Вацлав Подзимек
Стоманена рапсодия (3)

Глава 3

Строежът на блока беше стигнал до покрива, десетина момчета на моя възраст се мотаеха около бетонобъркачката. Там бяха и две млади жени, които явно с нетърпение чакаха времето да окачат завесите и да сложат килимите.

Лейтенант Вълчек тикаше количка с пясък. Щом ме забеляза, остави я и тръгна към мен. Навярно, за да ме представи.

В един от отворите, които не след дълго щяха да представляват входове, се появи изпоцапан мъж, който съвсем не изглеждаше да е на моята възраст. Беше може би с двайсет години по-стар. Познах го — майор Кноблох, началникът на щаба на нашия батальон.

— Хоушка, да не би да си избирате апартамент? — попита ме не много приветливо.

— Дойдох да поработя, а не да избирам апартамент.

Още от първия момент, в който се запознах с майор Кноблох, получих алергия от него. И той от мен.

— Елате, изберете си, не се стеснявайте! — подкани ме отново Кноблох. — Докато има. Знам, че ви интересува това.

Тъй като не исках с отказа си да засилвам напрежението, а и предложението му все пак ме заинтересува, аз енергично тръгнах към бъдещия вход на блока.

— Тук не. Този вече е зает — спря ме той и тръгна нататък.

Двамата балансирахме по дъските до първия етаж.

Майор Кноблох ми показваше кое помещение е предвидено за спалня, кое за всекидневна, кое ще бъде детската стая и къде ще бъде кухненският бокс.

Кухненският бокс ме заинтригува най-много. Представих си как Юцка, сложила престилка, се върти около готварската печка, дори усещах миризмата на запържен лук и виждах как крадешком и напрегнато ме гледа, за да разбере дали ми харесва яденето.

— Другарю майор, ако е възможно, ето този апартамент бих взел — казах искрено, без да имах първоначално такова намерение.

— Можеш да го имаш — изненада ме Кноблох, дори и с това, че ми проговори на „ти“. — А имаш ли си въобще момиче? Още не сме стигнали дотам да даваме тристаен апартамент на ергени — стана отново язвителен той.

— Работя в тази насока, другарю майор! — споделих аз.

— Добре, продължавай!

После ми нареди да облека гащеризона, който бе донесъл отнякъде, и ми постави задачата да мъкна чували с цимент. Мъкнех ги с ентусиазъм, но въпреки това няколко пъти следобед той не пропусна да подхвърли, че съм бил хилав и че нямало да бъде лошо по-често да ходя на бригада.

Привечер, целият разглобен, се замъкнах към общежитието. Закъснях и затова вървях сам. По пътя срещнах високо стройно момиче, което скрито, но затова пък доста основно ме разгледа. После извърна поглед към младежа със силоново яке, който водеше за ръка малко момченце, и каза:

— Побързай, Риша отдавна трябваше да вечеря.

Младежът се оказа нашият командир на батальона старши лейтенант Матрас.

Поздравих го и едва успях да задържа ръката си — без малко да му козирувам.

— Катержино, това е лейтенант Хоушка — представи ме на жена си старши лейтенантът.

Ясно ми беше, че трябва да кажа нещо ласкаво за създанийцето, което междувременно се наведе и вече се опитваше да ми развърже връзките на обувките.

— Чудесно ходи!

— Ами, чудесно, изобщо не ще да ходи — отхвърли комплимента съпругата. — Иска да го носят, макар че навърши година.

— Но ще бъде сръчен — опитах се да спася положението. — Вече ми събува обувката.

— Е да, може би ще бъде сръчен — допусна тя.

— Бяхте ли на строежа? — попита ме Матрас.

— Тъй вярно, другарю старши лейтенант!

— Охо, дръжте ме да не падна! Момчета почти на една възраст, а си говорят на „ви“ — учуди се Матрасова. Явно нямаше никакво понятие от единоначалието в армията.

Изчервихме се, но само ние, мъжете, тя не.

— Хайде у нас — каза тя, без да погледне своя съпруг. Беше взела вече малкия наследник на ръце и крачеше с големи крачки към жилищния блок.

— Трябва да се поизмия и преоблека — направих опит да откажа.

— Може и у нас да се измиете — каза тя. Подчиних се без съпротива.

Изкъпаха детето, нахраниха го с картофено пюре и го сложиха в леглото. През това време аз успях малко да се поизмия. После затършуваха в хладилника.

— Ще си направим студени закуски.

— Хлябът е твърд — клатеше глава мъжът й.

— Тогава ще направиш топинки^[1] — сети се тя. — И сложи повече чесън. Чесънът избистря ума.

След малко от кухничката се понесе приятна миризма и дори дочух как Матрас си затананика. Но скъпата му половинка, която подреждаше чиниите и приборите на масата, му развали настроението.

— Пак ли не си сложил престилката? Ще си изцапаш панталоните — подвикна му тя.

— Не искам никаква престилка. Не съм кокона — отговори сърдито.

Безпогрешният женски инстинкт навярно й подсказа, че вече е стъпила на границата, която не бива да прекрачва.

— Прав си — направи крачка назад тя. — На мъжа не му прилича престилка.

След малко старши лейтенантът сложи на масата филийките.

— Почакай малко — каза жена му. — Най-напред ще се чукнем за нашето приятелство.

— Няма с какво.

— Ще се намери — подхвърли тя, изтича и след миг донесе бутилка коняк.

— Човек винаги трябва да има нещо за ей такива непредвидени обстоятелства — поучи го тя. С умението на сервитьор от първокласен ресторант тя ни наля и вдигна чаша: — Момчета, нека вашата работа бъде успешна!

Чукнахме се, Катержина ми се усмихна.

— Впрочем, как е собственото име на новия ти ротен командир — попита съпруга си.

— Иржи — притекох се на помощ на командира си.

През време на яденето господарката на дома хитро ме разпита за всичко, от което особено се интересуват жените и на което в кратка форма следобед вече отговарях на майор Кноблох. Имам ли си момиче, откъде е и какво работи, кога ще се женя и тъй нататък.

— Така че много не й се иска да идва тук — направи своя извод тя, след като прецени, че разпитът е продължил дълго.

— Още не сме говорили подробно затова, но май наистина не иска — потвърдих аз.

Наближаваше десет. Чувствувах, че трябва да ставам.

— Много е лошо, когато човек е несигурен — каза ми домакинята при сбогуването. — Трябва да я накарате да си каже думата.

— Благодаря ви за приятната вечер, другарю старши лейтенант — поблагодарих на Матрас, когато ми отключваше входната врата.

— Защо на мен? — учуди се той и ми подаде ръка.

Лейтенант Прушек го нямаше още и аз използувах необикновената тишина на нашата ергенска стаичка, за да напиша умолително писмо до Юцка. Писах й, че мога да получа апартамент с чудесен кухненски бокс и я моля да се омъжи за мен.

Доволен от себе си и уморен от напрегнатия ден се готвех да се пъхна в леглото, но нямах късмет. Някой почука на вратата и докато успея да кажа „да“ в стаята нахлу старият Яндачек, духът пазител на нашето общежитие.

— Другарю лейтенант, трябва веднага да се явите при дежурния по полк — изрече важно.

— Какво се е случило? — попитах аз.

— Не зная — съжаляваше той.

Бързо облякох униформата и не след дълго научих всичко.

Преди един час патрулът арестувал в ресторант „Завист“ редник Нехода без разписана книжка, и то в момент, когато вече пиел четвъртата бира. При поканата да последва патрула изобщо не се стреснал. Помолил само да си допие бирата и да го отведат при ротния му командир. Тоест, при мен.

— Слушам ви! — казах строго, след като го поех от патрула и го заведох в канцеларията си.

— Аз съм сервитьор, другарю лейтенант — започна той и назова някакъв известен бърненски ресторант. — Моята доза е шест бири на ден. Професионален навик. А вече няколко месеца не съм лизвал бира. Рекох си — да става каквото ще! — и тръгнах.

— Две бири още не ви достигат до нормата. Значи не навреме са ви прекъснали — казах с тон, който не допускаше никакво двусмислие.

— Струваше си да избягам и за четири, а в ареста ще вляза с готовност — заяви Нехода.

Дадох му възможност да докаже готовността си на практика. После вече нищо не ми пречеше да пъхна измъченото си тяло под завивките.