднъж едва не стигна до побой на площада.

— Очертава се гаф — добави и дежурният по рота, след като ми рапортува.

— Нищо не се очертава — възразих. — Лично ще доведа Пешек. От вдовицата. Не е далеч. През две села, както се казва в песента.

— Откъде знаете, че е при вдовицата и че е през две села — попитаха дежурният и младши сержант Пилначек почти едновременно.

— Добрият командир знае всичко за подчинените си — отговорих със значително преувеличение. Случайно знаех за авантюрата на Пешек с вдовицата. Бях го научил от старши лейтенант Бидло.

И за да докажа, че решението ми да доведа Пешек е непоколебимо, направих решителна крачка напред.

— Мога ли да дойда с вас? — попита ме младши сержант Пилначек.

— Можете — съгласих се след съвсем кратко колебание.

После осъзнах, че за да проведа тази операция, ми е нужна кола.

Набрах домашния номер на командира на батальона.

Неговото „слушам“ чух едва след неколкократно позвъняване и разбрах, че старши лейтенантът е ядосан. Съчувствувах му, защото знаех, че от доста време насам едва днес се бе прибрал малко по-рано вкъщи. В паметта ми изплува Катержина и тяхната уютна стая.

— Моля да ме извините, но трябва да отида да прибера един мой войник — промълвих съкрушено, след като доложих кой го безпокои.

— До кръчмата можете да отидете пеш, не е толкова далече — наблегна той.

— Не е в кръчмата — извадих го от заблуждението, — а при вдовицата.

— Надявам се, че не в Моравия.

Уверих го, че е през две села. Изразът ми хареса, а и се стремях да бъда дискретен дори към тези подчинени, които ме тласкаха към провал.

Така наречените две села навярно успокоиха командира на батальона и той разреши да взема колата. После побърза да затвори и аз не успях дори да му благодаря.

Мина доста време, докато намерим шофьора. Безрезултатно го търсихме в политико-възпитателната стая, после също така безрезултатно се опитахме да го извикаме от киносалона. Най-после го намерихме там, където най-малко предполагахме. Спеше във войнишкото си легло като спящата красавица. Събуди се, когато го раздрусахме за трети път, и то съвсем не нежно.

Енергично седна и се опита да напипа кецовете си, което подсказваше, че се готви да изтича навън за утринна гимнастика.

— Вечер е, наистина късна вечер, но все пак вечер — тактично му подсказах, че греши. — По заповед на командира на батальона ще пътувате с мен.

Едва сега шофьорът разбра, че е нарушил съня му ротен командир и погледна, общо взето, доброжелателно. Набързо се облече и полетя към гаража. Моторът забръмча, преди ние да дотичаме дотам.

— Слизайте от колата — наредих.

Изпълни заповедта с въпросителен поглед.

Тази вечер за втори път свих ръце в лакти и започнах да ги размахвам пред гърдите си. После два пъти ги опънах напред и три пъти нагоре.

Гледаше ме недоумяващо.

— Правете гимнастика с мен — наредих. — Нямам намерение да загивам от сънлив шофьор.

Присъедини се при третото издигане на ръцете нагоре. После направихме няколко навеждания напред и два клека.

Забелязах, че младши сержант Пилначек прави гимнастика насаме, и поисках да му кажа, че не е нужно той да се раздвижва. После обаче прецених, че няколко упражнения не вредят никому.

Човек може да си помисли, че като се каже през две села, значи не е далеч. В нашия случай нещата стояха другояче. Между първото и второто село имаше доста голям завой, така че стигнахме на място някъде около единадесет часа. Къщичката на вдовицата Матоушкова ни показа един старец, който тъкмо се прибираше от кръчмата и прие с удоволствие предложението ни да се качи в колата и да ни покаже пътя.

През прозорците на къщичката, която бе цел на нашето пътуване, проблясваше светлина. Нахлухме в двора, без да обръщаме внимание на кучешкия лай.

Енергично затропах по вратата. Веднъж, два, три пъти. След третото хлопане през минимално поотворената врата се провряха две рошави глави. Тази с по-дългата коса беше на мъж, по което мигновено прецених, че не е редник Пешек. В ротата си държа войниците да бъдат уставно подстригани.

Деликатното положение налагаше да помолим вдовицата да излезе на пруста, поради което трябваше малко да почакаме.

— Естествено, познавам редник Пешек, но повече от месец не съм го виждала. Господинът, който тази вечер е при мен, е много по-сериозен. Иска да се ожени за мен.

Изминахме обратния път с чувството, че наистина се очертава гаф. Мислено си представях как утре сутринта ще се изправя пред батальонния и ще му докладвам за случилото се.

Размишлявайки върху тези не твърде радостни факти, стигнахме до казармата. Но макар отдавна да беше минала вечерната проверка, край масата на дежурния оживено спореха няколко войници. Дежурният ме посрещна със строева крачка и рапортува направо образцово. Разбира се, аз не показах ни най-малко задоволството си.

Насочих вниманието си към двамата войници, които бяха в повече и които, както очаквах, изобщо не се разпръснаха. Само малко се оттеглиха от масата.

— Защо не спите, Кочка? — попитах едрия стокилограмов войник.

— Не мога, другарю командир — сподели, заемайки съответната стойка, — боя се за него.

Едва сега се сетих, че Кочка и Пешек бяха неразделни приятели.

— Боите се за никаквец. За побойника и женкаря — рекох аз.

— Не е побойник — възрази несмело Кочка, заемащ все още уставна стойка. — Тогава той само защити едно момиче, което закачаха някакви хулигани, а тя чакаше войник от съседната рота. А за това, че момичетата тичат подир него, той не е виновен. Просто се е родил такъв.

— Значи все още джентълмените не са измрели — реагирах на първата половина от думите на Кочка и насочих вниманието си към младши сержант Метелка, командир на взвод и председател на младежката организация едновременно. — Какво ще кажете?

— Готов съм да свикам комитета, за да се занимаем с провинението на редник Пешек, ако възникне такава необходимост…

Към това нямаше какво да се добави повече и в неуютния коридор зацари мълчание. Нито Кочка, нито Метелка проявиха желание да се отправят към леглата си. А на дежурния, който от всичко най-много би проявил такова желание, забраняваха пък уставите.

Събитията последваха едно след друго. На масата задрънча телефонът. Дежурният вдигна слушалката, известно време слушаше недоумяващ, а после предаде, че лейтенант Хоушка е при него. Каза „слушам!“ и затвори.

— Какво се е случило? — попитах, след като чух името си.

— Искат да говорят с вас от МВР-то.

— Отивам в канцеларията си, изпратете ги при мен — казах аз.

Тъкмо заех зад бюрото си позата на човек, който е готов да разреши и най-сложните проблеми, и някой почука на вратата.

— Да — отговорих високо.

Пред отворената врата стояха служител от МВР, който трябваше да се наведе малко, за да не се удари в рамката на вратата, и редник Пешек, свел още по-ниско глава. Станах от стола и погледът ми попадна върху Пешек. Под окото му имаше голяма синина.

— Отново се е бил — и като въпрос, и като констатация казах, обръщайки се към представителя на органите за поддържане на обществения ред. — Не се бойте, ще го накажа строго, другарю… — и бързо преброих сребърните звездички — другарю прапорчик — добавих впоследствие.

— Да, бил се е — потвърди прапорчикът. — И то жестоко.

— Да, жестоко, побойник такъв. Вече веднъж се занимавах с него — споделих със служителя от МВР. — Ще получи наказанието си в пълен размер.

— Не би трябвало — не се съгласи прапорчикът.

— Познавам си хората! А това, че вие лично го водите, също не е дреболия. — След тези думи предложих на прапорчика да седне.

Това решение явно не му хареса, огледа набързо командирската ми резиденция и вдигна натрупаните на един стол вестници и списания. Освободения стол предложи на Пешек.

Имат си свои наредби за обноските си с виновниците, рекох си аз и затова не възразих. Що се отнася до мен, аз не бих предложил стол на Пешек. Ще има време да си поседи и полежи в ареста.

— Да започнем отначало — зае се с въпроса прапорчикът. — След като редник Пешек свършил работата си в града, решил да изпрати едно момиче…

— Зузана Птакова — добави тутакси Пешек.

— Сега говоря аз и никой да не ме прекъсва — разпореди се прапорчикът.

Донякъде това ме засегна, тъй като в тази стая единствено аз имах правото да се разпореждам.

— Сега говори прапорчикът и никой да не го прекъсва! — С това дадох да се разбере, че тук само аз се разпореждам.

Редник Пешек обаче беше в едно такова състояние, при което нищо не можеше да го смути. Че няма да го посрещна с отворени обятия, навярно е разбрал още в момента, в който е установил, че няма да успее да се прибере навреме в казармата. И тъй, никой не прекъсна прапорчика, така че аз можах спокойно да изслушам цялата история за редник Пешек.

В инкриминираното време, точно така се изрази прапорчикът, редник Пешек и Зузана Птакова, ученичка от вечерния техникум, вървели към недалечното паркче. Покрай тях минал човек с обемиста чанта, който много бързал. Естествено, той е бил уверен, че в пощата ще го почакат, за да предаде парите от супермаркета, но знаел също така, че с всяка измината минута, с която закъснявал, служителките ставали все по-нелюбезни. Той бил доста далеч от нашата двойка, когато се разнесъл вик. Кратък и не много силен. Обърнали се и видели, че човекът, който преди малко минал покрай тях, лежи в прахта, а друг някакъв се спуснал да бяга с обемистата чанта под мишница. Редник Пешек мигновено се затичал подир него. Настъпила гонитба, при която си проличала по-добрата физическа закалка на преследващия. Преследваният навярно е забелязал това, защото в критичния момент хвърлил чантата, навярно предполагайки, че без чантата ще придобие скоростта на газела. Лъжливо предположение. Пешек догонил младежа. Боят не траял дълго. И от двете страни се нанасяли удари. Първо бил нанесен ударът, в резултат на който се появило прекрасно нашареното с цветовете на дъгата петно под окото на Пешек, а не след дълго бил нанесен и решаващият удар.

Започнали да се струпват хора. Впрочем, хората често се струпват, след като всичко свърши. Отвели управителя на супермаркета в болницата с леко сътресение на мозъка, младежа, който се опитал да открадне парите от дневния оборот, също отвели в болницата със строшена челюст.

— А редник Пешек и Зузана Птакова извикахме в управлението, за да се състави протокол — завърши разказа си прапорчикът. — Не успяхме да ви се обадим, че Пешек ще закъснее, та затова го водя. Боеше се, че ще го пратите в ареста, преди да ви обясни всичко.

— Ех, Пешек, как можахте да си помислите такова нещо? — казах почти бащински и погалих дангалака по рамото.

— Знам ли — промълви Пешек не твърде убедително.

— Бих изпил едно кафе — рече прапорчикът прозаично.

И двамата получиха по едно кафе.

Сутринта пристигнаха командирът на батальона и неговият заместник по политическата част. Потупаха Пешек по рамото. Получи отпуск извън гарнизона, макар че изобщо нямаше нужда. Ученичката от вечерния техникум беше местна жителка.

Затова пък аз имах нужда от домашен отпуск, за да разбера ще ме одобрят ли като жених. И тъй като войникът не трябва нищо да крие от началниците си, тутакси изказах желанието си.

— Да, добре — рече командирът на батальона и аз почувствувах радост и боязън едновременно. Радост, затова че заминавам, а боязън, защото не знаех как ще свърши. Верен на бащината ми поука, че човек никога не трябва да ходи някъде неочаквано и без да се обади, реших по телефона да оповестя Юцка за пристигането си. Но боейки се, че не ще успея да хвана следобедния влак, се отказах от намерението си.