Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ocelová rapsodie, (Пълни авторски права)
Превод от чешки
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Глава 13

— Трябва да поизлезем малко. Може и на забава да отидем. Не трябва да я караме като вълци единаци, макар че живеем във Вълков — предложи в неделята Прушек.

— И дума да не става за забава — информирах го. — Измъчва ме положението с Юцка. А и не искам да се отказвам така лесно.

— Но май тя се е отказала — подхвърли той.

— Знам аз какво иска — рекох. — За нея не е достатъчно едно писмо, макар че в него й се извиних. Иска поне три такива. Но има да взема. И аз имам гордост.

— Правилно постъпваш — прецени Прушек. — Човек не трябва да се унижава. Е? Излизаме ли?

— Само заради теб — примирих се аз. — Къде ще отидем?

— Остави на мен — каза загадъчно.

Някой така набързо почука на вратата, че докато разберем кой е, старият Яндачек бе вече в стаята.

— Една госпожица чака другаря лейтенант Хоушка отвън — съобщи той и скришом огледа стаята, да не би да има предмети или лица, забранени от правилника за вътрешния ред на общежитието.

— Юцка е тук — скочих аз като гръмнат. — Златното ми момиче, престана да се инати! — И вече се канех да изтичам навън.

— Не е удобно по къси гащета, а е и студено — предупреди ме Яндачек.

Облякох се по-бързо, отколкото при тревога.

Не можете да си представите разочарованието ми, а след това и страха ми, когато зърнах дребната фигурка на сестра си.

— Ево, какво се е случило? Нещо с нашите ли? — попитах родната си сестра изплашено. Веднага обаче разбрах, че не е бъхтила толкова път само от сестрински чувства.

— Нашите са добре — успокои ме тя. — В петък мама дори се накъдри, а татко започна да бяга из квартала. Дори не го смущава това, че съседите си правят майтап с него.

— Значи само при теб нещо не е наред — досетих се. — И такова ли е чак положението, че не можеш да поговориш нито с татко, нито с мама?

Кимна. Разбрах всичко.

— Става въпрос за онова момче, с което те засякох последния път до входната врата.

— Да, за Вилем — потвърди тя.

— На колко години е всъщност? — поисках допълнителни данни.

— На осемнадесет.

— Крайно време му е — казах иронично.

— Да, крайно време е — не долови иронията ми тя. — Мислех, че ще си дойдеш в събота, но след като не дойде, реших да тръгна аз. Наистина няма за кога да се отлага.

— И аз трябва внимателно да подготвя родителите, нали?

Погледна ме недоумяващо, после като че ли започна да се досеща и когато напълно разбра какво мисля, избухна във весел смях.

— Ооо, не Ирко! Става въпрос за съвсем друго нещо.

— Казвай, бързо! — прекъснах смеха й аз.

— Не може ли да отидем някъде другаде? Краката ми се вкочаниха, а съм и гладна като вълк. Трябваше да ставам в четири часа.

В ресторанта на хотел „Слънце“ тъкмо подреждаха масите за обяд. Когато след супата чакахме предястието, не издържах и я попитах.

— Хайде, казвай. За какво става въпрос?

— За синята книжка на Вилем — разкри истината тя. — Трябва да се яви на наборна комисия. Бих искала да му помогнеш. Като родни брат и сестра трябва да си помагаме, нали?

Започнах да броя наум до пет, после поех дълбоко въздух и категорично й отговорих:

— В това отношение, Евичко, не разчитай на мен. Нека твоят Вилем си се яви пред наборната, да си постъпи на военна служба и там здравата да се понапъне. Това ще бъде само в негова полза. А тези две години все някак ще издържите. А ако някой от вас си намери друг — по-добре рано, отколкото късно.

Ева едва се въздържаше да не ме прекъсне. С удоволствие бих продължил да говоря, но вече донесоха специалитета „вретено“ с малко ориз за гарнитура.

— Въпросът съвсем не стои така — каза, когато приключихме с яденето. — Вилем иска да отиде войник, но при едно юношеско дерби му счупили крака. Малко понакуцва. Съвсем малко, но се страхува, че ще получи синя книжка. Казва, че който не е ходил войник, той не е мъж. Иска някак си да си позатворят очите членовете на комисията. Нали си офицер, сигурно имаш познати сред военните лекари. Не посмях да помоля татко за това, нали си го знаеш.

— Надценяваш възможностите ми. Аз всъщност нямам такъв познат сред военните лекари.

— Жалко. Ако Вилем не отиде войник, не знам как ще се издържа с него — въздъхна жалостиво. И то толкова жалостиво, че ме накара да се позамисля по-дълбоко.

— Сетих се за един военен лекар, но не зная дали може да се намеси по такъв въпрос. Той е само един младши сержант, завършил медицина.

— Това е добре — сметна Ева. — Докторите се познават помежду си и си помагат един на друг.

— Утре ще поговоря с Балцар — обещах. И тя бе щастлива.

След обяд й показах квартала, където бих могъл да получа жилище, ако Юцка реши да се оженим, а после я изпратих на гарата.

— Виждала ли си Итка наскоро? — попитах я, когато влакът й вече приближаваше.

— Миналата седмица. Връщаше се от университета.

— Сама ли? — не успях да потисна в себе си този въпрос.

— Брат ми, ама ти да не ревнуваш? Но щом искаш да знаеш — сама беше. Но не ме поздрави някак много сърдечно. Сигурно нещо си я разсърдил. Трябва да предприемеш нещо.

— Сега е ред на нея — рекох категорично.

— Твоя работа — извика от стъпалото на вагона. — Но с доктора поговори на всяка цена!

— Разчитай на мен — уверих я аз. Знаех обаче предварително, че дори и да поговоря с Балцар, няма да има никаква полза. Но нека е поне спокойна.

На връщане към общежитието срещнах лейтенант Вълчек. Настигнах го пред входната врата. Отначало ми се искаше да поговоря с него за Вилем, който за нищо на света не иска да получи синя книжка[1], но се отказах.

— Не дойде да опиташ пушеното — напомни ми лейтенантът.

— Може вече да е свършило.

— Напротив, има много — увери ме. — Ще те чакам в сряда вечер в осем, удобно ли ти е?

Казах, че ми е удобно, и тръгнах към стаята си. Прушек го нямаше. Ясно, отишъл е на забава.

Бележки

[1] Синя книжка — негоден за военна служба. — Б.пр.